Либийския фронт – противоречиви сигнали



Вече измина повече от седмица, откакто бунтовниците в Либия бяха подкрепени от международната общественост – първоначално от ООН, Франция, Великобритания и САЩ, а впоследствие от още 10 държави. След като плениха ключовия град Адждабия, в близките дни бунтовниците установиха контрол и над Брега, Бин Джалад и Рас Лануф – стратегически важни градове по източната крайбрежна ивица на Либия. Говорител на Либийският национален съвет (ЛНС – преходното правителство в източната част на африканската държава) съобщи, че до една седмица ще са в състояние да изнасят по 100,000 барела петрол на ден (за повече информация виж Либия и Запада – а сега накъде?). Но има много въпроси, чиито отговори остават загадка.

КОЙ РЪКОВОДИ?

Резолюция 1973 на Съвета за сигурност на ООН опълномощи западните държави не само да наложат забрана за полети на Кадафи, но и да извършват удари по стратегически цели, с цел „да се предпазят цивилните граждани”. Масирани въздушни и ракетни удари се осъществяват от 9 дена от френските, британските и американските военни. За повече информация – данни на БиБиСи за използваната от различните държави военна техника в конфликта в Либия.
След дълги преговори преди няколко дена НАТО (организация с лошо име в арабския и мюсюлманския свят) пое контрола под т.нар. no-fly zone (зона, забранена за полети) и налагането на оръжейно ембарго. Но ударите по наземни цели в Либия се осъществяват от САЩ, Франция и Великобритания, независимо от НАТО. Това напомня на т.нар. „афганистански модел” – една мисия (ИСАФ) отговаря за мироопазващите операции в родината на опиума, а друга (част от операция „Продължителна Свобода”) за активните военни действия срещу талибаните. За Вашингтон НАТО означава повече отговорност за европейците, а в европейските очи НАТО е инструмент на Америка. В Афганистан решението беше намерено като Барак Обама увеличи щатския контигент в страната и обедини двете мисии под една шапка. С което намаляха не само логистичните трудности, но и вътрешнокоалиционните противоречия, ала „европейските страхливци с/у американските каубои”.

НОВ ПОДХОД

Коалиционните удари успешно отслабиха силите на Кадафи, разрушавайки огромен брой военна техника, ПВО системи, комуникационни възли и др. Ако ден преди началото на тази кампания либийските бунтовници бяха притиснати в ъгъл, без да имат пълен контрол над нито един голям град, то днес пленяват стратегически обекти със завидна скорост. Но въпреки това крайният успех не е гарантиран – все по-често се говори за разширяване на помощта към бунтовниците. Според различни източници във високите етажи на властта се обсъжда идеята либийските революционери да бъдат подкрепени с оръжие, а защо не и обучаващ персонал. От една страна това би наклонило везните в ущърб на Кадафи, без да се налага западни войски да окупират и един сантиметър от либийската земя (резолюцията на ООН разрешава изпращането на инструктори, дори командоси за рейдове над дадени обекти, тъй като това са краткотрайни действия, нецелящи военна окупация). Също така би осигурило на западните държави и САЩ добри дипломатически позиции в едно следващо правителство.
В противен случай един от възможните изходи е иракският – през 90-те години 2/3 от територията на Ирак влиза в забранената от САЩ и партньорите им за летене зона, докато Саддам успешно се справя с три самостоятелни въстания (неподкрепени от Запада) – на шиитите, кюрдите и вътрешноармейския бунт и запазва властта още 12 години. Макар активни военни действия срещу иракската армия да са извършвани само до изтеглянето й от Кувейт, двете войни в Ирак показват, че единствения гарантиращ успех модел е сухопътната операция.
В Либия подобна намеса все още не е наложителна. И едва ли има много желаещи във Вашингтон, Париж и Лондон (задават се избори), които искат да видят кракът на НАТО да стъпи в още една арабска, мюсюлманска страна. Но докато паралелните операции за забрана на полети над иракски Кюрдистан и южен Ирак са се ограничавали до въздушното пространство, в Либия сме свидетели на сериозни удари по военната машина на Кадафи. Оръжейна и инструкторска помощ вероятно биха били последната капка.
Но това крие и своите негативи. В момента е в сила оръжейно ембарго, забраняващо доставки на която и да е от двете страни. ООН едва ли би приела великите сили да въоръжават до зъби едната страна в гражданска война. Не е ясно и тези оръжия при кого биха отишли – макар самите бунтовници да наричат това борба за демокрация, Либия е държава без абсолютно никакъв демократичен опит. Не е изключено при евентуални оръжейни пратки да се получи ефекта на бумеранга, познат на Вашингтон от Афганистан. През 80-те години чрез операция „Циклон” на ЦРУ е изпратено огромно количество военна техника на афганските муджахидини (от арабски – свещенни войни, войни на Джихад), борещите срещу войските на СССР, като голям спонсор е била също и Саудитска Арабия. След края на войната обаче част от тези обучени от ЦРУ муджахидини образуват ядрото на ал-Кайда.
В най-добрия сценарий – Кадафи бива победен, кой ще дойде на власт? Либийски вариант на бен Ладен или мулла Мохамед Омар? Нов Кадафи (сред бунтовниците има много високопоставени лица от режима)? Други ислямисти или Мюсюлманското братство? Дали Либия ще остане една държава или ще се разцепи по етническите и племенните си граници като Югославия в последните 20 години?

КАДАФИ

Безспортно няма по-брутален тиранин в арабския свят от Муамар Кадафи. Дори Башар ал Асад в Сирия и екс-президента на Египет Хосни Мубарак изглеждат като либерални демократи в сравнение с него. През 42-те години на власт той е станал известен с отвличанията и терористичните атаки, които нарежда (виж повече Призрачния Ездач и бомбардировките над Либия, 1986). Бруталността му е разярила либийският народ, който по време на превърналите си в гражданска война протести изпадна в крайности – незнаен брой чернокожи работници бяха убити, под подозрение, че са наети от Кадафи главорези. В първите дни труповете на двама африканци бяха завързани за бял джип Тойота в центъра на града. Скандиранията „Аллах у акбар” (Аллах е велик) бяха заглушавани единствено от изстрелите на АК-47. Същите тези хора, които са и живяли 42 под диктатура, може и да не оставят оръжията си след падането на Кадафи. Междуетническите, междуплеменните, религиозните и политическите вражди днес са на втори план, засенчени от общия враг в лицето на омразния тиранин. Но какво ще стане когато той изчезне? През последните десетилетия има много необнадеждаващи примери – Сомалия след падането на Сиад Баре през 1991 се разпада на три отделни територии, Афганистан след изтеглянето на войските на СССР през 1989 влиза в състояние на гражданска (религиозна и етническа) война, като не е спряла до ден днешен. Сходна съдба е отредена и на Ирак след падането на Саддам Хюсеин през 2003 – 120,000 души загиват, най-вече от терористични атентати в религиозната война между шиити и сунити, а етническите кюрдски райони на север са практически независими от централната власт.
За един ден през 1996 година Кадафи нарежда да бъдат убити 1270 политически затворници. Докато египетските протести бяха посрещани с полицейска бруталност, либийските бяха посрещани с въздушни бомбардировки. Муамар Кадафи е показал, че е готов на всичко за да задържи властта си. Не е изключено да изтъргува военна загуба за политечска победа. От Вашингтон изрично подчертаха, че самият Кадафи не е военна цел, а от Париж идват ясни послания и условия, които диктаторът трябва да изпълни ако иска да остане на трона си. Какъв ще е изхода – остава да видим.

Вижте още :
Колекция от снимки от конфликта в Либия на Ню Йорк Таймс
Статии за Либия в сайта на Ню Йорк Таймс
Статии за Либия в сайта на The Economist
Статии за Либия в сайта на Foreign Policy

..

Либия и Запада – а сега накъде?


ПРЕДИСТОРИЯ

На 4-ти Януари, 2011 година от отчаяние и в знак на протест 26-годишният тунизиец Мохамед Буазизи се замозапалва, разпалвайки целия арабски и мюсюлмански свят. Спонтанните вълни от протестиращи заливат улиците на почти всички арабски държави, мотивирани и от жестоките начини, по които силите на реда реагират. След 223 загинали президентът на Тунис Бен Али подава оставка и бяга в Саудитска Арабия. След 684 загинали президентът на Египет, сърцето на арабския свят, Хосни Мубарак е свален. Още няколкостотин загиват в други арабски и мюсюлмански държави, в които до ден днешен има протести.

Но докато в гореспоменатите страни протестите се ограничават до улични сблъсъци с органите на реда, в Либия те бързо ескалират в гражданска война, която от около месец е отнела живота на над 10,000 души. Това провокира и по-сериозна реакция от на международната общественост, а от вчера – и военна намеса.

КАДАФИ

За 42 години на власт Муамар Кадафи се прославя с много неща. Организиране на атентати в цял свят (виж Локърби, 1988), вземане на чуждестранни специалисти за заложници (българските медицински сестри) и търгуването им на дипломатическата маса. „Великият бедуински вожд” дава на страната си гръмкото име Великата Социалистическа Народна Либийска Арабска Джамахирия (ВСНЛАД), а на себе си титлата Ръководител и Водач на Революцията на ВСНЛАД. Ексцентричността и непредсказуемостта му, съчетани с безпощадните методи, които използва за потушаване на всяка форма на несъгласие го правят един от най-известните диктатори на 20-ти и 21-ви век. Със своите 42 години на власт днес той е най-дълго служилият държавен глава в света (с оглед пенсионирането на Фидел Кастро и смъртта на севернокорейският лидер Ким Ир Сен).

Кадафи създава всеобхватен репресивен апарат, промъкващ се във всеки аспект от ежедневието на поданиците му. Нелогичността, с която той ръководи международното положение на Либия, тласка страната в различни лагери. След серия организирани в западна Европа атентати през 80-те, президентът на САЩ Роналд Рейгън нарежда наказателен удар по военни цели в Либия (виж Призрачния Ездач и бомбардировките над Либия, 1986). През 1988 агенти на Кадафи взривяват самолет на ПАН АМ граждански полет 103 над Локърби, Шотландия, отнемайки живота на 270 души. Заедно с опитите на Либия за създаване на химически и ядрени оръжия, това са някои от причините, които вкарват страната в международна изолация. След години санкции, бойкоти и ембарго, в началото на 21-ви век отношенията със Запада се подобряват. След решителната намеса на президента Саркози са освободени българските медицински сестри. Кабинетът на Силвио Берлускони подписва договор с Триполи за борба с нелегалната северноафриканска имиграция, огромен проблем за средиземноморските държави-членки на ЕС.

Въпреки това през годините бруталността, с която „бедуинът-войн” се отнася към населението си остава константа. Той е дълбоко презирен от почти цялата либийска диаспора, както и по-голямата част от арабския свят. Но докато в Египет Хосни Мубарак беше едва лицето на военната върхушка, Кадафи е „едноличен собственик” на Либия. Налага култ към личността и изкоренява всяка форма на независимост у доближените си. На фона на Либия, Египет е демократичен и либерален рай.

БУНТОВНИЦИТЕ

Започналите на 15-ти Февруари и потушени безпощадно от властта протести в Либия бързо прерастват в гражданска война. Виждайки вероятност от бърза и решителна победа, много хора от армията на Либия дезертират и се присъединяват към превърналите се в бунтовници протестиращи. Надявайки се Кадафи да бъде свален по сходен с египетския и тунизийския начин, бунтовниците започват кампания срещу Кадафи, отначало в източната част (в която и племената традиционно са срещу Кадафи и племето, към което принадлежи). В първите дни на гражданската война много от войниците (армията е предимно от наборници) отказват да атакуват своите сънародници. Страхувайки се от повече дезертьори, Кадафи използва скритото си оръжие – с милиардите долари, които има в лични сметки в европейски банки той купува наемници от Нигер, Буркина Фасо, Судан, Чад и дори Сърбия. Улични протести в Бенгази са посрещани с въздушни бомбардировки и обстрел от хеликоптери. На 21-ви Февруари два пилота на либийски изтребители Мираж Ф1 отказват да изпълнят заповедите си (да бомбардират тълпи от протестиращи) и дезертират в Малта.

В началните стадии объркването, хаоса и страхът от дезертьорство (и сътветно наказателни мерки) в армията помагат на бунтовниците да установят контрол над голяма част от страната. Бенгази, вторият по големина град в страната и смятан за столица на „анти-кадафизма” минава под техен контрол. Следват битки за ал-Байда, Аждабия и Мизурата. Везните се накланят в ущърб на Кадафи. Но след някоко седмици боеве силите му стъпват на крака и започват контра-настъпление, вземайки под контрол много стратегически градове и села.

РЕАКЦИИТЕ НА ЗАПАДЪТ

Либия произвежда 2% от световния петрол. 85% от продукцията отива в Европа, което отговаря за 11% от потреблението на ЕС (13.63 милиона барела/ден). Този процент е много по-висок в средиземноморските страни членки. Първата държава, която официално предлага да се наложат санкции над Триполи е и най-отдалечената европейска страна – Финландия. Последните съгласили се са средиземноморските островни републики Малта и Кипър. Санкциите замразяват личните сметки на Кадафи и неговите роднини и приближени в европейските банки (равняващи се на десетки милиарди долара). Това съвпада и с излизането на африканските наемници от фокуса на събитията.

Освен поскъпвнето на петрола, западните правителства са притеснени и от още нещо – възможността конфликта да създаде масови вълни към Европа, която и без това има огромни проблеми със северноафриканските имигранти. И тук също най-загрижени са държави като Франция, Испания, Италия и Малта, а най-хладнокръвни – Швеция и Финландия.

Но армията на Кадафи продължава успешно своята контраатака в източната, „бунтовническа” част на Либия, която според ексцентричния лидер на страната е превзета от ал-Кайда. И докато в градски битки като цяло неопитните партизани имат някакъв шанс, то срещу военновъздушните сили на бедуинския войн те са безсилни. Малкото наброй зенитни картечни установки (като 14.5мм ЗПУ-4 от 40-те години) не им помагат. Бунтовниците успяват да пленят складове с леки оръжия, няколко танка, БТР, дори и самолети и хелитоптери. Но липсата на организация, неопитността и най-вече необезпокояваните бомбардировки накланят везните бавно и решително на страната на Кадафи. На Запад все по-сериозно се говори за идеята (която съществува още от началото) да се наложи забрана за летене над Либия, подобно на сходните „no-fly zone”операции в Ирак през 90-те години.

ЗАБРАНА ЗА ПОЛЕТИ

След дълги преговори и със съгласието на Арабската Лига (в която Либия членува), резолюция 1973 на Съвета за Сигурност на ООН разрешава да се наложи забрана за полети. Изненадвайки някои (между които и Арабската Лига или поне за пред медиите), резолюцията разрешава и вземането на „всякакви необходими мерки” за защита на цивилното население. Макар изрично да се забранява каквато и да е форма на военна окупация, формулираните като „всякакви необходими мерки” разрешават на коалиционните войски да нанасят удари по цели на либийските ВВС и ПВО, както и сухопътните им войски. Теоретично, резолюцията не забранява рейдове на специални сили по суша, които макар да са по земя са кратковременни и не се считат за военна окупация.

Главният секретар на Арабската Лига – Амр Муса, заявява че военните действия се различават от приетата от Лигата идея за забрана на полетите. Също така той изказва притесненията си за загиналите цивилни от НАТО-вски бомбардировки, но е редно да се отбележе, че това най-вероятно е част от пропагандната война на Кадафи и тези жертви не се потвърдени от независими източници.

Най-съществено е участието на САЩ, Великобритания и Франция, но правителствата на Обединените Арабски Емирства, Катар (две арабски, мюсюлмански държави), Канада, Дания, Испания, Италия, Норвегия, Белгия и Гърция са потвърдили бъдещето си участие (повечето държави с по няколко изтребителя или други самолети, или бази).

ВОЕННИТЕ ДЕЙСТВИЯ

На 19-ти Март започнаха военните действия срещу силите на Кадафи. 19 френски изтребителя удрят сухопътни войски на Кадафи близо до Бенгази, където се водят ожесточени битки между двете страни. На сайта на френското Министерство на Отбраната е публикуван списък с участвалите във въздушния рейд (част от операция „Харматан”) самолети :

  • 8 броя изтребители Рафал
  • 2 броя изтребители Мираж-2000-5
  • 2 броя Мираг 2000-Д
  • 6 броя самолети-танкер Ц-135
  • 1 брой Е3Ф AWACS

Днес, 20-ти Март, френското министерство официално съобщи, че самолетоносачът Шарл де Гол е отплавал от пристанищния град Тулон към Либия. На борда според официалното изявлание се намират :

  • 10 хеликоптера, между които 1 Каракал и 2 Пума
  • 8 изтребителя Рафал
  • 6 модернизирани изтребителя Супер Етендард
  • 2 Е-2Ц Хоукай

Освен тях в операцията са ангажирани 4 бойни кораба и 2,600 души от френския военноморски флот.

Американските военни са изпратили контингент, съответно от военноморските сили, военновъздушните сили и морската пехота в операция „Зората на Одисей”.

ВМС на САЩ участват с :

  • 5 бойни кораба
  • 3 подводници
  • неспоменат брой самолети ЕА-18Г

ВВС на САЩ участват с :

  • 3 стратегически стелт-бомбардировача Б-2
  • 10 изтребителя Ф-15Е от британската база Лакенхийф
  • 8 изтребителя Ф-16Ц от италианската база Авиано
  • 2 самолета А 2 броя самолети АЦ-130У, клас “gunship” (уникален за американските ВВС)
  • неспоменат брой разузнавателни самолети Ю-2 (U-2)

Морската Пехота на САЩ участва с :

  • 4 броя АВ-8Б Хариер 2, на борда на кораб от военноморските сили

На 19-ти Март американски и британски кораби и подводници изстрелват общо 110 крилати ракети Томахоук по 20 наземни цели в Либия. На 20-ти Март следват бомбардировки от Б-2 срещу либийско летище и атака от изтребителите Ф-15, Ф-16 и Хариер срещу наземни цели на либийските сили.

Британските Кралски Военноморски Флот и Кралски Военновъздушни Сили участват съответно с :

  • 2 бойни кораба
  • 1 подводница
  • около 10 изтребителя Юрофайтър Тайфун
  • около 10 изтребителя Торнадо ГР4
  • 2 самолета-танкер ВЦ-10 1 самолет Сентинел Р-1
  • 3 Самолета Сентри AEW.1 AWACS

А СЕГА НАКЪДЕ?

Залогът на НАТО е, че въздушната кампания ще отслаби силите на Кадафи, а бунтовниците ще свършат мръсната работа по суша. Преди 20 години, когато САЩ води първата война срещу Ирак (виж Въздушната война над Ирак ’91) избухват три бунта срещу Саддам. Бунт на шиитите-мюсюлмани (мнозинство в страна, в която управляващите са сунити) на юг, бунт на етническите кюрди на север и вътрешноармейски бунт. Една от причините е реч на Джордж Буш-старши, който призовава иракския народ да се опълчи на диктатора си. Сигурни, че ще дойде подкрепа отвън (САЩ, Западът или дори шиитски Иран) бунтовниците започват неуспешна кампания, която коства живота на близо 200,000 души, тъй като американските войски освобождават окупирания от Саддам Кувейт, но не навлизат в самия Ирак (нещо, което синът на тогавашния президент направи през 2003 година).

Днес в Либия положението и контекста на събитията в региона са различни, но има и общи неща. Действията на САЩ, Великобритания, Франция и (в следващите дни) останалите държави от коалицията се ограничават само до въздушни удари и забрана за полети на Либия. Забрана за полети е имало и над Ирак през 90-те години – 2/3 от въздушното пространство на страната е било извън контрола на Саддам, но той въпреки това успява да потуши бунтовете по жесток начин. За оръжейни пратки до бунтовниците, пращане на обучителни екипи, да не говорим за сухопътен контигент в Либия днес не се и говори. Но с адекватна въздушна кампания от НАТО (на която Либия почти не може да се противопостави) бунтовниците имат реален шанс да свалят властта. Остава въпроса – а после? Бездействие от европейските политици щеше да означава продължително война, в която цените на петрола и имигрантските вълни щяха да се увеличат. В редица европейски държави се задават избори – според скорошно проучване рейтнга на Саркози е по-малък от този на националистката партия Фронт Насионал, а общественото мнение в Европа е ЗА налагане на забрана за полети над Либия. В САЩ общественото мнение е различно и по повечето въпроси – полярно разделено (виж повече – проучване на Pew research center for people and the press на американското обществено мнение). Общественото мнение в арабския и мюсюлманския свят е традиционно анти-американско, но също така е против Кадафи. Повечето хора в мюсюлманския свят подкрепят забрана за полети над Либия, но са против военна окупация.

Доставките на петрол могат да се възобновят до известна степен до предишния си капацитет (в момента той е 20% при сравнение с Януари) и преди финала, тъй като повечето от петролните залежи на страната са в бунтовническия Изток. Но дори и да се сбъдне най-добрия сценарий – да бъде свален Кадафи, какъв ще е резултът? Днес всички фракции – комунисти, ислямисти, националисти, демократи, хора от различни племена и т.н. (ляво – етническа карта на Либия), са обединени около общия враг в лицето Кадафи. Но не е ясно дали оръжията ще бъдат оставени при евентуално сваляне на „великия лидер”. Не ясно дали държавата, която е начертана от европейските колониални сили преди много години, както и по-голямата част от Близкия Изток и Африка, ще остане в този си вид и няма да се разпадне според етническите/племенните си граници. Не е ясно дали няма да се появи втори Кадафи (т.нар. „революционер вълк в овча кожа”). Възможно е идването на ислямисти на власт, като дори и този сценарий крие различни варианти – лек ислямистки режим по турски модел, по-силен ислямистки режим по ирански модел и т.н. Но със сигурност НАТО си осигурява добри дипломатически позиции в тази богата на петрол и имигрантски потенциал страна.

F-35 – голямата надежда на Запада


ПРОГРАМАТА

Lockheed Martin F-35 Lightning 2 Joint Strike Fighter (JSF) и пълното име на крайния продукт от най-скъпата и важна програма за създаване на изтребител в света днес. Основният бъдещ потребител са САЩ, но самолетът ще влезе във въоръжените сили на много други държави, повечето от които участват и в самия проект :

  • Англия
  • Италия
  • Холандия
  • Канада
  • Турция
  • Израел
  • Сингапур
  • Австралия
  • Дания
  • Норвегия

В бъдеще е възможно и други държави да поръчат Ф-35, но засега това са само спекулации или става дума за преговори в зародиш.
Основният потребител – САЩ, официално се надява да се сдобие с малко под 2500 машини :

  • ВВС – 1763 машини
  • ВМС – 260 машини
  • МП (Морската пехота) – 420 машини

До 2035, заедно с чуждестранните купувачи, произведените бройки трябва да достигнат 3100, като от фирмата-производител подчертават, че ако и други заинтересовани държави се включат в покупката (Испания, Финландия, Бразилия, Япония) и ако сегашните увеличат своите искания, бройката на произведените самолети може да достигне 6000. От няколко години Локхийд Мартин вече не споменават тази огромна бройка. За сведение – от Ф-15 Ийгъл са произведени 1552 бройки, от Ф/А-18 Хорнет – 1480, а от Ф-14 Томкат – 712, но от Ф-16 – 4400.

ЕВТИНИЯТ ЗАМЕСТИТЕЛ

Огромният залог и колосалните суми, които са вложени в проекта го правят жизнено важен не само за за целите въоръжени сили на тези държави. Според производителя Ф-35 ще предлага мултифункционалността на Ф-16, възможностите на Ф-15 за въздушен бой и ниската забележимост (стелт) на пенсионирания Ф-177 Найтхоук и най-модерният (и единствения произведен 5-о поколение) изтребител днес – Ф-22 Раптор. Или по-кратко проектът Ф-35 трябва да е евтина мултифункционална алтернатива на Ф-22, като естествено не може да се очаква, че ще притежава неговите качества във въздушен бой, като фирмата поставя единствено Раптора като превъзхождащ в това отношение.

Програмата и конкурса са от 17 години, а в този период на сцената освен Ф-22, през Януари, 2010 година, на бял свят се появи и първия прототип на най-новия руски стелт-изтребител – Сухой ПАК ФА Т-50 (перспективный авиационный комплекс фронтовой авиации). Световната икономическа криза също оказа влияние върху проекта на Локхийд Мартин и накара някои страни да преосмислят колко всъщност са готови да похарчат за него и колко си заслужава.

ТРИ РАЗЛИЧНИ САМОЛЕТА

Няма да е преувеличение ако се каже, че програмата Ф-35 всъщност е програма за три различни самолета – Ф-35А, Ф-35Б и Ф-35Ц (съответно A, B и C на латиница).
Ф-35А – проектиран е като заместител на Ф-16 за американските ВВС. Класифициран е като CTOL – Conventional Take-off and Landing, конвенционално излитане и кацане). Най-евтиния и лекият (празно тегло) от трите модела, като от него се очаква да бъдат произведени и най-много бройки, поради голямата ниша, която е проектиран да запълни (в състава на военновъздушните сили). Освен ролята на Ф-16 за ВВС, А-модела трябва да поеме и функциите на пенсионирания преди 2 години ударен стелт-самолет Ф-117 Найтхоук.  Последният е бил добър по предназначението си, но не и имал каквато и да е възможност да води въздушен бой. Ф-117 е пенсиониран след едва 25 години служба (за сравнение Ф-15 е на служба вече 34 години, Миг-29 от 27 години и няма планове да бъдат извадени от употреба). „Ранното пенсиониране” на ръбестия нощен ястреб е се дължи на факта, че Ф-22, макар и проектиран за въздушен бой, може да изпълнява много по-добре и ролята на Ф-117. А поддържането и използването на всеки самолет струва много пари. От щатските ВВС твърдят, че след 1-2 десетилетия ще бъде пенсиониран и А-10, а Ф-35А ще поеме и неговата роля. А-10 е създаден за борба с големи групи танкове и има оръдие, което не е монтирано на нито един изтребител. След падането на Берлинската стена ВВС са били готови да се разделят с него, но ниско-интензивните конфликти в Ирак и Афганистан доказват, че няма негов аналог, който да върши работата му (поддръжка на наземни части, както и ниско-летящите и бавнодвижещите се удари по малки цели).

Ф-35Б – проектиран е като заместител на известният Хариер, самолет с вертикално излитане и кацане. Вариант Б е класифициран като STOVL (Short Take Off and Vertical Landing – късо излитане и вертикално кацане). Технически погледнато и Ф-35Б и Хариер са VTOL – vertical take-off and landing (вертикално излитане и кацане), но втория се използва практически като STOVL, тъй като при вертикално излитане се ограничава масата на полезния товар (въоръжение). По-сложната конструкция на вертикално излитащия и кацащ Б-модел го прави 10% по-тежък и с 25% по-малко вътрешен горивен запас от А-модел. Това ограничава сериозно радиуса му на действие.

.
Ф-35Ц – бъдещ заместител на Ф/А-18 Хорнет, но не и на Ф/А-18 Супер Хорнет. Класифициран като CV – carrier variant (вариант за самолетоносач). Заразлика от другите модели е снабден с опашна кука (tail hook) за захващене на хидравличните механизми за спиране на самолетоносачите. Също така долната част на рамата му, както и колесниците са подсилена конструкция, тъй като трябва да издържат на по-големи натоварвания (ускоренията при излитане от самолетоносач с т.нар. хидравличен катапулт и рязкото спиране при кацане). Тъй като кацането на самолетоносач е едно от най-трудните за един пилот неща е необходимо самолетът да бъде с добра управляемост и устойчивост при ниски скорости, поради което размахът на крилете е 23% по-голям и крилната площ 45% по-голяма при сравнение с А и Б моделите. За да се пести място на самите самолетоносачи, крилата на Ц са направени сгъваеми, при което размаха му (или в случая широчината) става от значително по-малък.

ЦЕНА И СРАВНЕНИЕ

Ф-22 Раптор е самолетът, който запълва много малка ниша, но поради високата му цена щатската управа оряза и иначе малкото поръчани бройки до едва 187 (от 650 първоначално). Цената на всеки самолет включва две неща – производството на всяка единица и цената на програмата, отнесена към произведените бройки. Колкото повече бройки бъдат произведени, толкова по-евтин става всеки отделен самолет при сумиране на разходите.

  • Ф-22 – 350 милиона струва всяка една бройка от 187-те машини.
  • Ф-22 – ако поточната линия бе продължена на бавни обороти и бяха поръчани още 75 (общо 262) бройки, средната цена на всеки от самолетите щеше да е 213 милиона долара.
  • Ф-22 – при поръчани още 150 броя (общо 337) средната цена щеше да е 173 милиона.
  • Ф-22 – при 450 бройки (общо) цената на всеки щеше да е около 137 милиона.
  • Ф-35А – 109 милиона към момента.
  • Ф-35В – 127 милиона към момента.
  • Ф-35С – 127 милиона към момента.

ЗА И ПРОТИВ

Много военни анализатори зачитат решението на американския конгрес да прекрати производството на Ф-22 като грешка, позовавайки се именно на гореспоменатите цени. Администрацията на Барак Обама, както и мнозинството на Демократичната партия в Сената по това време вземат финалното решение да съкратят поръчката за Ф22 от 243 на 187 бройки. Като аргументи бяха изтъкнати :

  • високата цена на Ф22 и неговта поддръжка
  • специфичността на предназначението му
  • Ф-22 няма скоро да намери достоен съперник, „твърде” добър е и съответно излишен.
  • част от средствата по програмата за Ф22 биват „изляти” върху Ф-35, който е по-мултифункционален и икономически изгоден самолет.

От Републиканската партия, а и повечето военни стратези се противопоставят на тази теза. Контра аргументите са следните :

  • не е сигурно какво ще стана в близките 5 до 10 години, но Ф-22 е най-добрия отговор срещу руските ЗРК (ракети земя-въздух) С-300 и руския изтребител Су-30. Предполага се, че Иран разполага със С-300, а Венецуела официално е поръчала Су-30МК2 и С-300. Предполага се, че Сирия също разполага със С-300. А тъй като става дума за дългосрочни планове не е ясно дали някои от бъдещите предполагаеми съперници на САЩ няма да се сдобият с тези системи или по-нови (С-400 и Су-35).
  • Ф-35 не може да предложи качествата на Ф-22 във въздушен бой. В далечен въздушен бой (BVR – beyond visual range или извън границите на видимостта) Ф-35 има предимство пред повечето сегашни изтребители, но в близък въздушен бой (WVR – within visual range или в границите на видимостта), където стелт технологията и предимството на „първия удар” губят приоритета си, Ф-35 има по-слаби показатели от редица американски, европейски и руски машини – Ф-15, Юрофайтър Тайфун, Су-30.

Едно от възможните решения е махането на федералната забрана Ф-22 да се продава на други страни. Държави като Япония, Сингапур и Израел многократно са изразявали готовността си да платят висока цена за всеки Раптор. Ясно е, че Ф-35 вече няма да е евтиния заместител на Ф-16.

КОЛЕБАНИЯТА НА НЕЙНО ВЕЛИЧЕСТВО

Икономическата криза се отрази и върху решенията на много правителства спрямо програмата JSF. На 18-ти Октомври британският премиер Дейвид Камерън оповести решение на правителство за орязване на военния бюджет и съкращаване на армията. Едно от взетите решения е поръчката за 138 вертикално излитащи Б-модели на Ф-35 да бъде заменена с „все още неясен, но по-нисък брой” Ц-модели за самолетоносачи. Взето е решение да бъдат пенсионирани Хариер-ите и самолетоносачите на Англия, като нови самолетоносачи ще постъпат на въоръжение малко преди приемането на Ф-35.
Примиерът Камерън обосновава предпочитанието към Ц модела спрямо Б на базата на по-големият горивен запас, радиус на действие и тегло на носеното въоръжение. Усложнената и тежка конструкция на вертикално излитащият Б модел обяснява тези му недостатъци. Но възможността му да излита незабавно от всяка една точка гарантира по-висока ефективност откъм извършена работа за единица време. Тук обаче трябва да се спомене и един недостатък на Ф-35Б, а именно мощният му двигател. Докато Хариер-а е способен да излита практически от всяка равна повърхност, даже и тревна площ, Ф-35Б. На машината е монтиран най-мощният двигател, някога слаган на изтребител, който разтапя и разбива асфалт при излитане. Нужна е специална площадка, от която да излита, като такава не е трудно да се монтира на всеки самолетоносач (Англия днес притежава 2 самолетоносача, САЩ – 11), но означава, че Ф-35Б няма да продължи наследството на Хариер-а – самолетъ, излитащ отвсякъде по всяко време.

АЛТЕРНАТИВА

Боинг губи конкурса за JSF пред Локхийд Мартин, но решава да предложи бърза алтернатива, за която вече има открита поточна линия. Това е именно Ф-15СЕ Сайлънт Ийгъл (безшумния орел). Машината представлява своеобразен модернизиран вариант на известният Ф-15, като спада в т.нар. 4.5 поколение (заедно с някои европейски и руски модели). Цялостната конструкция на Ф-15 е запазене, като са променени някои елементи с цел по-малка фронталнта забележимост. На моделът е нанесено стелт-покритие и са конструирани закрити оссеци за въоръжение, което допълнително намалява радарната и инфрачервена забележимост.

.
В програмата са налята твърде много пари, че да може изобщо да се говори за спиране. Самият самолет вероятно ще бъде на високо ниво, но историята може да оцени програмата като икономическа грешка.

Въздушната война над Ирак ’91


ПРЕДИСТОРИЯ

Войната през 1991 година в Ирак (операция „Внезапен Гръм“, част от операция „Пустинна Буря“) бележи нов етап в развитието на съвременните конфликти. Събитията се развиват в момент, в който СССР се разпада, а двуполюсния модел в Близкия Изток се пренарежда. През 1979 ислямистката революция и аятолах Хомейни донасят на близкоизточната сцена нов тип управление, отделно от геополитическите лагери на Москва и Вашингтон. До този момент диктаторските републики и монархии в региона нямат реална алтернатива, а ислямистките движения са използвани единствено за постигане на конкретни цели. Монархиите и републиките осигуряват на партньорите си в двата лагера видимо безкраен поток от нефт и огромен се пазар. Новото управление в Иран е своеобразен „трети лагер“ и макар да е персийска държава, този модел има почва и в арабските страни, което разклаща американските и съветските интереси. Година след революцията Саддам Хюсеин напада Иран и започва дългата и кървава ирано-иракска война.  Това е и единствения случай в студената война, в който и Москва, и Вашингтон подкрепят и Ирак, и Иран. Огромната подкрепа за Саддам произтича от гъвкавата му политика, според която се поддържат добри отношение с двете велики сили, а подкрепата за Иран е малка – заложено е и на „по-малко вероятния“ изход.  Основни военни доставчици на Ирак стават СССР и Франция, а малко американска техника е продадена на Иран за освобождаване на заложници (виж аферата Иран-Контра). Конфликта завършва без победител, а икономиките на двете страни са в разруха. За Ирак огромен проблем става и петролното свръх-производство на Кувейт, което задушава допълнително положението на страната. Под фалшифицирани обвинения иракската републиканска гвардия нахлува в Кувейт и превзема страната за 2 дена. Като една от най-богатите на петрол страни в света, арабската монархия е от изключително стратегическо значение за САЩ. Вероятността Саудитска Арабия (най-големия световен производител на петрол) да бъде следващата мишена на Саддам Хюсеин е твърде висока и американците се подготвят за мащабна военна намеса. Това съвпада и с краха на СССР – Москва не е в състояние да окаже каквато и да е помощ на своя съюзник. Ирак се изправя сам срещу международна коалиция от 30 държави, начело със САЩ, Саудитска Арабия и Великобритания.

ВЪЗДУШНАТА ВОЙНА

започва на 17-и Януари, 1991 (два дена след изтичането на ултиматума на ООН за изтегляне от Кувейт) в 02:39 часа местно време с атака на хеликоптери АХ-64 Апачи от щатската армия. В началото на войната Ирак разполага със стотици съвременни изтребители и притежава шестия по големина въздушен флот в света. Авиопарка включва (всички без Мираж са съветски) :

  • Мираж Ф1 (френски)
  • МиГ-21
  • МиГ-23
  • МиГ-25
  • МиГ-29
  • Су-7 (и 17)
  • Су-20
  • Су-22
  • Су-24
  • Су-25

За защита на своето въздушно пространство Ирак разполага с разнообразен арсенал от съветски ПВО-системи – конвенционални оръдия и ракети земя-въздух :

Зенитни оръдия (всички са съветско производство)

  • 130мм оръдия
  • 100мм оръдия (съветското КС-19 и други)
  • 85мм оръдия
  • 57мм (АЗП  С-60 и ЗСУ-57 2СП)
  • множество различни модели 37мм, 23мм и 14.5мм автоматични зенитни оръдия и платформи, между които и ЗУ-23-2

Ирак разполага и с богат арсенал от ЗРК (зенитно-ракетни комплекси) и ПЗРК (преносими) за защита на въздушното си пространство.

Ракетите земя-въздух (всички без последните три са съветски) :

  • С-75 Двина (СА-2 Гайдлайн по класификация на НАТО)
  • С-125 Нева (СА-3 Гоа по класификация на НАТО)
  • 2К-12 Куб (СА-6 Гейнфъл по класификация на НАТО)
  • 9К-33 Оса (СА-8 Геко по класификация на НАТО)
  • 9K31 Стрела-1 (СА-9 Гаскин по класификация на НАТО)
  • 9K35 Стрела-10 (СА-13 Гоуфър по класификация на НАТО)
  • 9К32 Cтрела-2 (СА-7 Грейл по класификация на НАТО)
  • 9К34 Стрела-3 (СА-14 Гремлин по класификация на НАТО)
  • 9K38 Игла (СА-16 Гимлет по класификация на НАТО)
  • Роланд-2 (френско-германски ЗРК)
  • Кротал ЕДИР/ИЧДЕ (френско-корейски ЗРК)
  • Аспиде  Mk1/Mk2 (италиански ЗРК)

КОАЛИЦИЯТА

Международната коалиция разполага с 350 изтребителя за завоюване на въздушно превъзходство :

  • Ф-15 Ийгъл
  • Ф-14 Томкат
  • Панавиа Торнадо АДВ
  • Мираж-2000Ц

Освен тях коалицията разполага и с над 500 многоцелеви изтребители, ударни и щурмови самолети, самолети за радио и електронна борба, между които :

  • Ф-16А и Ц
  • Ф/А-18 Хорнет А, Ц и Д
  • А-10 Фъндърболт 2
  • Хариер АВ-8Б
  • А-6 Интрудер
  • Ф-111 Аардварк
  • ЕФ-111А Рейвън
  • Ф-117 Найтхоук
  • Ф-4Г Уайлд Уийзъл
  • Ф-15Е Страйк Ийгъл

Не би могло да има съмнение, че техническото и численното превъзходство е било на страната на коалицията, но е погрешно схващането, че Ирак е била беззащитна държава. По време на войната Ирак разполага с една от най-големите армии и ВВС в света, а над страната действа един от най-гъстите ПВО-чадъри с разнообразни оръдия и ракети. Именно те нанасят най-големи поражения на западните съюзници (виж най-долу). Дълго време след войната се поддържа тезата, че нито един коалиционен изтребител не е свален от иракски самолет във въздушен бой. Този мит е развенчан след проучвания на военни експерти, както и след признание на британското правителство след 12 години (през 2003, виж най-долу).

.

БОМБАРДИРОВКИ

Над Ирак коалиционните самолети извършват над 100,000 мисии и пускат над 80 хиляди тона бомби по време на въздушната кампания (1 месец и 1 седмица или 1.23 месеца). Сравнение с Втората световна война (кампаниите от 1940 до 1945 над Европа и съответно 1942-1945 над Япония), Корейската война (1950-1953), Виетнамска война (за активния период 1965-1973) :

..

КОАЛИЦИОННИТЕ УСПЕХИ

По време на цялата война коалиционните самолети успяват да свалят 8 хеликоптера/тренировъчни/транспортни самолети и 34 вражески изтребителя в пряк въздушен двубой. Оцветените в жълто в таблицата са хеликоптери/транспортни и учебни самолети и не влизат в общата бройка (34) на свалените във въздушен бой машини, но влизат в общата бройка за свалени машини от коалиционната авиация (42).

..
31 от общо 34 въздушни победи в Ирак са на Ф-15, а свалените от „Орела“ самолети и съответно използваните оръжия са :
..

Смята се, че един щатски Ф-16 сваля един иракски МиГ-29. В таблицата не са дадени непотвърдените коалиционни победи, с които общия брой се увеличил от 34 на 52.

Ф-15 е самолет на 34 години и е на въоръжение в американските, израелските, саудитските и японските ВВС. В служба на първите три държави Ф-15 сваля точно 100 самолета и няма нито една загуба във въздушен бой.
63% от всички победи на Ф-15 са при службата му в Израелските ВВС. Израелските победи са само и единствено срещу сирийските ВВС, като са отбелязани 15 по време на единичните сблъсъци от 1979 до 1981, 42 през Ливанската Война през 1982 и по две през съответно 1985, 1989 и 2001.

.

ИРАКСКИТЕ УСПЕХИ

По време на Пустинна Буря иракчаните свалят общо 40 коалиционни самолета. 10 от тях със зенитна артилерия, 28 с ЗРК (радарно и ИЧ-насочване). Иракската авиация сваля 2 коалиционни самолета. Списък със свалените самолети :

..

МИТЪТ Е РАЗБИТ

На последно място, но не и по-важност е редно да споменем свалените от иракската авиация коалиционни самолети. Дълго време американската и британската пропаганда поддържат тезата, че нито един техен самолет не е свален от ираски изтребител през войната. Иракската пропагандна пък твърди, че е свалила десетки американски изтребители. Истината е винаги е в средата :

  • На 17-ти Януари пилотът на МиГ-25 Зуахир Дауд сваля Ф/А-18Ц Хорнет от американските ВМС с пилот Майкъл Спийчър. Въздушната победа е осъществена с ракета Р-40РД.
  • На 19-ти Януари иракският пилот на МиГ-29 Джамийл Сайхуд сваля британски Панавиа Торнадо с ракета въздух-въздух Р-60МК, за което британското правителство признава чак през 2003 година. Това е една от трите въздушни победи на МиГ-29 в цялата му история (още един еритрейски сваля МиГ-21, а един съветски – афганистански Су-22).
  • Още 4 американски самолета (3 броя Ф-111 Аардварк и 1 Б-52) са поразени от пилотите Хусам и Кундаир Хиджаб съответно с МиГ-23 и МиГ-29 (ракети Р-24Т, Р-60МК и Р-27), но не са сваление, поради което е спорно дали трябва да се причислят към „въздушните победи“.

Виж още в блога :
Златна Стража 2010 – българо-американско въздушно учение


Статистика за въздушната война в Европа през Втората световна война :

Производство на едноместни изтребители във Великобритания и Германия от 1939 до 1943

Наличност на едноместни изтребители в кралските ВВС и Луфтвафе от Юли до Декември, 1940

Саудитска Арабия на пазар с 60 милиарда


Очаква се в идните седмици да бъде сключена най-голямата оръжейна сделка в историята – Саудитска Арабия се готви да закупи от САЩ военна техника на стойност 60 милиарда долара, които ще осигурят на арабското кралство :
– 84 нови изтребителя Ф-15 (основната покупка)

– модернизация на 70 броя Ф-15 от саудитските ВВС

– 70 броя бойни хеликоптери Апачи

– 72 броя военни, транспортни хеликоптери Блек Хоук

– 36 бойни хеликоптера Литъл Бърд

Крайните параметри все още не са оповестени, но се предполага в сделката да се включат и военни кораби, навигационни системи и анти-балистични ракети (системи за ПРО срещу евентуална иранска атака), с които общата сума да стигне 90 милиарда долара. По закон президенът е длъжен да уведоми в 30-дневен срок Конгреса преди продажба на оръжия на друга държава, като парадоксално се предполага, че президентът ще разчита този път  повече на гласа на републиканската партия, отколкото на своите съпартийци-демократи.

За сравнение в периода от 2001 до 2008 Саудитска Арабия е похарчила 36 милиарда за чуждестранна военна техника. Проекта за 60 (90) милиарда се очаква да бъде изпълнен за 5 до 10 години.

Обсъден е и вариантът на Саудитска Арабия да се продаде и Ф-35, но най-вероятно това няма да се случа. Причините са няколко :
– Ф-35 е в процес на разработка, има едва една дузина произведени прототипа, които все още се тестват. Ф-35 се очаква да влезе на въоръжение първо в щатските ВВС и морската пехота едва след 4 години, а във военноморските сили – след 6.

– Ф-35 е многоцелеви стелт-изтребител пето поколение. Към днешна дата единствения активен изтребител от пето поколение е щатския стелт-изтребител Ф-22, предназначен предимно за борба с други самолети. От него са произведени 166 бройки, но със закон е забранено да се продава на други държави. Дори най-верните и стабилни съюзници на Вашингтон, които използват Ф-15 – Япония и Израел. Има нежелание от страна на САЩ да се продава толкова модерна и „чувствителна” техника (Ф35) на страна, която е нестабилна и в която може във всеки момент да избухне революция, а най-новата щатска технология да попадне в ръцете на радикални екстремисти.

– Израел е стратегически партньор на САЩ и един от най-големите купувачи на щатска техника. Също така по гео-политически Израел не иска арабското кралство да разполага с толкова модерна техника, която променя баланса на силите в региона. Въпреки това няма недоволство от израелска страна за настоящата покупка, тъй като първостепенния враг на Израел е Иран.

Ф-35 е международен проект, оглавяван от САЩ. Освен страната на неограничените възможности в проекта са наляти пари от Англия, Италия, Холандия, Канада, Турция, Австралия, Норвегия, Дания и Израел, като самолетът задължително ще бъде приет в тези държави. Други държави, които са проявили интерес са Сингапур и Южна Корея, традиционни купувачи на щатски самолети. От Сеул обаче заявяват, че самолетът е повече, отколкото е нужно на държавата (съобразено и с факта, че цената не е малка).

В момента Саудитска Арабия разполага с 225 изтребителя Ф-15 от различни варианти и 111 Панавия Торнадо. Освен покупката на 84 нови Ф-15, Саудитска Арабия е сключила и сделка за 72 изтребителя Юрофайтър Тайфун. Ако всичко върви по план Саудитска Арабия трябва да разполага общо с около 50 от тези изтребителя от четвърто поколение (Юрофайтър-а се счита от т.нар. четвърто и половина поколение).

Основната причина за тази американска продажба е Иран и съответно баланса на силите в региона. Иран разполага с 24 изтребителя от второ поколение, 149 изтребителя от трето и 74 от четвърто. Общо около 250. Оръжейното ембарго и липсата на резервни части обаче прави много от тях негодни за служба, а общия брой на боеспособните машини се предполага, че е около 150. Също толкова са и общо американски изтребители на въоръжение в Иран, закупени преди революцията от 1979. Тъй като САЩ не продават резервни част Техеран се опитва да компенсира чрез местно производство, засега незадоволително. Едва 40% от американските машини в Иран (Ф4, Ф5 и Ф14) са годни за употреба.

Сделката ще е златна мина за оръжейните фирми в САЩ, като според Боинг тя ще осигури работа на минимум 77,000 души за години напред. Нещо, което е със сигурност ще се отрази добре на президентските избори в САЩ през 2012 година.

Конкретно от продажба на военни самолети САЩ печелят 3.2 милиарда долара през 2009 година, скок от 2.4-те милиарда през 2008. Най-големите клиенти за 2009 година са :
– Сингапур – 1 милиард долара за Ф-15
– Гърция и Полша – 1.9 милиарда общо за Ф-16
– Австралия – 200 милиона долара за Ф-18

Абу Джихад и израелския рейд в Тунис


ПРЕДИСТОРИЯ

През 1958 Ясер Арафат и негови съмишленици, с благословията на Египет и други араби страни основават организацията Фатах, една от водещите групи в израелско-палестинския конфликт. Самото име Фатах е акроним за палестинско национално-освободително движение и често лидерите му го определят като светско, националистическо движение. Самата дума обаче има и религиозен смисъл – препратка към първите години на Ислямските (арабските) завоевания. Силните на деня в 50-те години на 20-ти век са били СССР, поради което и на пръв поглед левите и комунистическите фракции обикновено са получавали хубави субсидии. На власт в много арабски държави по онова време са били току-що издигнали се (чрез преврат) социалистически диктатури.
През 1964 година се основа ООП – организацията за освобождение на Палестина, която служи за чадър или шапка, под която спадат множество палестински фракции. Основната е Фатах, но през годините НФОП – народния фронт за освобождение на Палестина, взема изключително важна роля. Днес НФОП отдавна не е сред „големите” играчи.

През 1964 ООП и арабската лига си поставят официална цел – „освобождението на Палестина чрез въоръжена съпротива”. По това време Западния Бряг и Газа са били окупирани и анексирани съответно от Йордания и Египет. Днес ООП твърди, че иска единствено тях, макар никакви усилия да не са положени за да сложат палестинска власт в тях преди 1967 година. В онези години една от най-широко приеманите идеологии в арабския свят е била пан-арабизма – идеята, че всички араби са един народ и трябва да живеят в една държава.

АБУ ДЖИХАД

Халил Ибрахим Махмуд ал-Вазир е роден на 10 Октомври, 1935г в Рамала. Още като тийнейджър и преди формирането на Фатах той се среща с бъдещия палестински лидер Ясер Арафат. В онези среди получава прякора Абу Джихад (бащата на джихада, ислямския дълг за борба според Корана), с който и става известен по цял свят.
Започва образованието си в престижния Александрийски Университет в Египет, но така и не завършва. Въпреки това е смятан и описван от редица анализатори, историци и близки като човек с изключителен ум, прецизен перфекционист, с хладнокръвна и аналитична интелигентност. Тези му качества вероятно са причината да са издигне в редиците на Фатах и да стане дясната ръка на Арафат или втория най-важен човек изобщо в редиците на палестинските групировки. Смятан е за персонално отговорен за редица нападения над израелски цели :
1974 – 4 убити и 2 ранени при нападение над селцето Нахария, Израел.

1975 – атаката над хотел Савой в Тел Авив, в която умират 10 израелци.

1978 – палестински терористи слизат на брега близо до Тел Авив и започват безразборна стрелба, пленяват автобус със заложиници, стрелят и хвърлят гранати по колите на пътия. В крайна сметка умират 38 души, 13 от които деца и още 71 души са ранени. В отговор Израел провежда операция и убива голяма част от терористите на ООП в южен Ливан, карайки ги да се оттеглят към северната част на страната. ООП са изгонени от Йордания след кървави сблъсъци известни като Черния Септември. Тогава, през 1970 година, по-крайните елементи в ООП се опитват да наложат палестинска власт в Хашемитска Йордания (която е част от областта Палестина и 2/3 от чието население са палестински араби), но държавата реагира сурово и прогонва ООП в Ливан. За няколко месеца умират повече хора, от колкото са умирали в целия палестинско-израелски конфликт.
Абу Джихад е персонално отговорен и за нападението над автобус през 1988, в което умират десетки цивилни и други терористични действия. Интересно е също и нападението през 1988 година, когато членове на Фатах вземат автобус със заложници и убиват две жени и шофьора на автобуса. Твърди се, че Абу Джихад лично е участвал в нападението, но е избягал преди идването на спец.частите и полицията.

ДЖИХАД В ТУНИС

ООП бива отблъснато от северен Ливан през 1982 година след израелското нападение и организация бяга в Тунис. Там става новата щаб-квартира на групата, организацията се ползва с държавни привилегии и охрана от държавните сили, включително и елитните части. Най-късото разстояние между Израел и Тунис е почти 2500км, което е вдъхвало сигурност у Абу Джихад и компания. Но Израелските Отбранителни Сили неведнъж доказват, че понякога невъзможните неща са просто трудни. Правителството решава да нанесе удар на щабквартирата на ООП в Тунис и да убие Абу Джихад. Започва масова подготовка за операцията, смятана от някои за невъзможна. Отиването и връщането от Израел до Тунис е почти 5000км, една от най-сериозните пречки.

РАЗУЗНАВАНЕ

Операцията отнема много ресурси и време – създадени са фирми-фантоми, издадени са редица фалшиви паспорти на несъществуващи хора, търсени са квартири и информатори в Тунис. Вербовките на израелското разузнаване са се „осъществявали от името на европейски или американски разузнавателни служби, тъй като не може да се очаква, че араби ще работят лоялно за Израел”. Военното разузнаване събира всякаква информация – снимки на местността, показания от вербовчици, информация за методите и разположението на полицията в Тунис. Генералния Щаб на Израел прави искане и получава сателитни снимки на местността от ЦРУ, като така успяват да направят детайлни образци на къщата, двора и околността. Вземат се предвид даже и как пада светлината от Луната в различните и фази според датата. Денонощно се подслушват радио и телефонния обмен на информация. Изследва се бреговата ивица и се търсят най-удобните места за десант. За да се предотврати случайно изтичане на инфромация за предстоящата операция, работата с агентурата в Тунис е прекратена неподсредтвено преди началото на активната й фаза.

ПОДГОТОВКА
Тъй като операцията не е била притисната от времето (каквато е Операция Ентебе да речем) е било възможно да се проведат множество учения за подготовката, а именно край средиземноморския израелски град Хайфа. Там е построено точно копие на вилата и квартала, в който се укрива Абу Джихад. За точното изграждане на моделите са използвани всички налични разузнавателни фотографии, включително и вътрешни снимки на постройката, дадени от МОСАД. Ученията се извършват когато няма поглед на американските и съветските сателити над страната. В тях участват части от Сайерет Маткал, както и вероятно и от ВМС и ВВС. В ученията на групите са били нужни 22 секунди са установяване на пълен контрол на вилата.

УЧАСТНИЦИ
Формира се организационна структура – в операцията са включени елементи от наземен, морски и въздушен компонент.
Сухопътни войски

Главната цел (ликвидацията на Абу Джихад) се поставя на наземната част, съставена от щурмова и осигурителна групи. Щурмовата група наброява 20 души разделени в четири петчленни екипа, обозначени като Алеф, Бет, Гимел и Далет (първите 4 букви от азбуката на иврит). Четирите щурмови екипа са нарамени със задачата да ликвидират Абу Джихад, да неутрализират охраната и да подсигурят района.

.

Военноморска част

Морският компонент включва група от спец-частите Командо-Ями, четири корвети, една подводница, две бързоходни лодки Кобра, пет гумени лодки Зодиак, хеликоптери Бел 206 и съответнити им екипажи. Катерите и хеликоптерът са натоварени на корветите и служат за огнева поддръжка, основна роля изобщо на морския компонент е транспорт на щурмовата група, огнева поддръжка и поддръжка при оттеглянето. На един от крабите е разположен командият пункт на силите, там се намира и командира на операцията, също и оперативния щаб. Подводницата има ролята да се доближи до брега преди идването на останалите и от подводно положение да води наблюдение.

Военновъздушна част

Включва два Боинг 707, единия оборудван като въздушен команден пункт, а другия за радиоелектронно разузнаване и борба (РЕРБ). Първият има за цел да координира всички действия на осигуряващите елементи от рейда, а втория осигурява връзката и координатите при десанта на бреговата ивица след навлизане в териториалните води. Командния пункт организира и данните от електронните датчици за местоположение, с каквито са снабдени всичките командоси, прехвърлянето им на дигитална карта, както и подслушването на разговорите в реално време.
Охраната на двата Боинга се осъществява от 4 изтребителя Ф-15. Разстоянието в едната посока до Тунис от Израел е близо 2500км, поради което за осигуряване на изтребителите в операцията са включени и две летящи цистерни.

ОПЕРАЦИЯТА

Началото на активната част на операцията започва когато екип от 7 души, маскирани като ливански туристи пристига в столицата с различни полети. На следващия ден идва командира на Сайерет Маткал. За заблуда на врага транспортирането на основните сили по вода е маскирано като военноморско учение, което е обявено в официалната преса. Щурмовата група е натоварена на две корвети, които се срещат с други две корвети край Кипър два дена след отплаване. Групата кораби се отправя към централната част на Средиземно Море като на 16 Април достига териториалните води на Тунис. Две корвети продължават да се движат успоредно на морската граница, а другите две с щурмовата група на борда се отправят към брега. Кооридинацията е осигурена от самолета за РЕРБ, летящ на 30км от брега.
Щурмовата група десантира на пустия плаж Рауд, близо до Картаген и на 20км от обекта. В близост до него се разполага част от предната разузнавателна група от МОСАД и командира на Сайерет Маткал, които са взели под наем 3 автомобила и чакат колегите си.
На около 2км от брега корветите спират и спускат във водата четирима водолази с елестрически мини-подводници („подводен джет”). Четворката се насочва към мястото на десанта и установява контакт с предната разузнавателна група. Когато се уверяват, че всичко е наред подават сигнал и щурмовата група тръгва с гумени лодки към брега. Корветите се оттеглят в международни води. Щурмовата група и разузнавачите са качват на наетите автомобили и се отправят към Сиди Бусейд, където е вилата на обекта.
През цялото време от МОСАД извършват пряко наблюдение, като в 1ч през нощта съобщават, че Абу Джихад още не се прибрал. След половин част забелязват как се връща вкъщи с охраната си, а около 2 и 30 през нощта лампите в къщата се изгасват.
Екип Далет изолира района и прекъсва телефонните линии. Екип Гимел блокира вилата и неутрализира охраната. Екипите Алеф и Бет влизат през задния и предния вход, като Бет неутрализират охраната на първия етаж и установяват контрол. Екип Алеф отиват към втория етаж, където е спалнята на Абу Джихад. Влизат в спалнята му където е с жена си и изстрелват 70 куршума по него. Жена му остава невредима, както и петте му деца. Цялата операция отнема 13 секунди! Иззети са списъци с войнствени лидери, снимки и техни координати. Командосите се оттеглят и прибират в Израел благополучно. САЩ и ООН се обявяват против операцията, наричайки я политическо убийство. Без значение, че „политическата” жертва е персонално отговорен за десетки терористични актове и смъртта на стотици невинни граждани.

За съжаление на мястото на всеки един убит Абу Джихад се появяват двама по-лоши. Но тревата винаги трябва да се коси, независимо че расте все по-бързо.

Златна Стража 2010 – българо-американско въздушно учение


От 15-и Май до 04-и Юни тази година се проведе учението Златна Стража 2010 (Sentry Gold 2010, извинявам се ако преводът е некоректен). Симулираните въздушни боеве бяха проведени от база Граф Игнатиево – най-известната база в България, най-добре оборудваната и призната от американските ни партньори.

.

УЧАСТНИЦИ

.

В учението участваха Военновъздушните сили на България и САЩ. Гостите присъстваха с :

– Ф-15Ц

– Ф-15Д

– 199 души персонал, от които 37 ангажирани с оперативни задачи (в т.ч. и пилотите), 107 с осигуряване и останалите 55 – с подръжка.

Домакините присъстваха с :

– МиГ-29

– МиГ-29 УБ

– МиГ-21бис

– МиГ-21 УМ

– около 500 души, между които пилоти, инженерно-технически състав, логистични екипи, наземни оператори (плюс ПВО) и охрана

– ПВО, осигурена от бъларски зенитно-ракетни комплекси (ЗРК) С-300ПМУ (SA-10 Grumble по класификация на НАТО), пребазирани в Пловдивско за 3 дена.

– ЗРК са осигурени и от радиолокационната система Ст-68у, както и 30Н6Е1 за фиксиране на цели и направление на ракети, разположени около Пловдив.

.

ПРЕДИМСТВАТА

.

Генерал-майор Константин Попов, началник на ВВС, и бригаден генерал Цанко Стойков, командир на авиобаза Граф Игнатиево изразяват положително мнение за учението. Техните отзиви, както и тези на американските им колеги, говорят за добре подготвени пилоти, похвалени многократно от американските си колеги. Поздравления получават и наземните екипи, базата Граф Игнатиево се зачита за най-модерната и организирана в България. За България и родните ВВС едно от най-големите преимущества е възможността нашите пилоти да се учат рамо до рамо с едни от най-добрите и опитни ВВС в света. Предимствата за американците също са големи – техните машини са станционирани във Великобритания, която със своя известен по цял свят гъст и многоброен въздушен трафик не може да осигури много пространство за учения. Всъщност, малко места в Европа могат. Над Пловдив въздушния трафик е незначително малък и в контекста на учението пилотите имат неограничена зона за действие. Американските пилоти на Ф-15 имат също и възможността да се изправят срещу най-вероятните си противници в близките години – МиГ-29 и МиГ-21, които са на въоръжение в Сирия, Иран и Северна Корея. Освен това България притежава и ЗРК С-300, като се предполага, че Сирия вече разполага с такива ракети, а Иран има малък брой, но е закупила и очаква значителен брой от Русия. България е единствената страна в НАТО, която може да осигури тези неща за едно учение на САЩ – голяма площ, малко въздушен трафик, МиГ-29 и С-300. Нашата съседка Румъния е член на НАТО и е държава с много по-голяма площ, която може да осигури разнообразен терен, но не разполага нито с МиГ-29, нито със С-300. Словакия е членка на НАТО, но е малка страна и разполага с малък брой МиГ-29 и С-300, а и българските пилоти се ползват с по-добър опит. Унгария разполага с МиГ-29, също по-малко, но не разполага със С-300. И Унгария, и Словения са по-малки от България и над тях има значително по-голям трафик. България е логичния избор и ценен актив за САЩ.

.

ПРЕСА

.

Показателно е, че ученията бяха широко отразени не само в българската специализирана преса (Клуб КРИЛЕ), но и в реномирани и авторитетни западни издания като Air Forces Monthly и Air International. Беше широко отразено и в информационните сайтове на щатските ВВС :

Combat Comm supports ‘Sentry Gold,’ builds partnerships in Bulgaria

U.S. and Bulgarian airmen train together

48th FW trains, builds partnerships at Sentry Gold

.

ВЪЗДУШНИТЕ БОЕВЕ

.

Във въздушните боеве са разигравани различни сценарии – 1 срещу 1, през първата седмица – 2 срещу 2, впоследствие – 4 срещу 2, 5 срещу 2, 4 срещу 4, 4 срещу 5, 4 срещу 7 и 5 срещу 7. Според офицера от дивизиона, изпратен за взаимодействие и обективен контрол, ПВО осигурена от ЗРК успява да постигне добри резултати срещу Ф-15. Отбелязани са естествено и добри успехи на Ф-15 срещу ЗРК, нещо което не бива да се подценява. В пряко единоборство в близък бой (при пряка видимост или WVRC – within visual range combat) МиГ-29 доказва известно превъзходство пред Ф-15, поради по-добрата си тяговъоръженост и предимството при маневри с високо натоварване. В учението обаче е имало множество правила, тъй като американските пилоти се готвят за бъдеща война, в която технологичното им превъзходство ще им позволи пуск на ракети в далечен бой (извън визуален обхват, ИВО, или BVRC – beyond visual range combat). Идеята е да не се стига изобщо до близък, високоманеврен бой с машини като МиГ-29. От една страна това е минус за реализма на ученията, от друга Ф-15 във реални действия бива използван точно по този начин. Във войните, в които взема участие има точно 100 победи и нито една загуба. Това е единствения изтребител в историята, който никога не е свалян от вражески самолет. Освен това за минимализиране на загубите щатските ВВС могат да си позволят (и се стремят) към съотношение 1 към 5, което практически (макар не и теоретично) премахва вероятността един Ф-15 да бъде свален (за статистика за Ф-15 виж най-долу).

В симулираните боеве Ф-15 поддържа обикновено височина от 13км, което увеличава вероятността от първи пуск срещу МиГ-29, движещи се стандартно на около 10км. Щатските пилоти се похвалили, че успели на няколко пъти да изстрелят АИМ-120 при насрещен пуск в далечен бой на над 65км. Това естествено е невъзможно ако пускът не е насрещен. Нашенски пилоти също са постигнали успехи, макар и по-скромни, а именно попадения с Р-37 (среден обсег).

.

ПРЕДИШНИ УЧЕНИЯ

.

Макар да е 3-то поколение (Ф-15, Ф-16 и МиГ-29 са 4-то), МиГ-21 успява също да се представи добре на учения. По време на предишни учения Майор Ерик Тайлос от щатските ВВС описва как МиГ-21 са успявали да използват максимално преимуществата си – с около 900км/ч са летели на височини по-малки от 30(!) метра над земята. В американските ВВС „ниско летене” означава под 152 метра. В тези случаи майор Тайлос е бил принуден (с неговия Ф-16, не Ф-15 като в Златна Стража 2010) да води бой с МиГ-а на ниски височини. Хълмовете и планините са правили българския изтребител в отделни периоди незабележим или е бил прихващан за кратки периоди. Майор Ерик Тайлос си спомня коментарите между пилотите на Ф16 „Хванах го!…..Изпуснах го!…..Хванах го пак!….”. Благодарение на малките си размери (сравнение на МиГ-21/Ф15; крилна площ – 23м²/56.5м²; дължина13.5м/19.4м; размах на крилете – 7.15м/13.1м, ) и камуфлажа си (гледан отгоре) МиГ-ът успява да остане незабелязан. След известно търсене обаче Ф-16 успява да прихване противника с помощта на своя APG-68 радар. Веднъж влезнали в „схватка” Сокола показва по-високата си маневреност и успява да застане зад МиГ-а в позиция за огън.

Ф-15 е на въоръжение само в 4 държави – САЩ, Израел, Саудитска Арабия и Япония, като 63% от всички победи на Ф-15 са при службата му в Израелските ВВС. Израелските победи са само и единствено срещу сирийските ВВС, като са отбелязани 15 по време на единичните сблъсъци от 1979 до 1981, 42 през Ливанската Война през 1982 и по две през съответно 1985, 1989 и 2001. Щатските ВВС отбелязват 30 победи през 1991 в Ирак и 4 в Сърбия през 1999. Саудитска Арабия сваля два ирански Ф-4 през 1984 и 2 иракски Миража през 1991.