„За“ и „против“ иранската ядрена програма


    Който забравя историята, е обречен да я повтаря…

Иранската ядрена програма, нейните цели и развитие, са сред най-обсъжданите в масовите медии теми, взимат челно място във външнополитическите приоритети на редица големи държави и са сред  основните фактори, които оформят настоящето и бъдещето на Близкия Изток. Предвид очевидния интерес към темата, не е учудващо, че често се изпада в крайности при оценяването на рисковете и последствията, било то преувеличение или омаловажаване. Точно предвиждане на алтернативните сценарии на развитие е невъзможно, но историята може да ни насочи в правилната посока.

Аятолах Али Хаменей, върховен лидер на Ислямска република Иран

Режимът

За да съдим за иранската ядрена програма е редно първо да погледнем самия режим. В основата си режимът в Техеран, както и повечето диктаторски режими в света, е рационален и цели да просъществува, въпреки фанатичната си реторика и революционен плам. Пределно ясно е, че ако иранската ядрена програма, теоретично, осъществи първия си ядрен взрив с успех, то вторият няма да бъде насочен срещу някои от враговете на режима. Твърдения за противното са нелогични, нереалистични и несериозни. Но някои политически и академични среди, които в никакъв случай не можем да наречем про-ирански, защитават идеята, че ядрен Иран всъщност би спомогнал за мира в Близкия Изток. Тезата се гради върху сегашното участие на Техеран на близкоизточната карта – режимът на аятоласите подкрепя редица революционни, сепаратистки и ислямистки движения в региона. Сред тях са Хамас и Движението за Ислямски Джихад в Палестина, шиитската групировка Хизбула в Ливан, различни шиитски организации в Ирак и др. Също така спецподразделението „Кудс” (бел. – от арабски, Йерусалим), част от елитната Революционна Гвардия, осъществява редица нападения над американски, израелски и еврейски цели, самостоятелно или със съдействите на Хизбула. Примери за това са нападението над еврейски културен център в Аржентина през 1994 г., множество взривове в Ирак, най-вероятно и атентата на летище Сарафово в Бургас през 2012 г. и други. Тези действия на Техеран донякъде се обясняват с нуждата на режима да покаже, че е способен да се противопостави на „злите сили”, както и да създаде допълнителни пречки за враговете си, измествайки по този начин фокуса от самия Иран.

Парад на шиитската групировка Хизбула, подкрепяна от Иран

Ролята на Иран в региона

Според защитниците на тезата, че ядрен Иран би имал положителен ефект върху Близкия Изток, тези действия са по-скоро защитни, създавайки буфурен обръч около Иран. Притежанието на атомен арсенал би променило представите на Техеран за собствената му стабилност, би създало гаранция за оцеляване на режима и би накарало аятоласите да загърбят или намалят тези си действия, с цел да не причиняват излишни конфронтации и кризи. Подобна теза на пръв поглед звучи логично, но се забравя един ключов фактор, а именно естеството на иранската външна политика, която се гради на експанзивните имперски амбиции. Режимът в Техеран в никакъв случай не е привърженик на статуквото. Отчасти чрез гореспоменатата подкрепа за редица групировки, властта в Иран се опитва да разшири влиянието си в Близкия Изток и да заеме челно място в Ислямския свят, като водеща сила срещу САЩ, Европа и Израел, лансирайки своя вариант на ислямистко управление. Имайки предвид размера на Иран, огромните природни ресурси, военната и икономическата мощ, както и изключително богатата история и култура – подобни стремежи не са чужди за много иранци. Своето желание да промени статуквото пост-революционен ислямистки Иран е демонстрирал неведнъж – това е държавната политика, с думи и действия. Именно заради тези си черти, иранският режим едва ли би станал по-пасивен ако се сдобие с ядрено оръжие, напротив – по всяка вероятност вътрешната сигурност, която тези оръжия биха създали, би окуражила иранското управление да преследва тези си цели по-яростно и агресивно.

Ирански балистични ракети по време на военен парад, Техеран

Имунитет

Големите държави като САЩ, Русия, Франция, Англия и Китай, неведнъж са нападали, окупирали и сменяли режима в множество страни по света през 20-ти и 21-ви век. Но директен военен удар по ядрена държава е съвсем различен проблем. Притежанието на атомен арсенал до известна степен създава имунитет за държавата, който макар и непълен, позволява на властта да се впуска в често необмислени и рисковани авантюри, с убеждението, че ако войната се придържа в дадени нискоинтензивни граници, то ядрена ескалация не е на дневен ред. В случая това би увеличило значително възможностите на Иран – терористичните групировки Хизбула и Хамас могат да бъдат снабдени с по-ефективни, разрушителни и далекобойни оръжия (бел. спекулира се, че, страхувайки се от ескалация на конфликта, Техеран забранява на ливанската групировка Хизбула да използва най-модерното си въоръжение по време на войната през 2006 г. с Израел). Същият ядрен „полу-имунитет” би дал възможност на Иранската Революционна Гвардия да извършва по-често нападения върху европейски и американски граждански и военни цели, да показва с по-голяма увереност военна мощ в Средиземно море, да засили още повече влиянието си в Ливан, да налага по-агресивно позициите си в Персийския залив и Ормузкия проток. Пред Техеран ще се открие възможността да заплашва, че ще се притече „с всички налични средства” на помощ на Хамас, Хизбула и режима на Башар ал-Асад в Сирия (макар съдбата на последния да е под въпрос), предоставяйки им също ограничен имунитет. Също така – ако иранската ядрена програма пожъне успех, то не е изключено другите регионални сили да се опитат да направят същото. Редом с Иран, Турция и Саудитска Арабия също се борят за своето място на близкоизточната карта и също имат амбиции да разширят своето влияние.

План Б?

Протести в Иран, 2009 г.

Режимът в Техеран е в основата си рационален и цели да оцелее, което обезсмисля до голяма степен използването на атомно оръжие. Но притежанието на такъв арсенал създава риск от размяна на ядрени удари, било то заради лоша преценка, неоторизирано изстрелване, инцидент или погрешна информация. Макар в бъдеще такъв риск да би бил малък, редно е да се отбележе, че в момента той изцяло липсва. Трябва да се вземе предвид и нестабилността в региона – в състояние на криза, преврат или революция (неща, които не са чужди на близкоизточните диктатури) не е ясно дали ядреното оръжие няма да попадне в ръцете на далеч по-безотговорна от иранскот правителство групировка.

Иран…Ирак

Саддам Хюсеин, лидер на Ирак от 1979 до 2003

Сегашното положение на Иран е до голяма степен сходно с това на Ирак по времето на Саддам Хюсеин – безскрупулен лидер, чиито агресивност, решителност и имперски амбиции са сред причините за не една война в Близкия Изток. Иракската ядрена програма бележи началото си през 60-те години, като основен партньор е СССР, а по-късно, през 70-те години – Франция. През 1981 година израелските ВВС нанасят изненадващ удар на иракския реактор „Осирак” по време на операция Опера/Вавилон. ООН и редица държави остро осъждат атаката, но операцията спира иракската ядрена програма. Какво са щели да бъдат последствията ако режимът на Саддам притежаваше атомно оръжие в тези случаи :

  •  по време на Ирано-Иракската война (1980-1988 г.), която отнема живота на над 1 000 000 души, Саддам Хюсеин провежда кампания, известна като Анфал, насочена срещу кюрдското малцинство в страната. Кампанията коства живота на близо 200 000 цивилни;
  •  през 1988 г. в малкото северноиракско кюрдско село Халабджа иракската армия използва химически оръжия, които причиняват смъртта на 4 000-5 000 души;
  • от иранска страна жертвите на иракски химически оръжия са десетки хиляди;
  • в последните години от войната Ирак изстрелва над 200 балистични ракети по Иран;
  •  по време на войната в залива, 1991 г., Ирак изстрелва 46 балистични ракети по Саудитска Арабия (където има съсредоточени американски войски) и 42 балистични ракети по Израел (който не участва във войната);
  • по време на войната през 2003 г. иракската армия отново изстрелва СКЪД-ове. Който забравя историята, е обречен да я повтаря

Всички тези неща Саддам Хюсеин прави без да се ползва със защитна стена от ядрено оръжие…какво биха били последствията ако ядрената му планове не бяха спрени през 1981 г.? За щастие можем само да гадаем.

Протестите в Сирия


Вече близо половин година огънят на т.нар. Арабска пролет бушува в Близкия Изток и северна Африка. На 5-ти Януари, 2011, тунизийският уличен търговец Мохамед Буазизи от отчаяние се залива с бензин, запалвайки не само себе си, но и целия регион. 9 дни по-късно 23-годишното авторитарно управление на президента на Тунис Бен Али приключва, а цената е над 200 убити. След по-малко от месец същата съдба спохожда и Хосни Мубарак – спиращите дъха многомилионни демонстрации на площад Тахрир, сблъсъците между протестиращите и органите на реда (убитите са над 800) и идването на армията прекратяват 30-годишното управление на диктатора в страната на фараоните. Домино-ефектът достига и Либия, намираща се вече 42-години под властта на най-ексцентричния от всички арабски диктатори – Муамар Кадафи, най-дълго служилия държавен глава днес. Но заразлика от Египет и Тунис проблемите не се ограничават до улични сблъсъци и стачки, а за отрицателно време страната изпада в състояние на гражданска война, която до днес е отнела живота на около 15,000 души. Протестите се разпростират до Бахрейн, Саудитска Арабия, Йордания и др., навсякъде със своите различия, но и общи черти. Но освен Либия, единствено в Йемен и Сирия прерастват в нещо повече. Виж също Египетските протести.

Населението на Сирия

карта на религиозните групи в Сирия

Сирия е арабска държава, но със значителен брой малцинства, най-голямото от които са кюрдите, представляващи 10% от населението, но мнозинство в някои северни райони на страна (част от Кюрдистан). По-силно е религиозното разделение в страната – мюсюлманите сунити, не всички от които са араби, представляват около ¾ от страната. Мюсюлманите алавити, често описвани като секта на шиитския Ислям, представляват 10-15% от населението, а християните – около 10%. Заразлика от своите съседи Ливан и Ирак, в Сирия традиционно има относително разбирателство между отделните религии и народи, с някои изключения. Но макар страната да бе рекламирана като пример за толерантност, етническите и религиозните различия и вражди се използват в сегашната криза.

Династията Асад

През 1963 година в Ирак и в Сирия на власт идват Баас, арабската националистическа, социалистическа партия. По-късно след вътрешнопартийни преврати начело на двете нации застават Саддам Хюсеин и Хафез ал-Асад. Властта на втория в Сирия продължава до смъртта му през 2000 година, след което е наследен от сина си Башар ал-Асад, сегашен президент на страната. Макар да управлява страна от 40 години, „династията” Асад спада към малцинствената религиозна група на алавитите, традиционно заемащи по-ниско положение в обществото. С идването на власт управляващата фамилия започва да слага алавити в повечето висши държавнически и военни постове. От самото си начало социалистическата власт се опитва да се справи с ислямистките терористи, водещи открита война срещу правителството и светските му устои. Кулминацията идва през 1982 в гр. Хама – над 30,000 души са убити, с което правителството слага край не само на ислямистката опозиция, използвана често като плашило, но и на всякакво открито инакомислие и несъгласие с думата на Баас. .

През 1970-1971 йорданската власт води военна кампания срещу водената от Ясер Арафат Организация за Освобождение на Палестина (ООП), която атакува оттам Израел, създава „държава в държавата” и се опитва да свали властта в Аман. Сирийските войски нахлуват в Йордания на помощ на ООП, като Хафез ал-Асад взема ключова роля във военната операция. Виждайки огромна заплаха за властта си, йорданският крал Хюсеин се обръща към САЩ, молейки за израелска военна интервенция – прелитащите над сирийските танкове израелски самолети успяват да сплашат тогавашния сирийски президент и армията се изтегля, а Йордания успява да изтласка ООП в Ливан. Хафез ал-Асад, ръководил военната операция и настоявал за разширяване на фронта, идва на власт след вътрешнопартиен преврат след няколко месеца.

През 1973 Сирия (вече с Асад на президенския пост) и Египет нападат изненадващо Израел в деня на Йом Кипур, еврейския празник на прошката (виж също : документален филм за войната на Йом Кипур). Макар войната да завършва с военен провал на арабската инициатива, египетския президент Ануар Садат става първия арабски лидер, който започва преговори с Израел, посещава Тел Авив и подписва мирен договор. Страната му си връща Синайския п-ов, богат на петрол, три пъти по-голям на площ от Израел и разположен стратегически между Суецкия канал и Червено море. Сирия обаче не приема мирния договор, продължава враждебната си политика спрямо Израел, а отношенията между Дамаск и Кайро охладняват.

Ливански протест против сирийската окупация, Кедровата революция, 2005

Изтласкани от йорданците, ООП се установяват в Ливан, където също се опитват да създадат „държава в държавата”. Това довежда през 1975 до началото на Ливанската гражданска война, продължила 25 години. Година по-късно Хафез ал-Асад изпраща войски в Ливан. Сирийската окупация продължава близо 30 години и отнема живота на десетки хиляди ливанци. През 2005 в бомбен атентат е убит ливанският държавен глава Рафик Харири, смятан от мнозина за ключова фигура във възстановяването на Ливан и сближаването на страната със Запада. Все още не е ясно дали сирийското правителство или поддържаната от тях и Иран терористична групировка Хизбула са организирали атентата, но след убийството има масови протести (т.нар. Кедрова революция, виж документален филм), които успяват в крайна сметка да накарат сирийските войски да напуснат страната, слагайки край на 30-годишната окупация. Атентатите срещу анти-сирийски политици продължават и след това, а половината от управляващата клика все още е под диктовката на Дамаск. Преди гражданската война и сирийската окупация Ливан е считан за „малкия Париж на Близкия Изток“ или „средиземноморския Лас Вегас“. Конкурсите „Мис Европа“ 8 пъти са провеждани в Бейрут, а в сферата на киното, музиката, туризма и спорта, Ливан е бил първенецът на арабския свят.

Репресивността и бруталността на сирийския режим днес нямат аналог в арабския свят, с изключение на „лудото куче на Близкия Изток“ – Муамар Кадафи.  За сметка на това социалистическата политика на страната носи и голяма модернизация. През управлението на партия Баас се вижда значителен напредък в сферата на образованието, медицината, социалното осигуряване; Асад е „сирийският Насър”. Постепенно обаче интензивността на реформите намалява и на преден план отново идват репресиите и липсата на каквито и да е свободи. След смъртта на Хафез ал-Асад неговият син Башар поема властта, а брат му Махер поема командването на Републиканската Гвардия. Следва кратък период на либерализация, в който властта гарантира свобода на словото и печата, а дисиденти се завръщат в страна. Използвайки похватите на съветския лидер Никита Хрушчов, Башар ал-Асад бързо праща старите и новите си политически опоненти в затвора, слагайки край на свободата и либерализацията. Следващите 10 години от управлението му са белязани от непрекъснато обещания за реформи.

Протестите през 2011

анти-правителствени протести в Сирия, Март, 2011

Протестите в Сирия започват още през Януари, но интензивността им е малка, сравнена с Тунис, Египет, Бахрейн и особено Либия. Башар ал-Асад уверява света, че народът му го обича, как той е единствения гарант за мир в страната, а правителствения апарат и държавните медии непрекъснато обвиняват Израел, САЩ и Европа за протестите в страната. Бързо обаче демонстрациите и стачките прерастват във въстание срещу властта, отнело засега живота на около 1,700 сирийци, което е повече от жертвите на всички арабски протести взети заедно, с изключение на Йемен и Либия. Половинчатите обещания на президента не само не успокояват страстите, а разгневяват допълнително населението. Режимът прибягва до изпитани тактики – „спонтанни” про-правителствени протести в столицата, каквито света видя и в Либия, и Египет. „Спонтанни” протести на израелско-сирийската граница, които се превърнаха в опит за нахлуване в Израел. Интересно е, че същия ден сирийската държавна ТВ предложи на зрителите си 24ч покритие на „спонтанните протести”, но репортажи за убитите в сирийските градове и села отсъстваха. Държавните медии продължиха да обвиняват ционистките, капиталистическите и империалистическите врагове на страната в подклаждане на протести в иначе спокойна и безгрижна Сирия.

сирийски бежански лагери, южна Турция

Про-правителствени сирийски блогъри в цял свят бяха и още са активизирани да отразяват щателно всички про-правителствени демонстрации, „манипулации на западните медии” и речи на президента, поставяйки в статиите си знак за равенство между сирийския патриотизъм и Башар ал-Асад. За сметка на това, както и в сирийските държавни медии, така и в тези блогове на десетките хиляди убити, ранени, арестувани или избягали в съседна Турция (по последни данни бежанците от Сирия са 10,000-15,000) почти не се отделя внимание. И ако това се беше случило преди 10 години нямаше да има особено значение, но блоговете, Фейсбук, Туитър и Скайп са основното оръжие на Арабската пролет. Идващото поколение ще даде оценка.

ПР-похватите на властта обаче нямаха желания ефект, а даже и допълнително разяриха част от обществото, чиито искания бяха окачествени като „чуждестранен заговор”. Именно заради това Дамаск започна да въоръжава редица алавитски (шиитската секта, към която управляващата фамилия принадлежи) села като предупреждение към сунитското мнозинство. Бяха използвани и услугите на Шабиха – управлявана от роднини на президента тежковъоръжена милиция, действаща като криминален синдикат. Основните й дейстности са рекет, грабежи, контрабанда на оръжия и наркотици. Бабаити от Шабиха заедно с армията и полицията потушават протестите, като най-явно бе присъствието им в потушаването на протестите в Латакия, област в Сирия с голям брой алавити и родно място на управляващата фамилия. По данни на посланника на САЩ към ООН Сюзън Райс, Дамаск се ползва с помощта на иранското правителство, което е изпратило войски от Армията на Пазителите на Ислямската Революция, което Техеран отрича.

Шабиха – правителствена мафия

Хама

протести в Хама, Юни, 2011

Градът Хама винаги е имал слава на по-консервативен и религиозен. Именно там през 1982 е и центърът на Мюсюлманското братство, чиито атентати срещу правителството довеждат до брутално потушаване на въстанието, отнело живота на 30,000 само в Хама. Макар опозицията да е смазана, лоялността на Хама винаги е била под въпрос. Когато Хафез ал-Асад умира през 2000 година единствено от правителствените сгради в града биват издигнати черни знамена. През 2011 именно в Хама са организирани най-мащабните демонстрации, довели до уволняването на губернатора на провинцията, обграждане на града от армията и множество жертви (само на 3-ти и 4-ти Юли са убити над 75 души в града). Но при сравнение с други градове се вижда ясна разлика в държавната тактика – голяма част от армейските части остават в периферията на Хама, а според някои активисти сред 3-ти Юли Дамаск изтегля някои от по-известните и агресивни членове на службите за сигурност, ход, тълкуван като опит да се избегне символично повторение на събитията от 1982.

Вероятно правителството се надява да спечели войната на изтощение – в момента в града не работят банки, служителите на водо- и електроснабдителните администрации са спрели да ходят на работа, регулировчиците са изчезнали от града, сметосъбиранети е прекратено, а армията е блокирала пътищата към града. Активистите се надяват, че ще успеят да последват примера на няколко либийски града, които след като излизат извън контрола на Кадафи започват да организират сами администрацията си, осигурявайки нощни патрули, почистващи групи и др. за населението. Сирийските протестиращи разполагат контролни пунктове в града, изисквайки документи за самоличност на шофьорите, но в опит да се дистанцират от властта и да демонстрират добрите си намерения се извиняват за проверките и често черпят водачите с бонбони. Човешки жест, показващ че въстанието се изразява не само на политическата сцена.

Реакциите

Сирия разчита на добрите си отношения с Русия и Китай, които защитават арабската държава с правото си на вето в ООН. Но ЕС, най-големия търговски партньор на страната, налага икономически санкции на режима, допълнително усложнявайки ситуацията за управляващата клика. От региона единствено ислямистката групировка Хизбула в Ливан и правителството на Иран подкрепят сирийския режим, обвинявайки „външните фактори” за ескалиране на напрежението. Редно е да се спомене, че при сравнение с Египет и Тунис, в Сирия относително голям брой от жертвите (няколко стотин души) са войници и полицаи. Властта непрекъснато излъчва кадри от убити свои служители, наричайки протестиращите „въоръжени банди” и терорести, платени от Вашингтон и Тел Авив. Според скорошните публикации САЩ са финансирали някои анти-правителствени организации и медии, но няма сериозни доказателства, които да сочат за връзка между въоръжените сблъсъци и други държави. От демографска гледна точка основните опоненти на властта са арабите-сунити. Християните действат по-плахо, опасявайки се, че предупрежденията на правителството, че ислямисти могат да завземат властта ще се окажат верни. Кюрдите, макар и мюсюлмани, се опасяват техните протести за равни права, гражданство и положение в страната да не бъдат тълкувани като сепаратистко движение, поради което дори в изцяло кюрдските градове и села лозунгите са внимателно подбрани.

Изход

Активистите днес гарантират, че дните на Асад са преброени, но властта му успява да се задържи, до голяма степен благодарение на елитните армейски части и Републиканската Гвардия, намиращи се под контрола на семейството. Засега опозицията отхвърля предложенията за диалог от правителството, настоявайки атаките срещу населението да спрат. Малко са и хората, които свободно подкрепят Асад, извън столицата, алавитските и държаните под контрол райони. Макар правителство да използва вечно дебнещия зад ъгъла ислямизъм, в Сирия Мюсюлманското братство (МБ) никога не е имало тази подкрепа, която има в Египет. В страната на фараоните, дори в контролираните от Хосни Мубарак избори, МБ успява да вземе 25-30% от гласовете на избори. По различни оценки в Сирия МБ би имало подкрепата на 5-10% от населението. Не е ясно и дали Дамаск няма да прибегне до война с Израел директно или чрез сателита си Хизбула, използвайки „стария враг” като обединяващ фактор. Вероятно би имало известен ефект, но би създало съвсем реалната заплаха от война с превъзхождащата израелска армия – също опасност за Асад. Основната причина за многото жертви е, че заразлика от Египет и Тунис, в Сирия армията не застана настраната на народа. Има дезертьори, но все още силовите структури са под контрола на властта. Сирия има и далеч по-добър контрол върху средствата за масова комуникация – Фейсбук, Скайп, Туитър, информационната инфраструктура на въстанието. Неслучайно събитията в Египет бяха наречени „Фейсбук революцията”. Но докато дългогодишния съюзник на властта в Кайро – САЩ, застана на страната на протестиращите и имаше немалка роля в свалянето на Хосни Мубарак, отношенията между Вашингтон и Дамаск са повече от студени. Големият брат на Сирия – Русия, застава твърдо зад своя съюзник, както и азиатския гигант Китай, военен и политически партньор на режима на Асад. В различните арабски държави резултатът от протестите бе различен, в някои все още продължават, в трети – прерастват във въоръжени сблъсъци. Времето ще покаже каква ще бъде съдбата на Сирия.

Виж също

Либия :

Призрачния Ездач и бомбардировките над Либия, 1986

Либия и Запада – а сега накъде?

Либийския фронт – противоречиви сигнали

Развитие на войната в Либия

Синът на Кадафи умира след бомбардировка на НАТО

също :

Египетските протести

WikiLeaks – дипломатическата бомба в Близкия Изток

Тихия палестински проблем – Ливан и Йордания

Реформите в арабския свят

Абу Джихад и израелския рейд в Тунис

Териториални аспекти на израелско-арабския конфликт


Израелско-арабският конфликт е феномен на 20-ти и 21-ви век – вниманието, което му бива отделяно надхвърля многократно реалната му стойност. Същата непропорционалност се забелязва и във въоръжеността на иначе малките държави, без особени петролни и други природни ресурси. Несъразмерно е и спрямо жертвите в кофликта – през 20-ти век едва около 1% от жертвите във всички войни в арабския свят са част от израелско-арабския конфликт. Причините за тази вековна борба са много. В настоящата статия читателят може да се запознае с териториалните й аспекти и спорове.

.
Първата Световна Война бележи края на Османската Империя. В Европа българите, гърците и сърбите отдавна са извоювали независимостта си, но голяма част от Близкия Изток все още е бил под властта на турския султан. През 1920 в част от остатъците ориенталската империя, европейската империя Великобритания създава Британския Мандат в Палестина (БМП). Същия обхваща земите на днешен Израел, ивицата Газа, Западния бряг на река Йордан и държавата Йордания с обща площ приблизително 120,000кв.км (за сравнение площта на България е 111,000кв.км). През 1922 Лигата на нациите (предшественика на ООН) подписва предложения от Великобритания Трансйордански меморандум, който създава автономната монархия Трансйордания с площ 92,000кв.км (~77% от територията на Палестина). Трансйордания получава независимост през 1946, а малко по-късно държавата започва да носи името Йордания (днес болшинството от жителите й са палестински араби). Остатъка продължава да бъде част от БМП.

През 1937 комисията Пийл предлага остатъкът от мандата да бъде разделен на три части (виж картата) – малка част около Йерусалим да остане под британска власт, 18% от територията да бъде част от бъдеща еврейска държава, а остатъкът (около 80%) да стане част от бъдещата палестинска държава. Едва 20% от естествено-плодородните земи се намират в предложените за еврейска държава територии. Това са и едни от причините, поради които ционистките лидери започват преговори с британските власти. Арабските лидери отхвърлят изцяло предложението за подялба и продължават въоръжената си кампания. Предложената от Пийл арабска територия и Йордания представляват 94% от географската и административна област Палестина.

.
На 29-ти Ноември, 1947, ООН приема резолюция за разделяне на остатъка от мандата на еврейска (56% от територията) и арабска държава (43%). Бъдещите израелски земи са предимно пустинни (дори днес пустинята Негев е около 2/3 от площта на Израел) и скалисти местности, с малко естествено плодородни почви. Арабските земи включват повечето естествено плодородни почви, 1/3 от морската ивица, но без излаз на Червено море. В територията на бъдещата палестинска държава са съсредоточени и почти всички планински райони и водоизточници. Еврейската държава е трябвало да се състои от три отделни парчета, а палестинската – три отделни парчета и един анклав (Яфо). Границата между четири съседни територии (две израелски и две арабски) се е осигурявала от екстратериториални пътища (виж картата). Останалия 1% от мандата е Йерусалим и прилежащите села, които по план е трябвало да бъдат администрирани от ООН.

Британския мандат приключва през 1948 с изтеглянето на британците, а еврейските лидери провъзгласяват началото на модерен Израел. Още в първите си часове Израел е нападнат не само от местните арабски милиции (с които еврейските групи водят партизанска война отдавна), а и от Египет, Йордания, Сирия, Ирак, Саудитска Арабия, Йемен и Ливан. Макар Израел да започва войната без  нито един танк, боен самолет или артилерия, а арабските сили да притежават числено, техническо и стратегическо преимушество, войната завършва с успех за Тел Авив (за повече информация виж Израелско-арабската война 1948-1949). В хода й са завладени близо половината от териториите, определени за палестинската държава и по-късно анексирани от Израел. Другата половина са завладени и анексирани от съседна Йордания (Западния бряг на река Йордан) и Египет (ивицата Газа). Положение, което не се променя до 1967. Йерусалим е поделен между Израел и Йордания.

.

 Шестдневната война – през 1967 Израел отново отблъсква настъпващите арабски армии, завладявайки не само Западния бряг (и Източен Йерусалим) и ивицата Газа, но отнема и Голанските възвишения от Сирия и Синайския полуостров от Египет. Полуостровът има площ три пъти по-голяма от тази на Израел, разположен е до Суецкия канал и притежава петролни залежи.

Йом Кипур – след години на гранични сблъсъци между израелската и арабските армии през 1973 избухва изненадващата Октомврийска война, позната също като Войната на Йом Кипур (за начало на атаката Кайро и Дамаск избират еврейския празник на прошката). Макар египетската и сирийската армия да показват добра военна подготовка, да са модерно въоръжени и значително по-силни  в сравнение с 1967, те отново са отблъснати.

Мирния процес – военните загуби карат президентът Ануар Садат да направи исторически завой в египетската и изобщо арабска политика – през 1977 година той става първия арабски лидер, който посещава Израел и изнася реч пред парламента (Кнесет). Следващата година е подписано мирно споразумение, уважавано от всички следващи правителства и на двете страни – Кайро поддържа мирна политика спрямо Тел Авив, а Израел се изтегля от Синай, връщайки полуострова на Египет през 1982.

Ливанската гражданска война – започва през 1975 и продължава до 1990. Периодично конфликти между различните фракции и съседи на Ливан продължават и до ден днешен. За последната капка, от която чашата прелива се счита идването на ООП (Организация за Освобождение на Палестина). Създадената през 1964 година (когато Западния бряг и Газа са част от съответно Йордания и Египет) организация има за център на своите операции Йордания до 1970 година. Лидери на ООП и в частност на комунистическите й фракции (ООП е конфедерация от разнородни групировки) започват открито да заявяват намерението си да свалят правителството. Страхувайки се от смяна на режима крал Хюсеин започва кампания срещу ООП, останала в историята като „Черния Септември” (както е кръстена и едноименната терористична организация). След сирийска намеса и предупреждение от израелска такава (по йорданска молба към САЩ) в крайна сметка ООП са прогонени от Йордания и се установяват в Ливан. Ливан от своя страна е държава с дълбоки религиозни и етнически разделения и плацдарм за външната политика на други арабски държави. През 1975 (4 години след идването на ООП) в страната започва 25-годишна гражданска война. Година след началото й Сирия започва продължилата до 2005 година окупация на страната.

Освен срещу другите милиции в Ливан, организацията на Ясер Арафат започва нападения и срещу северните израелски градове с ракетен обстрел, а често изпраща и атентатори в сърцето на Израел (пример – Клането на крайбрежния път край Тел Авив през 1978). В отговор Израел започва операция срещу базите на ООП в южен Ливан, за кратко окупирайки част от страната и изтегляйки се след резолюция на ООН. През 1981 граничния конфликт се засилва, както и ударите срещу терористичните бази. През 1982 Израел окупира Южен Ливан, прогонвайки ООП от страната (същите се установяват в Тунис). Същата година се водят и последните големи конвенционални сражения в близкоизточния конфликт между Израел и Сирия.

.
Изтегляне от Ливан – през 1985 Израел се изтегля от по-голямата част от южен Ливан и създава зона за сигурност в първите километри от ливано-израелската граница. Сирийската окупация на страната продължава до 2005. През 2000 година Израел се изтегля и от зоната за сигурност, прекратявайки напълно окупацията. В публикация SC/6878 на Съвета за сигурност към ООН определя израелското изтегляне като пълно. Въпреки това някои фракции в Ливан изявяват претенции към фермите Шебаа (натисни за карта). Същите представляват почти ненаселена ивица с площ около 20 кв.км и са част от Голанските възвишения, които през 1967 Израел пленява от Сирия. Въпреки това организации като Хизбула използват фермите като предтекст за нападения над Израел, макар повечето исторически карти (включително и ливански) да изобразяват територията като част от Сирия. Няколко месеца след изтеглянето на израелските войски и последвалото удобрение от ООН, шиитската групировка Хизбула извършва нападение и убива трима израелски войници. Телата им са разменени 4 години по-късно срещу освобождаването на над 400 терористи.

Гхажар – през 2010 година израелското правителство нарежда изтегляне от село Гхажар и предоставянето му на властите на ООН, въпреки че същото е част от Голанските възвишения, не Ливан. Хизбула определя изтеглянето като медиен трик.

Хронология :

1917 – британците превземат османска Сирия и Палестина
1917-1948 – Палестина под британска власт
1920-1948 – Британския мандат в Палестина (БМП)
1921 (1922) – Трансйордания получава автономия
1937 – предложението на комисията Пийл
1946 – Йордания излиза от БМП и обявява независимост
1947 – план за разделяне на Палестина от ООН
1948 – край на БМП и основаване на Израел
1948-49 – война за независимостта на Израел
1948-1967 – египетска окупация на ивицата Газа
1948-1967 – йорданска окупация на Западния бряг
1956 – Синайската война
1956-57 – окупация на Синайския п-ов от Израел
1964-1967 – център на ООП е Западния бряг
1967 – Шестдневната война
1967-1982 – израелска окупация на Синай
1967 до днес – окупация на Голанските възвишения
1967-2005 – окупация на ивицата Газа
1967 до днес – окупация на Западния бряг; частично изтегляне след 1994
1967-2010 – окупация на село Гхажар, част от Голанските възвишения
1967-1970 – център на ООП е Йордания
1970-1971 – Черния Септември в Йордания
1971-1982 – център на ООП е Ливан
1973 – войната на Йом Кипур
1975-2005 – окупация на Ливан от Сирия
1978 – израелско-египетски мирен договор
1978 – окупация на южен Ливан от Израел и изтегляне същата година
1982 – изтегляне на израелски войски от Синай
1982-1985 – израелска окупация на южен Ливан
1985-2000 – зона за сигурност на израелско-ливанската граница
1994 – мирно споразумение между Израел и Йордания
1994 – частично изтегляне от Западния бряг, създаване на Палестинската Национална Власт
2000 – израелско изтегляне от буферната зона в Ливан
2005 – изтегляне от ивицата Газа
2005 – край на сирийската окупация в Ливан
2006-2007 – война и победа на Хамас над Фатах, от 2007 до днес Газа е под контрола на Хамас
2010 – изтегляне от село Гхажар

WikiLeaks – дипломатическата бомба в Близкия Изток


Преди няколко дена световноизвестният хакер Джулиан Асандж и неговага организация WikiLeaks публикуваха нова партида секретни документи – този път над четвърт милион дипломатически съобщения. Информацията, която излезе наяве взриви световното медийно пространство, създаде главоболия на десетки правителства по цял свят и промени представите на голяма част от обществеността за редица проблеми. Особен акцент в медиите се даде и на разкритията в близкоизточната политика. Ето и някои от тях.

ИРАН

Иранското правителство е използвало иранския Червен полумесец (еквивалент на Червения кръст) за да достави чрез свои агенти оръжия и амуниции на ислямистката групировка Хизбула по време на израелските военни действия срещу организацията в Ливан през 2006 година. Пратките са доставяни чрез линейки, под прикритието на хуманитарни помощи. В акциите са участвали основно агенти на Иранския Корпус на Революционната Гвардия (или Пазителите на Ислямската Революция), елтните войски на страната.

ЛИВАН

Чрез секретните дипломатически съобщение се установи, че през 2008 година тогавашният и сегашен министър на отбраната на Ливан – Елиас Мур, е предал на Израел, чрез американското посолство, „военни подсказки“. Според разсекретените документи Мур e казал, че ако Израел проведе акция срещу ислямистката групировка Хизбула той самият ще окаже „тиха подкрепа“. Министърът заявява, че ако акциите на израелската армия се ограничат до мюсюлманските села и не засегнат християнските части на страната, армията няма да се намеси и да попречи на израелските войници. Ливан е сред най-разнородните арабски и близкоизточни държави – 34% от населението са християни (22% маронити), а мюсюлманите шиити – 28%, а мюсюлманите сунити – също 28%. Висшите офицери в армията традиционно са маронити (християни), а цялата общност винаги е била по-скоро про-западно настроена. През гражданската война християнските милиции се борят заедно с израелските войски срещу про-иранските, про-сирийските и комунистическите фракции. Хизбула е считана от армията и изобщо правителството за национален проблем, с който обаче не могат да се справят. Именно затова министърът на отбраната Мур заявява, че ако Израел не удря цели в християнските райони на страната, ливанската армия ще стои настрана.

ПАЛЕСТИНА

В края на 2008 година Израел започва операция „Излято Олово“, чиято цел бе да свали Хамас от власт. През 2005 Израел едностранно и безусловно се изтегля от ивицата Газа, в която започва своебразна гражданска война между ислямистите от Хамас и светската групировка Фатах. В сблъсъка се включват също комунистически организации и Движението за Палестински Ислямски Джидхад. През 2007 след множество кървави сблъсъци Хамас успяват да прогонят всички представители на Фатах и налат религиозна власт. През 2008 година, малко преди операцията „Излято олово“, израелският министър на отбраната Ехуд Барак пита представители на Палестинската Автономия (де-факто Фатах) и египетското правителство дали биха заели административна роля в Газа ако опитът да се свали Хамас бъде успешен. Отговорът е отрицателен. Фатах успяват да извлекат огромни дивиденти от статуквото.

САУДИТСКА АРАБИЯ

Крал Абдула Азис многократно заявява пред американски дипломати, че САЩ трябва да „отреже главата на змията“ с военен удар по иранските ядрени центрове. Досега Саудитска Арабия, както и повечето арабски правителства, не са давали много официални изявления за иранската ядрена програма, но секретните документи разкриват също, че кралят на Бахрейн – Хамад ал-Халифа, е приканил САЩ да използват военна сила срещу Иран, потвърждавайки публикации от последните години. В края на Септември бе оповестено, че САЩ се готвят да сключат сделка със Саудитска Арабия за над 60 милиарда долара (най-голямата оръжейна сделка в историята на САЩ). За повече информация в блога виж Саудитска Арабия на пазар с 60 милиарда . Освен Бахрейн и Саудитска Арабия, Йордания също е изразила подкрепата си за бъдеща американска война срещу Иран.

ЕГИПЕТ

От секретните американски дипломатически съобщения става ясно, че ръководителят на египетското разузнаване – Омар Сюлейман, е изразил твърда позиция спрямо външната политика на Иран и ядрената програма. Сюлейман заявява на щатските пратеници, че щом Иран засилва влиянието си в Египет и Ливан, Египет трябва да направи същото. Според него не бива да се допуска Иран да се сдобие с ядрени оръжия и подкрепя американски удар по ядрените обекти. Заявено е също, че ако Техеран успее да развие собствена атомна програма, Кайро ще е принуден да направи същото. Нещо, за което според изтеклите документи са намекнали и високопоставени държавници от Саудитска Арабия.

СИРИЯ

На среща с американски сенатори президентът на Сирия – Башар ал-Асад, заявява че подкрепата на Дамаск за Хамас и Хизбула няма да спре. Той дава да се разбере, че между неговото правителство и партия (изповядваща светски арабски социализъм) и ислямистките групировки в Ливан и ивицата Газа съществуват идеологически разлики. Президентът посочва Мюсюлманското Братство като идеен корен на Хамас (правителството на Сирия води дългогодишна война срещу собствените си радикални движения).  Но за да запази влиянието си, казва Асад, той трябва да работи с всички страни. „Това е реалността“.
Също така президентът на Сирия, която има много близки отношения с Иран, заявява че ядрената програма на Техеран е за мирни цели. Въпреки това лаконично добавя, че персийската държава не би нанесла ядрен удар над Израел, тъй като в резултат биха загинали и много араби.
В друга среща на 30-ти Декември, 2009, сирийският държавен глава предупреждава американски сенатори, че технологичното превъзходство на израелската армия не може да осигури ефикасна защита срещу ракетни атаки, намеквайки за собствения си балистичен арсенал и химически оръжия, както и за ракетния арсенал на Хизбула (доставен от Сирия и Иран). За повече информация в блога виж Израелския противоракетен щит.

Израелските затвори и арабските „политически“ затворници


Няма затвор на света, който да е по-приятен от свободата. И никой нормален човек не би го предпочел. Но ако се направи класация за най-отвратителни затвори, израелските ще са на последно място. Често се говори за палестинските и други арабски „политически“ затворници в израелските затвори, които са третирани отвратително. Според много про-палестински активисти, както и според самите терористични групи израелските затвори са най-ужасното място на света. Но дали е така?

САМИР КУНТАР е арабин (друз) от Ливан, който през 1979 година (тогава е бил на 16 години) заедно с трима други въоръжени главорези от Палестинския Фронт за Освобождение влизат Израел. С лодка минават по море и слизат на брега на най-близкия град – Нахария (на около 7км от границата). Там те убиват един млад полицай (по думи на Кунтар той самият е изстрелял над 30 куршума в тялото му). Насочват се към първата жилищна сграда и отвличат 32-годишния Дани Харан и 4-годишната му дъщеря Еинат Харан. На плажа разстрелват Дани пред очите на дъщеря му. Веднага след това Самир Кунтар хвърля момиченцето на един камък и започва да блъска главата й в камъка с приклада на пушката си. Главата на момиченцето е премазана и тя умира на място.
Самир Кунтар е заловен от израелските власти и съден. Ако това се беше случило в САЩ, Русия, Франция, Англия или всяка друга държава този човек щеше да е осъден на смърт. Турските терористи от 80-те години в България са осъждани на смърт и екзекутирани. Но това е Израел и Самир Кунтар е осъден до живот. В затвора му бива разрешено да се ожени, в следствие на което държавата изплаща месечна издръжка на жена му (също осъдена за тероризъм). Самир Кунтар спира образованието си в Ливан на 14-годишна възраст, но се възползва от демократичните израелски закони и изкарва висше образование в затвора – Политология и Социология. Дипломата издава един от големите израелски университети, таксата плаща държавата. В затвора му е разрешено да гледа телевизия, да слуша радио, да чете вестници, да избира сам храната която яде и други. Така постъпва Израел с хладнокръвните убийци.
След сделка за размяна на затворници през 2008 година Самур Кунтар е пуснат в Ливан. Сирийският президент Башар ал-Асад го награждава с най-високият орден на държавата и го провъзгласява за герой. Лидерите на Хизбула го наричат „герой на съпротивата„, а Хамас публично му благодарят и го възхваляват. В цял Ливан настъпва еуфория, ливанците посрещат като национален герой човекът, гордеещ се, че е размазал черепа на 4-годишно момиченце. Фатах (уж по-умерената фракция) го обявява за „героичен борец за правда и свобода„. По официалната палестинска телевизия (ръководена от Фатах) пускат величаещи клипове и учат децата, че именно такива хора са нужни „за да се заличи гнусната ционистка държава от лицето на земята„, а лидерите наричат това „героично убийство на евреи„. В официално интервю Кунтар заявява, че „е добре да се заличи заразата наречена Израел от лицето на земята„. Казва още „Инша’ала (ако Аалах повели) ще получа шанс да убия още израелци„. Самир Кунтар – герой на „палестинската кауза“, Ливан и целия арабски свят, „политически“ затворник и мъченик. Когато еврейския-терорист Барух Голдщайн уби невинни араби израелските политици, журналисти, писатели и изобщо цялото общество го нарече „урод, който не е трябвало да се ражда“, „срам за евреите и юдаизма“ и „извратен дегенарат“. Гробът му беше минат от израелски булдозер, а съмишлениците му набързо вкарани в затвора. За такива хора в Дамаск, Бейрут, Газа и Рамала се организират банкети и биват натрапвани на малките деца като пример за подражание.

В израелските затвори в Западния Бряг има както араби, така и евреи. В тях затворниците сами избират менюто си, имат правото да изкарат университетска диплома, гледат телевизия и четат вестници. В историята на Израел има един осъден на смърт затворник – Адолф Айхман. За сметка на това екзекуциите са често срещана практика в палестинските затвори, където осъдени на смърт за убийство лежат до осъдени на смърт за продажба на имот на евреин. За кражба се реже дясната ръка, алкохолът в Газа е забранен, а магазините, които са се престрашили да го продават за запалени и разбити от Хамас. Ако си палестински обирждия, изнасилвач, любител на бира, терорист, човек с частен имот или убиец е по-добре да на си в палестински затвор, а в израелски – там няма никой да ти реже ръцете или да те разстрелва на площада. Ще учиш политология и ще избираш вечеря от дълго меню.

В израелските затвори осъдените и пазачите почти няма досег, въведана е вътрешно-затворническа автономия по ред причини. Интересни снимки от „лошите“ израелски затвори за убийци, крадци и изнасилвачи :

Израелския противоракетен щит


Израел е сред лидерите в разработването на някои типове системи за Противо Ракетна Отбрана (ПРО). Докато много държави инвестират милиони в ПРО системи срещу балистични ракети, нито една друга държава не хвърля толкова усилия върху разработките на системи за борба с по-малки заплахи от неуправляеми тактически ракети. За нито една друга държава подобни малки ракети не са заплаха за националната сигурност, не определят изхода на парламентарните избори, не оказват влияние върху психиката и нагласите на населението и т.н.

.

ОБСТРЕЛ ОТ ХАМАС

.
Нужно е да се отбележат няколко неща. Първо – палестински ракети идват и от Западния Бряг, но основно (99%) от ивицата Газа. Второ – освен с палестински ракети, Израел има и проблем с ливански ракети. Хизбула обстрелва северен Израел и далеч по-високи темпове, за което западните медии непрекъснато забравят и този факт остава чужд на широката публика. Трето – палестинския обстрел се състои не само в самоделни ракети Касам, но и минометен огън, както и контрабандирани РСЗО (ракетни системи за залпов огън). Най-далекобойните ракети на ХАМАС засега са с обсег около 70-75км, поставяйки 1 милион души под ударите си. Според израелските власти в момента Сирия зарежда Хизбула с ирански и корейски копия на СКЪД, съветска балистична ракета с обсег до 500 км. Такова въоръжение би поставило абсолютно цялото население на Израел риск в обсега на тази организация. Само за 34 дена през 2006 Хизбула изстрелва над 4,000 ракети по северен Израел. Такова количество ХАМАС не са постигали за цяла година дори в най-успешните си периоди. Проблема произлиза от факта,  че над ливанската терористична организация Израел има много по-малко контрол. Поради това Сирия и Иран имат по-малко пречки да зареждат ислямистите в Ливан.


..

Повече информация в блога :
Ракети над Палестина и Юдея
и
Газа – Хамас, ракети, Израел, къде е решението?

Основните оръжия, използвани за обстрел на израелските градове са самоделните палестински ракети Касам (модели 1, 2 и 3), китайски ракети Уей-Ши-1, руски ГРАД (БМ-21, наричани от медиите „катюши“), ирански копия на руски ГРАД, иранската серия Фаджр (Фаджр-3 и Фаджр-5), ирански копия на израелски миномети и др. Интересно е, че в Газа, въпреки оплакванията на редица хуманитарни организации, тръби от водоснабдителната система се използват за производство на ракети. Върху останки от ракети Касам са намирани фирмените надписи на иврит от производителя. Надписите са на иврит, тъй като абсолютно цялата водоснабдителна, електрическа и пътна инфраструктура в Палестина е построена от Израел.


Под обстрела на терористичната групировка ХАМАС попадат 950,000 израелски жители от околните за ивицата градове. Близо 1 милион от иначе малкото (7.5 милиона души) население на Израел. Още толкова горе-долу живеят и в северен Израел, в обсега на ракетите от южен Ливан. А Хизбула е далеч по-продуктивна от ХАМАС и няма ограниченията на палестинския си еквивалент. И докато ХАМАС могат да убедят наивните и незапознати читатели на вестници и ТВ-зрители, че се борят за „права, свобода и най-вече земя“, то на ислямистите от Хизбула това е далеч по-трудно, тъй като Израел се изтегля от южен Ливан още през 2000 година. Най-доброто, с което могат да се оправдаят, са окупирани от Израел ферми, които реално са част от Голанските Възвишения (които Израел окупира от Сирия след няколкото неуспешни войни, които всички арабски съседи на Израел иницират). Въпросните ферми са с площ приблизително 1/15 от София.
Подпомагани от арабска Сирия и ислямистки Иран, Хизбула и ХАМАС успяват да изстрелят 20,000 ракети за последните години. Това принуждава Израел да прави две неща – да води борба с тях (пример – операция „Излято Олово“) и да търси методи за ПРО.

.

ЖЕЛЕЗЕН КУПОЛ

Железен Купол (Iron Dome) е система за ПРО, разработвана основно от израелската компания Рафаел (Rafael Advanced Defense Systems). Рафаел е фирма със световно признание, разработила и произвеждаща системи от всякакъв тип за израелските военновъздушни, военноморски и сухопътни части, като купувачи има и в много други страни.
Системата Железен Купол се състои от три основни елемнта :
.
Система за засичане и проследяване на ракети (СЗПР). Системата е мобилна и се разработва и произвежда от друга израелска фирма – Елта, част от Israeli Airospace Industry, разработила за Израел и други държави различни радарни системи, космическа апаратура, совалки и други. Според проведените полеви тестове СЗРП засича изстреляна от Газа ракета за няколко секунди, като засега минималния обсег (а оттам и време за реагиране на системата) е около 4км, което покрива почти всички от изстреляните ракети. Единствено Касам-1 има по-малък обсег, но този модел ракети вече се използват по-малко, те нямат бойна глава в истинския смисъл на думата и нанасят сравнително по-малко щети от братята си Касам 2 и 3. Обсегът на Касам-1 е около 4км, но рядко се пращат на такава дистанция. Статистически тези ракети се използват най-често до 2км, при това положение те достигат целта си около 10 секунди след изстрелването си. На този етап израелските системи са в състояние да засекат, проследят и свалят вражеска ракета от 15-тата секунда от изстрелването нататък, което прави Касам-1 неуязвима за Железния Купол (засега). В обсега на Касам-1 попада единствено един по-голям град – Шдерот (население – 20,000 души). Засега Железния Купол не може да осигури ефективна защита за този град, както и за другите по-малки селища около Газа. На 4км се пращат също и Касам 2 и 3, макар далекобойността им да е значително по-висока и болшенството да използват пълния си потенциал.

.

Система за бойно управление и контрол (СБУК) – системата използва дадената от СЗПР информация. Персоналът вътре е отговорен за синхронизирането на данните, а самата система (за разлика от СЗПР) се произвежда и разработва от Рафаел. Освен това системата ще определя траекторията на вражеската ракета и ще се преценява дали да бъде изстреляна „контра-ракета“. Ако Касам от Газа лети по такава траектория, че попадението ще бъде в ненаселено място, то системата няма да реагира. Естествено, съществува допуск, тъй като самоделните ракети са неточни и често не вървят по правилна траектория, като малки отклонения понякого могат да значат попадение над цивилна цел. При висок риск от изкривяване на траекторията и попадение в населена площ или близо до такава системата ще реагира.

.

Пускова система – системата, която изстрелва самата ПРО ракета „Тамир“. Ракетите Тамир ще струват между 50,000$ и 100,000$ на бройка (производителите сочат по-ниската цифра, критиците на системата твърдят, че цената ще нарасне до по-високата). Системата ще бъде насочвана от СБУК, като траекторията и скоростта на вражеската ракета ще бъдат предавани на Тамир от СЗРП чрез СБУК.
Терористичните организации винаги ще бъдат далеч по-икономични – една ракета Касам изисква около 300 долара за изработка, като нужните продукти са малко желязо, селитра, селскостопанска тор, захар и барут (само последното се набавя трудно), а една ракета Тамир струва 100,000. А операцията Излято Олово (3 седмици продължителност) струваше на Израел около половин милиард долара. За разлика от други места обаче, в Израел живота и здравето на гражданите идват на първо място и няма цена.

.
Илюстрация на начина на действие на Железен Купол (натисни за по-голямо изображение) :

..

.

MIM-104 PATRIOT
Освен нуждата от ПРО за ракетите на ХАМАС и Хизбула, Израел се нуждае и от системи за противодействие на балистични ракети. По време на войната в залива Саддам Хюсеин отговаря на американското нападение като изстрелва над 40 ракети ал-Хюсеин (иракска модификация на съветските СКЪД) по Израел. До края на войната САЩ възпират Израел от всякакви действия срущи Ирак, тъй като това би разгневило арабските съюзници на САЩ срещу Ирак. САЩ пращат в Израел системите Пейтриът, една от първите системи за борба с балистични ракети, взели участие в реални бойни действия. Системите са поддържани и управлявани от американски и израелски военни, което е прецедент – израелската военна доктрина по принцип забранява чужди войски на израелска територия. Системите Пейтриът се оказват абсолютно неефективно, като от повечето от 40 ракети изстреляни по Израел само една (две) са отклонени от Пейтриът. В последствие американците разработват нови модификации на Пейтриът, които практически нямат общо с първите. Същите взимат участие и то успешно във Втората Иракска Война. Днес Ирак не е заплаха за Израел, но Сирия и Иран са.
.

TACTICAL HIGH ENERGY LASER
Израел и САЩ съвместно разработват лазерна система за борба с неуправляеми ракети (използвани от терористичните организации ХАМАС и Хизбула). Tactical High Energy Laser е разработвана през 90-те години, като болшенството от инвестициите са американски. Израел обаче се оттегля от разработките, отказва се от тях също и когато американски фирми самостоятелно ги предлагат на Израелските Отбранителни Сили. Една от основните критики към подобен тип системи е, че сравнително лесно може да им се противодейства чрез покриване на ракетите с високо-отразителна повърхност. Преимуществата са ниската цена за отделен изстрел – докато всяка една ракета Тамир ще струва между 50,000 и 100,000 щатски долара, един изстрел от лазерната система ще струва между 1,000 и 3,000 долара. За цената отговарят химикалите, които ще се използват за произвеждането на всеки един „лазерен откос“. Недостатък е слабото представяне на системата при влошени метеорологични условия.

.
ARROW (ХЕТЦ)
Друга система за ПРО на Израел е разработена също от Israel Aerospace Industries – анти-балистичната ракетна система Ароу (или Хетц). Разработена е с оглед на недостатъците на насчващата и управляваща система на използваните през 90-те години Пейтриът. Иракските модификации на ал-Хюсеин са били нестабилни и често са се разпадали при повторно навлизане в тропосферата. Ракетите Пейтриът не са могли при това положение да различат продължаващата по сходна траектория бойна глава на ракетата и останалите отломки. И въпреки, че са модифицирани от израелските електронни компании остават неефективни. Системите Ароу са на въоръжение в Израел, но все още се разработват, като най-новата модификация ще бъде тествана следващата години и вероятно ще бъде на въоръжение след 4 години. Израел и Индия започват преговори за покупка на тази система, но САЩ налага вето и Израел оттегля предложението си. Причината е не толкова нарушен стратегически интерес на САЩ или заплаха на американската сигурност, колкото икономически интерес – американски компании като Боинг и Нортроп Груман са притиснали щатското правителство да наложи вето. Това не е първия случай на нереализиран по политически причини израелски проект. Пример може да се даде и с изтребителите Лави, чиято разработка е спряна заради американски натиск. Американските производители са се страхували, че този многоцелеви изтребител ще подбие американска продукция, предлагайки по-високо качество на по-ниска цена.

Газа – Хамас, ракети, Израел, къде е решението?


За повече информация за типа и моделите използвани самоделни ракети Касам, и единични варианти на ракетни системи за залпов огън БМ21 Град и УейШи1, виж темата  “Ракети над Палестина и Юдея”

Ежеднвено от ивицата Газа се изстрелват ракети и мини по израелска територия от организациите Хамас, Фатах и Движeнието за Ислямски Джихад-Палестина и съответно въоръжените им крила – Бригадите Изз ал-Дин ал-Касам, Бригадите на Мъчениците от ал-Акса и Бригадите ал-Кудс, както и от организациите Комитети на Народната Съпротива(близки връзки с ливанската организация Хизбула), Демократичен Фронт за Освобождение на Палестина и Народен Фронт за Освобождение на Палестина.

Ето сумарно колко проектила(самоделни ракети, пускови ракети от РСЗО, минохвъргачен огън) са изстреляни по територията на Израел от Газа


2001: 249
2002: 292
2003: 420
2004: 1157
2005: 417
2006: 968
2007: 1645
2008: 3278
2009: 765

В темата “Ракети над Палестина и Юдея” http://bernardsidi.wordpress.com/2010/01/08/rockets-palestine-judea/ има данни за ракетите Касам, техните вариации и единичните варианти на ракетните системи за залпов огън(РСЗО) БМ-21 Град(произход – СССР) и УейШи-1(призход Китай, модернизиран вариант на БМ-21).

Минохвъргачките, които повечето организации споменати горе използват са най-вече иранските 120мм системи Хадид, тежащи около 138(250)кг и струващи(официална цена за износ) 18 хиляди долара. Минометът е копие на израелски модел, с който Тел Авив е зареждал Иран преди падането на шах Пахлави и Ислямската Революция от 1979 година. Минохвъргачката е разработена от израелската фирма СОЛТАМ СИСТЕМС, създадена в Хайфа през 1950 година. Въпросната минохвъргачка освен в ИДФ е и на служба в американската армия(механизирани и пехотни варианти) и е взела успешно участие в Войната в Ирак, 2003 година. Самата система е на въоръжение в САЩ от 1991 година, а освен това е и в армейските и полицейските редици на Египет,  Мексико, Мароко, Китай(Тайван), Словения и Шри Ланка. Армията на Ирак има поръчка за 565 броя М120.
Повече информация за системата на СОЛТАМ.
През 70-те години множество такива системи биват пратени от Израел в Иран(отношенията между двете страни са били добри, имали са и много съвместни оръжейни разработки), а по-късно (след 1979) новата ислямска република прави свое копие – Хадид. Иранската класификация на модела е Хадид 120мм ХМ16(Hadid 120mm HM16).
Характеристики

Ползват се различни видове амуниции – ВЕ, осколъчни и др. Освен ирански минохвъргачки, палестински ракети Касам(няколко модела), съветски БМ-21 Град и китайски Уей-Ши1, Хамас ползват и иранските ракети Фаджр(Фаджир).
.

Фаджр 3 Ра’ад (Fajr-3 / Ra’ad)

Иранска ракета е с дължина 5.2 метра, диаметър 240мм, ефективна далекобойност 45км, тегло 407кг. Може да носи до 90кг (45) бойна глава. Използва се от Иран, Хамас(Газа) и Хизбула(Ливан). Произвежда се в Иран от 1996 година, върху проекта Техеран получава и теническата помощ на Китай и Северна Корея(почти всички модели ирански ракети от всякакъв тип са силно повлияни от Северна Корея, Китай и Русия).

Фаджир 3 на служба при Хизбула, Ливан, 2006

Фаджр-3 на служба в иранската армия. Уточнение – те използват система за залпов огън, докато Хизбула и Хамас монтират единичния вариант върху джипове и камиони.

.

.

.

.

Фаджр 5

Това е също иранска ракета, естествено продължение на Фаджр 3, отново с помощ от Северна Корея и Китай. Фаджр 5 е силно повлияна от китайската серия УейШи(модел 1 от серията УейШи също се използва от Хамас). Ракетата е дълга 6.49 метра, тежи 915 килограма, може да носи бойна глава 175(90) килограма, калибър 333мм, максимална далекобойност – 70-75километра. Това е обсег, напълно достатъчен за поразяване дори на най-крайните квартали на Тел Авив. Израелското разузнаване е открило няколко опита за внасяне на ракети, не се знае общия брой, които вече са в ръцете на Хамас.

Фаджр5 на парад на иранските въоръжени сили, 12 установки върху влекач, РСЗО.  Уточнение – Хамас използва единичен вариант, не РЗСО

Наскоро се съобщи, че е проведен успешен тест на Израелската система Iron Dome. Това система за противоракетна отбрана(ПРО), която се разработва от години. Системата  e на Rafael Advanced Defense Systems, използва ракета на същата фирма – Тамир. Цената е сравнително скъпа, предположенията варират между 50 и 100 хиляди долара за една ракета Тамир. Системата е ефективна от 4 до 70км, което ще рече, че много от самоделните ракети Касам няма да бъдат възпрепиатсвани. 120мм минохвъргачки също няма да са постижима цел за Iron Dome. За 4км радиус около Газа отдавна са построени специални прегради и укрития, но въпреки това хората не са напълно защитени.
Новата система ичислява дали изтреляната от терористите ракета ще попадне в населено или съответно ненаселено място. След изчисление на траекторията преценява дали трябва да се изстреля Тамир.
Преди няколко дена(18 януари) беше съобщено, че до 2 години ще бъдат създадени 7 батареи на Iron Dome, като цената е 250 милиона долара. Освен Рафаел, над проекта работят и Israel Aerospace Industries Elta, които проектират и произвеждат радарната система. Първата батарея трябва да се появи около Газа през лятото на 2010, според офицалното изявление.

Теоретично конкернт ПРО системата Iron Dome е американо-израелския проект SkyGuard или Nautilus laser system. Системата използва лазер, който изгаря бойната глава на проектила в движение. На тестове са сваляни 5 артилерийски снаряда и 28 ракети от РСЗО. Постепенно израелската подкрепа за проекта намалява, макар след войната през 2006 много хора във военното командване на ИДФ да изразиха желание за по-интензивна работа. Системата би изисквала около 2000 долара на всеки проектил, докато Iron Dome изисква между 50 и 100 хиляди за всяка ракета Тамир. Критиците на SkyGuard обаче казват, че Iron Dome е в по-напреднала фаза, а пък срещу лазера могат да се въведат различни евтини мерки от страна на терористите, като отразителни или термоустойчиви кожуси на ракетите.