Териториални аспекти на израелско-арабския конфликт


Израелско-арабският конфликт е феномен на 20-ти и 21-ви век – вниманието, което му бива отделяно надхвърля многократно реалната му стойност. Същата непропорционалност се забелязва и във въоръжеността на иначе малките държави, без особени петролни и други природни ресурси. Несъразмерно е и спрямо жертвите в кофликта – през 20-ти век едва около 1% от жертвите във всички войни в арабския свят са част от израелско-арабския конфликт. Причините за тази вековна борба са много. В настоящата статия читателят може да се запознае с териториалните й аспекти и спорове.

.
Първата Световна Война бележи края на Османската Империя. В Европа българите, гърците и сърбите отдавна са извоювали независимостта си, но голяма част от Близкия Изток все още е бил под властта на турския султан. През 1920 в част от остатъците ориенталската империя, европейската империя Великобритания създава Британския Мандат в Палестина (БМП). Същия обхваща земите на днешен Израел, ивицата Газа, Западния бряг на река Йордан и държавата Йордания с обща площ приблизително 120,000кв.км (за сравнение площта на България е 111,000кв.км). През 1922 Лигата на нациите (предшественика на ООН) подписва предложения от Великобритания Трансйордански меморандум, който създава автономната монархия Трансйордания с площ 92,000кв.км (~77% от територията на Палестина). Трансйордания получава независимост през 1946, а малко по-късно държавата започва да носи името Йордания (днес болшинството от жителите й са палестински араби). Остатъка продължава да бъде част от БМП.

През 1937 комисията Пийл предлага остатъкът от мандата да бъде разделен на три части (виж картата) – малка част около Йерусалим да остане под британска власт, 18% от територията да бъде част от бъдеща еврейска държава, а остатъкът (около 80%) да стане част от бъдещата палестинска държава. Едва 20% от естествено-плодородните земи се намират в предложените за еврейска държава територии. Това са и едни от причините, поради които ционистките лидери започват преговори с британските власти. Арабските лидери отхвърлят изцяло предложението за подялба и продължават въоръжената си кампания. Предложената от Пийл арабска територия и Йордания представляват 94% от географската и административна област Палестина.

.
На 29-ти Ноември, 1947, ООН приема резолюция за разделяне на остатъка от мандата на еврейска (56% от територията) и арабска държава (43%). Бъдещите израелски земи са предимно пустинни (дори днес пустинята Негев е около 2/3 от площта на Израел) и скалисти местности, с малко естествено плодородни почви. Арабските земи включват повечето естествено плодородни почви, 1/3 от морската ивица, но без излаз на Червено море. В територията на бъдещата палестинска държава са съсредоточени и почти всички планински райони и водоизточници. Еврейската държава е трябвало да се състои от три отделни парчета, а палестинската – три отделни парчета и един анклав (Яфо). Границата между четири съседни територии (две израелски и две арабски) се е осигурявала от екстратериториални пътища (виж картата). Останалия 1% от мандата е Йерусалим и прилежащите села, които по план е трябвало да бъдат администрирани от ООН.

Британския мандат приключва през 1948 с изтеглянето на британците, а еврейските лидери провъзгласяват началото на модерен Израел. Още в първите си часове Израел е нападнат не само от местните арабски милиции (с които еврейските групи водят партизанска война отдавна), а и от Египет, Йордания, Сирия, Ирак, Саудитска Арабия, Йемен и Ливан. Макар Израел да започва войната без  нито един танк, боен самолет или артилерия, а арабските сили да притежават числено, техническо и стратегическо преимушество, войната завършва с успех за Тел Авив (за повече информация виж Израелско-арабската война 1948-1949). В хода й са завладени близо половината от териториите, определени за палестинската държава и по-късно анексирани от Израел. Другата половина са завладени и анексирани от съседна Йордания (Западния бряг на река Йордан) и Египет (ивицата Газа). Положение, което не се променя до 1967. Йерусалим е поделен между Израел и Йордания.

.

 Шестдневната война – през 1967 Израел отново отблъсква настъпващите арабски армии, завладявайки не само Западния бряг (и Източен Йерусалим) и ивицата Газа, но отнема и Голанските възвишения от Сирия и Синайския полуостров от Египет. Полуостровът има площ три пъти по-голяма от тази на Израел, разположен е до Суецкия канал и притежава петролни залежи.

Йом Кипур – след години на гранични сблъсъци между израелската и арабските армии през 1973 избухва изненадващата Октомврийска война, позната също като Войната на Йом Кипур (за начало на атаката Кайро и Дамаск избират еврейския празник на прошката). Макар египетската и сирийската армия да показват добра военна подготовка, да са модерно въоръжени и значително по-силни  в сравнение с 1967, те отново са отблъснати.

Мирния процес – военните загуби карат президентът Ануар Садат да направи исторически завой в египетската и изобщо арабска политика – през 1977 година той става първия арабски лидер, който посещава Израел и изнася реч пред парламента (Кнесет). Следващата година е подписано мирно споразумение, уважавано от всички следващи правителства и на двете страни – Кайро поддържа мирна политика спрямо Тел Авив, а Израел се изтегля от Синай, връщайки полуострова на Египет през 1982.

Ливанската гражданска война – започва през 1975 и продължава до 1990. Периодично конфликти между различните фракции и съседи на Ливан продължават и до ден днешен. За последната капка, от която чашата прелива се счита идването на ООП (Организация за Освобождение на Палестина). Създадената през 1964 година (когато Западния бряг и Газа са част от съответно Йордания и Египет) организация има за център на своите операции Йордания до 1970 година. Лидери на ООП и в частност на комунистическите й фракции (ООП е конфедерация от разнородни групировки) започват открито да заявяват намерението си да свалят правителството. Страхувайки се от смяна на режима крал Хюсеин започва кампания срещу ООП, останала в историята като „Черния Септември” (както е кръстена и едноименната терористична организация). След сирийска намеса и предупреждение от израелска такава (по йорданска молба към САЩ) в крайна сметка ООП са прогонени от Йордания и се установяват в Ливан. Ливан от своя страна е държава с дълбоки религиозни и етнически разделения и плацдарм за външната политика на други арабски държави. През 1975 (4 години след идването на ООП) в страната започва 25-годишна гражданска война. Година след началото й Сирия започва продължилата до 2005 година окупация на страната.

Освен срещу другите милиции в Ливан, организацията на Ясер Арафат започва нападения и срещу северните израелски градове с ракетен обстрел, а често изпраща и атентатори в сърцето на Израел (пример – Клането на крайбрежния път край Тел Авив през 1978). В отговор Израел започва операция срещу базите на ООП в южен Ливан, за кратко окупирайки част от страната и изтегляйки се след резолюция на ООН. През 1981 граничния конфликт се засилва, както и ударите срещу терористичните бази. През 1982 Израел окупира Южен Ливан, прогонвайки ООП от страната (същите се установяват в Тунис). Същата година се водят и последните големи конвенционални сражения в близкоизточния конфликт между Израел и Сирия.

.
Изтегляне от Ливан – през 1985 Израел се изтегля от по-голямата част от южен Ливан и създава зона за сигурност в първите километри от ливано-израелската граница. Сирийската окупация на страната продължава до 2005. През 2000 година Израел се изтегля и от зоната за сигурност, прекратявайки напълно окупацията. В публикация SC/6878 на Съвета за сигурност към ООН определя израелското изтегляне като пълно. Въпреки това някои фракции в Ливан изявяват претенции към фермите Шебаа (натисни за карта). Същите представляват почти ненаселена ивица с площ около 20 кв.км и са част от Голанските възвишения, които през 1967 Израел пленява от Сирия. Въпреки това организации като Хизбула използват фермите като предтекст за нападения над Израел, макар повечето исторически карти (включително и ливански) да изобразяват територията като част от Сирия. Няколко месеца след изтеглянето на израелските войски и последвалото удобрение от ООН, шиитската групировка Хизбула извършва нападение и убива трима израелски войници. Телата им са разменени 4 години по-късно срещу освобождаването на над 400 терористи.

Гхажар – през 2010 година израелското правителство нарежда изтегляне от село Гхажар и предоставянето му на властите на ООН, въпреки че същото е част от Голанските възвишения, не Ливан. Хизбула определя изтеглянето като медиен трик.

Хронология :

1917 – британците превземат османска Сирия и Палестина
1917-1948 – Палестина под британска власт
1920-1948 – Британския мандат в Палестина (БМП)
1921 (1922) – Трансйордания получава автономия
1937 – предложението на комисията Пийл
1946 – Йордания излиза от БМП и обявява независимост
1947 – план за разделяне на Палестина от ООН
1948 – край на БМП и основаване на Израел
1948-49 – война за независимостта на Израел
1948-1967 – египетска окупация на ивицата Газа
1948-1967 – йорданска окупация на Западния бряг
1956 – Синайската война
1956-57 – окупация на Синайския п-ов от Израел
1964-1967 – център на ООП е Западния бряг
1967 – Шестдневната война
1967-1982 – израелска окупация на Синай
1967 до днес – окупация на Голанските възвишения
1967-2005 – окупация на ивицата Газа
1967 до днес – окупация на Западния бряг; частично изтегляне след 1994
1967-2010 – окупация на село Гхажар, част от Голанските възвишения
1967-1970 – център на ООП е Йордания
1970-1971 – Черния Септември в Йордания
1971-1982 – център на ООП е Ливан
1973 – войната на Йом Кипур
1975-2005 – окупация на Ливан от Сирия
1978 – израелско-египетски мирен договор
1978 – окупация на южен Ливан от Израел и изтегляне същата година
1982 – изтегляне на израелски войски от Синай
1982-1985 – израелска окупация на южен Ливан
1985-2000 – зона за сигурност на израелско-ливанската граница
1994 – мирно споразумение между Израел и Йордания
1994 – частично изтегляне от Западния бряг, създаване на Палестинската Национална Власт
2000 – израелско изтегляне от буферната зона в Ливан
2005 – изтегляне от ивицата Газа
2005 – край на сирийската окупация в Ливан
2006-2007 – война и победа на Хамас над Фатах, от 2007 до днес Газа е под контрола на Хамас
2010 – изтегляне от село Гхажар

Статистика за жертвите в Ирак и анализ на кюрдския и шиитски сепаратизъм


Подробна статистика за цивилните жертви в Ирак. Под анти-коалиционни сили (АКС) се разбира всички неправителствени силови групировки, които извършват атентати, екзекуции и т.н. Под международни коалиционни сили (МКС) се разбира силите на САЩ, Великобритания и другите чуждестранни контигенти, както и новореформираните иракска полиция и армия (иракските служби за сигурност).

Таблици за смъртните случаи, предизвикани от АКС в Ирак от самоубийствени атентати и коли-бомби, въоръжени нападения и екзекуции, и общия брой.

Общ брой на убитите от МКС през годините.

Общ брой на загиналите от самоубийствени атентати, извършени от АКС.

Общ брой на загиналите от въоръжени атаки и екзекуции, извършени от АКС.

Общ брой на загиналите цивилни, убити от АКС и МКС.

Според повечето статистически и военни анализи спадът на жертвите се дължи на успехът, с който САЩ и другите международни партньори обучават и изграждат иракските сили за сигурност, които вече участват автономно или съвместно с американските, британските и другите си колеги. Повечето анализатори и военни оценяват резултатите на иракските сили за сигурност като задоволителни. Съвсем друго е положението при изграждането на афганистанските сили за сигурност от САЩ, Великобритания, Белгия, Италия и др.

Повече информация за изграждането на Афганистанската Национална Армия.

Тези статистики обаче са доказателство за едно – най-голямата жертва на радикалните ислямисти-терористи са мирните, цивилни мюсюлмани. От началото на войната през 2003 година до днес близо 100,000 невинни, цивилни иракчани са умрели. Ако изключим жертвите при първоначалните, конвенционални действия на американските и британските сили (които в никакъв случаи не бива да се пренебрегват, но не са част партизанската, неконвенционална война в Ирак), то от общия брой на загиналите цивилни иракчани над 95% от загиналите са жертва на радикални ислямисти и сепаратисти (ако се отчетат и първоначалните жертви от конвенционалната война през 2003, то този процент пада малко над 90%). За тези хора очевидно живота на техните етнически и религиозни братя не е от особено значение. Противопоставянето между крайните фракции на шиитите и сунитите също не бива да се пренебрегва. Ирак е eдинствената преобладаващо арабска страна в света, в която шиитите са мнозинство (около 2/3). Традиционно обаче властта винаги е била в ръцете на представители на сунитското малцинство. Подобен случай, но на родово-регионален принцип има в Йордания, където половината граждани са палестинци, но Хашемитското кралство винаги е успявало да ограничи влиянието им. Друга държава с преобладаващо арабско население и (отделно) шиитско население е Бахрейн, но в тази държава има голямо персийско малцинство, а общия брой на арабите-сунити е по-голям от този на арабите-шиити. За 10 години не-арабското население на Бахрейн (без значение от религиозната им принадлежност) се е удвоило.
Единствената друга държава в Близкия Изток, в която шиитите са мнозинство (над 90%) е Иран, като в страната има и сунитско малцинство, предимно етнически араби, но и перси, балочи (балуджи) и др. Единствената друга държава в света, в която шиитите са мнозинство е Азербайджан. Тази географско-религиозна специфика подклажда недоверието у много иракски-сунити към лоялността на иракските шиити към държавата. За определени групи шиити религиозната близост с шиитски Иран е по-силна от етническата близост с иракските-сунити (араби). Радикализма в част от тази група е една от причините за религиозният сепаратизъм в Ирак , макар болшенството от шиитите да имат негативно отношение към иранската политика и влияние в Ирак (според проучвания и статистики). В този контекст трите основни групи в  Ирак са шиитите, сунитите и кюрдите, макар последните да са етническа група в северен Ирак. Кюрдистан е де-факто (но не и де-юре) автономна република в северен Ирак, като основните скокове в степента му на независимост са след Войната в Залива (първата иракска война) и Войната в Ирак (т.нар. втора, 2003-2010).
Интересно е да се отбележе, че поради автономността си, иракски Кюрдистан практически няма проблем със терористични групи. Всички жертви от войната с в арабската част от държавата. Единствените райони на Ирак, които са оценени от западните анализатори и американските власти като „сигурни и спокойни“, са тези, които са под пълния контрол на кюрдската власт. Стандартът в Кюрдистан е двойно по-висок от този в останалата част от страната. Болшенството от арабските-иракчани обаче не приемат правото на Кюрдистан за самостоятелност, макар това рядко да е проблем и да е засенчвано от другите вътрешно-арабски сблъсъци в Ирак (ако се гледа през такава призма). В иракски Кюрдистан живят около 4 милиона души, 95% от които кюрди. Още 2.5 милиона етнически кюрди живеят в другите райони на Ирак. От началото на войната до днес повече от четвърт милион араби и други не-кюрдски граждани на Ирак имигрират от други части на държавата в северните, кюрдски райони. Причините са най-вече спокойствието и сигурността, но и икономическите възможности и пазара на работна ръка също са фактори. Процента на бедните в тези райони е най-ниския в страната и ните един коалиционен войник не е загинал там, което говори за практическа липса на въоръжена съпротива.
Кюрдистан има собствена армия, наречена Пешмерга, която участва активно в американските кампании срещу властта в Багдад през 2003, както и отделни акции срещу силите на Саддам след изтеглянето на САЩ през 1991. Пешмерга обаче отказва да изпрати войски в Багдад или която и да е друга не-кюрдса област в страната, опасявайки се, че това ще въвлече иначе спокоен Кюрдистан в гражданска война.  Кюрдското правителство поддържа собствени отношения с други държави. Преди 2003 САЩ и Израел (което прави Кюрдистан уникат в мюсюлманския свят) са основните дарители на средства на иракски Кюрдистан преди 2003, а днес – сред основните икономически и военни партньори. Днес се поддържат отношения и с Германия, Франция, Италия, Великобритания и Турция.

Сайт на Кюрдското Регионално Правителство
Статистиката е взета от
Iraq Body Count

Долу – снимки от Арбил, столицата иракски Кюрдистан