Израел=апартейд?


В про-палестинската и изобщо про-арабската преса често се сравнява държавата Израел (и арабското й малцинство) с белия апартейд в Южна Африка (и съответно статута на черното мнозинство). За хората, посещавали някога Израел тези твърдения звучат абсурдно. Още по-абсурдно е когато израелски депутати от арабски произход излагат подобни теории от подуима на парламента.

Апартейда в ЮАР

Макар населението на ЮАР да е съставено от едва 10% наследници на бели колониалисти, от 1948 до 1994 властващият режим е налагал несправедливи, недемократични и нехуманни мерки за опазване на господството на бялото малцинство над черното мнозинство. Централно място в идеологията на апартейда заемат расите и разделението между тях. Най-високо е поставена бялата раса, наследниците на холандските и английските колониалисти. След тях са поставени т.нар. цветнокожи – макар тази дума да се използва като обида за небели (африканци, китайци, латиноамериканци и т.н.) в САЩ, в контекста на ЮАР „цветнокожи” се наричат хора от смесен (бял, черен и друг) произход, неотговарящи на другите категории (в този смисъл черните не са цветнокожи). Най-долу, според апартейдската идеология, се намират черните африканци, съставляващи 80% от населението на страната, които страдат най-много и от режима.

Израел и ЮАР

Еврейска раса?

Докато в ЮАР расата е била най-важния разделителен фактор между хората, в израелския контекст „расата” няма никакво значение. 20% от населението на Израел е от арабски произход. Но в исторически план арабите и евреите имат общо – семитски произход. Въпросът дали евреите са религиозна или етническа група е колкото стар, толкова и спорен – на света има бели евреи, черни евреи, евреи-азиатци и т.н. Както и в самия Израел. Над 1,000,000 евреи са прогонени или бягат от арабските и мюсюлмански държави през 20-ти век. Днес голяма част от техните наследници живеят в Израел – около половината еврейско население има един прародител или повече от арабския свят, наричани още „мизрахим” (идващи от Изток). Визуалната разлика между един евреин-мизрах и един израелски арабин често е невъзможна. За разделение на „расите” не може и да става дума.
Освен това в Израел живеят и голям брой черни-евреи (бета-Израел), живяли в Етиопия в продължение на векове. Както във всяка държава и както към всеки етнос има дискриминация и към тях. Има дискриминация и към арабите, и към белите евреи. Както и в САЩ, както и в много европейски държави, включително и България, някои хора са на принципа „всеки срещу всеки и всеки за себе си”.
Повечето бели, живеещи в ЮАР са наследници на колониалисти, дошли от Британската (чиято колония е била ЮАР) и други империи. Абсурдно е обаче да се говори за европейските евреи като колониалисти – това са бежанци, бягали от погромите в царска Русия, Холокоста и подобни. Не са идвали от ничие име, на са сложили ничие знаме. За да се говори за колония трябва да има метрополия (каквато е Англия за ЮАР, Франция за Алжир и т.н.).

Израелските араби

Израелски арабин в армията

В Израел около 20% от населението е от арабски произход, макар това да не е хомогенна група. Около 84% от тях изповядват Исляма, а останалите 16% са почти равно поделени между християните и друзите. Последните, подобно на евреите, са етно-религиозна група, изповядваща своя монотеистична религия и имащи арабския за майчин език. Голяма част (близо 200,000) от мюсюлманското арабско население на Израел се състои от бедуини – арабски номади, спазващи свои собствени традиции. Единственото законово различие между израелските граждани от еврейски и арабски произход е задължението за военна служба – такова има за повечете евреи (без някои религиозни секти), черкезите и арабите друзи, чиито лидери преди десетилетия са настоявали техните дъщери и синове да служат в израелската армия, редом с евреите. В друзската идеология челно място заема лоялността към държавата, в която живеят – друзите в Израел са лоялни израелци, в Сирия – лоялни сирийци, в Ливан – лоялни ливанци. Сред арабите-бедуини има много доброволци.

Арабите, които не ходят в армията, имат 2-3 години преднина пред тези, които служат (евреи, араби-друзи, черкези, бедуини), през които могат да завършат висшето си образование или да почнат работа.

Демократични избори

Израел е демократична държава, в която властта бива избирана от всички граждани. Арабите-израелци не правят изключение – те имат и най-високата избирателна активност. В Южна Африка по времето на апартейда чернокожото население не е имало право на глас.
В Израел нищо не спира арабите да се кандидатират и бъдат избирани на политически постове – 12% от депутатите в парламента са от арабски произход, включително и Хамад Амар, депутат от националистката партия „Израел е наш дом” на Авигдор Либерман. Днес има 4 парламентарно-представени арабски партии, чиито членове често говорят за неровнопоставеност в държавата (макар и от депутатски подиум).

Свобода на словото

Едно от необходимите за демокрацията условия присъства и в Израел – всеки може да каже каквото си поиска, срещу когото си поиска и където си поиска. Малко са държавите по света, в които толкова яростно се защитава свободата на словото и печата. Има цели вестници, телевизии, радиа, блогове и т.н., изключително посветени на анти-израелска дейност. Тяхно право, което държавата гарантира. Има и редица арабски медии, насочени изцяло към малцинството в държавата. Парадоксално е, че противниците на Израел, говорейки за липсата на свобода на словото, най-често цитират именно израелски (по произход, но анти-израелски по нагласа) източници – вестник Аарец, историка Илан Паппе, израелската НПО Бецелем, израелския депутат Мохамед Бараке и др.
Ежегодно, в деня на Независимост, се провеждат демонстрации, в които хора отъждествяват създаването на държавата си с катастрофа (ал-Накба). Този анти-държавен акт е разрешен от държавата, придружен от охрана и т.н. Не е рядкост да се видят и знамената на Фатах, Хамас, Хизбула, ал-Кайда и подобни в центъра на Тел Авив. Израелско знаме в Газа, Дамаск, Техеран или Бейрут не може да се види (освен ако не е запалено).
Чернокожото население в ЮАР не е имало право на глас. Нещо повече – бели граждани на ЮАР, които са се противопостявали на статуквото и репресиите срещу черните също са били репресирани и пращани в затвора.

Арабски език

Арабския език е официален за държавата Израел и се изучава в училищата редом с иврит, както от арабските деца, така и от еврейските. Повечето ТВ имат програми на арабски, а почти всички предавания на иврит имат и арабски субтитри. Има както държавни, така и частни арабски вестници, ТВ и радиа. В училищата еврейските деца изучават арабска история и обратно. В парламента много от депутатите говорят помежду си на арабски. Уличните надписи на почти всички места са на три езика – иврит, арабски и английски.

Бедуините и позитивната дискриминация

Т.нар. позитивна дискриминация (или английското affirmative action) е термин, за първи път използван в САЩ преди повече от половин век в контекста на негърските движения права. В Израел този подход се прилага към бедуините – номадските арабски племена, които поддържат традициите си от векове. Именно за да ги приобщи към модерния начин на живот правителството създава специални квоти за тях в редица университети – ако не успеят да се класират по стандартния начин получават втори шанс. Привилегия, която не се полага на останалите араби, нито пък на евреите. Бедуините са и единствения етнос, който получава преференциални цени на държавно построени имоти (най-вече в пустинята Негев), тъй като голяма част от тези хора живеят в самоделни къщи, направени от подръчни материали насред пясъка.

Палестинските араби в Ливан

Близо 400,000 палестинци се намират в 4-милионен Ливан и макар да живеят там от над 60 години (в следствие на войната 1948-1949, повече информация – Палестинските бежанци – друг поглед), те са третирани като чужденци. Липсата им на права и ливанската национална сигурност са близко свързани. Ефект, който е описан от International Crisis Group като „бомба със закъснител”. На палестинците в Ливан е забранено да работят като лекари, адвокати, да взимат държавнически или административни постове, а до скоро бе забранено да работят като таксиджии и строителни работници. Общо 25 професии са им забранени със закон. Малко от тях получават гражданство, на практика единствено християните, тъй като Ливан е арабската държава с най-голям процент християни, които традиционни имат и голяма сила в политическия живот. Болшинството от палестинците-мюсюлмани обаче са принудени да живеят в определените от държавата лагери/села/квартали. Безработицата сред тях е 2-3 пъти по-висока от тази сред мнозинството. Средния доход на палестинско домакинство в страната е 300$ на месец. При 5-членно семейство това прави по 60$ на месец, докато средната месечна заплата в Ливан е между 500 и 600$ на човек. Статистиката сочи, че палестинците в Ливан получават до 10 пъти по-малко от средното за страната (10% от средното). За сравнение, средната заплата в Израел е 2000$, а средната заплата на израелските араби е 1400$ (според данни на ИЦБ). Което е 70% от средното. Освен това, израелските палестински араби се радват на по-малка детска смъртност, по-дълъг живот, по-висок жизнен стандарт, по-високо и добро образование не само спрямо палестинците в Ливан, но и спрямо всички околни държави. Но въпреки това бедността и отчаянието на палестинците в Ливан рядко намират място в ефира на големите медии.

Абд ал-Мажид Хидр

Абд ал-Мажид Хидр (или Амос Яркони) е национален герой на Израел от арабски произход, служил вярно на родината си през три войни (1948, 1956 и 1967). Удостоен е с едно от най-високите военни отличия в страната. Макар да умира като пенсионирал се военен (и противно на протокола за бивши армейци) е погребан във военно гробище, по искане генерал Рехаваам Зееви, негов близък приятел и ледир на една от националистките партии в Израел. Противно на традицията, ковчегът му е носен от висшестоящи на Хидр – шестима бригадни генерали. На погребението присъства тогавашният президент на Израел, както и редица политически и военни лидери.

Като демократична държава Израел предлага на своето арабско малцинство повече права, отколкото в която и да е друга арабска държава.

Кратък коментар относно доклада на Голдстоун


След операцията Излято Олово на израелската армия(декември 2008 – януари 2009) комисията за човешки права към ООН реши да изпрати специална мисия в Газа, нарамена със задачата да събере достатъчно факти, на базата на които да се прецени дали има нередности в поведението на ИДФ и Хамас. Мисията е оглавявана от Ричард Голдстоун и крайният резултат е докладът Голдстоун, който може да бъде видян в пълен вариант в страницата на организацията.

Докладът на г-н Голдстоун в никакъв случай не може да докаже нищо свързано с начина на провеждане на военни действия.
Първо – комисията е съставена от хора, вещи в правото, икономиката и прочее, но само един офицер от ирландската армия, който реално има представа от разглежданата тематика. Но макар г-н Дезмънд Травърс да е компетентен в областта, на него и на комисията им липсва като цяло източник на информация, на базата на който могат да отсъдят решение.
Както се посочва в раздела за Методология в доклада на комисията Голдстоун, основните източници на комисията са свидетелските показания на цивилни, дадени по време на публични изслушвания в Газа през пролетта и лятото, и показанията на ръководители на Хамас, като същите в доклада се назовават най-вече като „високопоставени административни лица от територията на Газа“.

Самото разследване на комисията е географски и времеви ограничено, поради което и са разгледани само 36 инцидента в Газа.
Друга основна част, на която се гради докладът, са (парадоксално) други доклади, направени от хора, които дори не са имали достъп до Газа, но въпреки това в самия доклад на Голдстоун се казва изрично, че такива доклади са били важен инструмент за комисията. (раздел Методология на доклада).

Броят на убитите цивилни и съотношението между убитите цивилни и убитите войници на Хамас са също споменати в доклада. Но комисията(както тя казва в доклада) се оповава не на официални данни или данни на организации, имащи достъп до жертвите, а на външни източничи, които физически не са могли да бъдат в Газа, заради самата операция и блокада. Израелските данни за убитите обаче се взимат само за намирането на броя израелски цивилни и военни, загинали в този период, но не и за същите в Газа, а ралзиките в данните са значими, макар 1 човешки живот да е безценен.

Относно атакуването на цивилни цели – комисията отново признава съществената си липса на информация и като цяло се оповава на свидетелски показания на ръководители на Хамас. Или иначе казано – един от обвиняемите се превръща в свидетел срещу другия обвиняем, но обратното не се случва. Докато обаче видеоматериали, дадени от страна на ИДФ не биват разглеждани като доказателство.

Дълго ще отнеме обаче да се коментира целия доклад, който е над 500 стр., но със сигурност достоверността му е по-скоро медийна, отколкото техническа. От военна гледна точка доклада също е повече ориентиран към медиите. Пример може да бъде даден с широко отразеното използване на бял фосфор(БФ). Самият доклад не отрича, а даже изрично споменава, че използването на БФ не представлява, само по себе си, военно престъпление. В медиите се лансираше идеята, че 155 мм израелски снаряди с БФ се използвали за нападение над цивилни цели в Газа, твърдение, което предизвика широк отзвук сред различни НПО-ии, но не и сред военни. Относно използването на БФ в Израелската Армия – макар БФ да е боен химикал, самите снаряди не представляват химическо оръжие. Дали се изстрелват от хеликоптер или от 155мм самоходни артилерийски установки М109 и Шолеф(като съответно снаряда има таймер на детонатора) ефектът е един и същ – от бързото изгаряне мигновенно се създава димна завеса, която служи по различни начини на армията. Естествено има много случаи на изгаряния, в една война страдат и цивилните. Но показателен е фактът, че макар да има жертви от изгаряния, няма умрели от 155 мм снаряди от САУ с БФ, както се лансираше в някои медии. А очевидно с толкова мощно и(хипотетично) запалимо оръжие не е трудно да се отнеме човешки живот, ако целта на стрелбата е такава. Явно не е. И макар да има много кадри как хеликоптри от ИАФ създават завеса от БФ, няма никакви признаци, че е БФ е използвано като оръжие. Използвано е като бойно средство, бойно вещество е естествено, но не е използвано като химическо оръжие в този случай или иначе казано с нападателна цел. Ролята му е била пасивна – да прикрива израелските войски, каквато е и функцията на всяка димна завеса. Подобна практика е възприета от всички големи армии в света – Русия, Китай, САЩ, Франция, Англия, Турция и т.н., като използването й не е спряло до ден днешен.
Показателно от тези факти е че ИДФ не са използвали умишлено БФ като оръжие срещу цивилното население на Газа. Поради високата си температура и фактът, че Газа е изключително гъсто населено място, димната завеса създадена от БФ е причинила изгаряния на много хора. За щастие няма загинали.Но трябва да се отбележи, че съществуват други химически вещества, използвани за димни завеси, чиито температура и период на горене са значително по-високи, също използвани в цял свят. Добре е за населението на Газа, че ИДФ не са използвали такива амуниции. Тогава пострадалите щяха да са пъти повече и щеше да има и умрели. Следователно – вземайки предвид наличния си арсенал ИДФ очевидно са избрали по-подходящия за конкретните условия елемент.
По никакъв начин не искам обаче да кажа, че страданието на жителите на Газа е нещо нормално и че трябва да го приемем. Човешкото страдание е едно и също, без значение дали става дума за арабин, евреин, българин, американец, руснак или китаец.

Докладът също критикува ИДФ за умишленото поразяване на полицейски цели в Газа. Това е абсолютно вярно, но ситуацията на Газа не е стандартна – след кървавите сблъсъци между Хамас и Фатах, Газа остава под тоталния контрол на Исмаил Хания след 2007 година, а всички силови структури са слети в една. Палестински полицаи от Газа са използвани за извършването на военни операции от Хамас. В конкретната ситуация разликата между полицая и войника е незначителна – въоръжено крило на вражеска фракция, предвид, че Газа е под абсолятнтия и неуспорим контрол на Хамас.

В докрада интересна част се отделя на мерките, които ИДФ предприема за намаляване на жертвите сред цивилното население. Самата комисия в доклада си признава за съществените усилия на ИДФ – телефонни обаждания, радиопредавания, пуснати листовки и др..
Над 150,000 разговора са проведени от арабско-говорящи служители на ИДФ(или предварително записани съобщения), безброй листовки са пускани, а радиопредаванията не са спирали. Поради факта, че повечето пъти хората не успяват да евакуират сградите навреме(обикновенно се казва 5мин) повечето от тези 150,000 разговора са напразни и обстрел над неизпразнени цивилни сгради НЕ се осъществява. Но въпреки това се говореше за психологическа война и подобни абсурдни твърдения.
В доклада се споменават и „фалшивите ракети“, изстрелвани от ИАФ хеликоптри по покриви. Това са ракети с малък заряд, пускани от хеликоптри по специфична цел в Газа – покрив на многоетажна сграда, на който има преобладаващо цивилни, но и въоръжени(и стрелящи) кадри на Хамас, което не само, че комисията не отрича, ами всеки от нас може да види видео материалите. Такава сграда представлява легитимна цел по смисъла на международното право, но комисията явно не се съгласява с това. Въпреки, че с цел намаляване на жертвите ИАФ хеликоптри изпращат първо ракетата с ограничен заряд, която нанася телесни поражения на околните, но не води до фатални последствия. Това кара хората да изпаднат в шок и панически да избягат от покрива по най-бързия начин. Тогава вече по покрива(на който са останали вече само военни цели) се праща истинска високо-експлозивна ракета.

Давам тези неща, които в никакъв случай не коментират целия доклад, но илюстрират фундаменталните грешки на доклада и липсата му на каквато и да е стойност(освен медийна).