инфрачервено | Милитеро - военно-исторически блог

Въздушната война над Виетнам

Posted on неделя, май 9, 2010 by militero

Виетнамската война не е първата, в която и двете страни масово използват реактивни самолети. Но тя представлява стъпало в развитието на въздушният бой технологична и доктринална гледна точка. Това е първата война, в която активно участие взимат елементи като управляеми ракети въздух-въздух, първата „телевизионна” война и т.н. Във въздушните битки най-добре е отразено участието на Ф4 Фантом 2 от страна на САЩ и МиГ21 от страна на Северен Виетнам (комунистическите сили). Освен тях участие във въздушните боеве взимат и МиГ17 (на базата на МиГ15) и МиГ19 в състава на комунистическите сили, а в американците са разчитали още на Ф105, Б52, А4 Скайхоук, А-3, А-1, А7 Корсейър, Ф8 Крусейдър и други.
Войната е била плацдарм за американската и руска технология, като доктрината за водене на война е изменена съществено в хода й.

В началото на войната САЩ са с години напред пред СССР в развитието на насочващи се ракети – с топлинно (инфрачервено) и радарно насочване. Това са в частност ракетите въздух-въздух АИМ-4 Фалкън, АИМ-7 Спароу и АИМ-9 Сайдуайндер. Но горчивият опит им показва, че тези системи са далеч от изчистени от всичките си проблеми и много от пилотите изпитват крайно недоволство от липсата на оръдие в ранните модели на Ф-4. Проблеми има не само АИМ-4, която е и първата в света управляема ракета въздух-въздух. АИМ-9 да речем, използваща топлинно насочване, често е тръгвала директно към слънцето. Системите за активация често не са се задействали и ракетите са падали право надолу. Поради тези причини едва 10% от всички изстреляни АИМ-4, 7 и 9 ракети са попадали в целта си. Самият Ф4 е бил предвиден като прихващач и изтребител за борба с наземни цели. Последният изтребител, предвиден за тази цел е бил Ф86 Сейбър, борил се срещу МиГ15 от китайската армия над Корея, а следващият е чак Ф15, създаден в края на 70-те години. Доктрината от времето на Виетнам е предвиждала, че оръдието при изтребителя е нещо от миналото, анахронизъм. Грешка, за която си плащат. На най-модерните днешни изтребители – Ф22, ПАК-ФА, Рафал, все още бива поставяно оръдие.

До модел Ф-4Ц единствено Ф-4Б (или Ф-4 Х-1) е произвеждан в значителни бройки (649 броя). Ф-4Ц фабрично не е имал 20мм оръдие, но впоследствие ги преправят (само това), продължават да носят същата абревиатура, но използват М61, 20х102мм, 6-цевно автоматично оръдие, “тип-Гатлинг” със скорострелност над 6,000 изстрела в минута. Всички от по-късните модели използват 20мм оръдие. От варианта Ц са произведени 583 броя, от РФ-4Ц – 503 броя, Ф-4Д – 825 броя. Общо, от всички варианти (гореспоменатите и всички останали) са произведени общо около 5200 броя. За разлика от МиГ21 (най-модерният изтребител в състава на комунистическият север), Ф-4 не е предвиден като самолет за въздушно превъзходство. Той е двуместен изтребител, с по-добра тяговъоръженост от МиГ21, по-висока максимална скорост, по-удачън за вертикални маневри, с два двигателя (МиГ21 е с един), значително по-тежък и с по-голям бомбен товар от руският си съперник. МиГ21 е лесна за производство машина, не е разполагала с насочващи се оръжия, бил е специално предназначен за въздушни боеве самолет, с делта-крило, което му е давало много по-добра маневреност (хоризонтална) от Ф4, но сравнително по-бързо е губил скорост при виражи. Бил е тясно специализиран за въздушен бой. Съперничеството между МиГ21 и Ф4 е съперничество не само между руската и американската технология, но и между две концепции, две доктрини за въздушен бой.
В състава на щатските ВВС е влизал и Ф105, който обаче сваля единствено МиГ-17 (27 на брой) през войната.
В редиците на щатските ВМС и МП (Морска Пехота) влизат не само гореспоменатите машини, но и такива като Ф8 Крусейдър, които не са били никога в състава на ВВС. Сумарно самолетите Ф4 от ВМС и МП свалят 38 МиГ-а (17, 19 и 21) за сметка на 7 загуби. Съотношението във въздушните битки е 5.42 към 1 в полза на Ф4. Ф8 сваля 18 МиГ-а, а губи 3, съотношение 6 към 1, отново в американска полза.

Макар това да е началото на ерата на „умните” оръжия, болшенството от бомбите, пуснати над Виетнам, Камбоджа и Лаос са „глупави” (dumb bombs – без насочване). Близо четири пъти повече бомби са пуснати по време на Виетнамската Война отколкото са пуснати над Европа през Втората Световна Война. Над Германия и нейните съюзници/сателити през войната са пуснати 1.613 милиона тона бомби, докато във Виетнам щатските ВВС пускат 6.166 милиона тона. За сравнение – над Корея пък през 1950-1953 са пуснати 0.454 милиона тона.

Очевидно е, че виетнамските ЗРК (Зенитно-ракетни комплекси) са били неадекватни за тази роля. Първоначалните 5.7% ефективност бързо са стопени, тъй като щатските пилоти започват да прилагат защитни маневри при изстрелване на вражеска ракета, започва използването на самолети за елестронна борба, разсейващи радиосигналите и объркващи системите за следене на врага. Болшенството от самолетите са свалени от наземна конвенционална зенитна артилерия (оръдия, голямокалибърни картечници и т.н.). През по-голямата част от войната виетнамците са използвали съветската система СА-2, като към края се появяват и СА-3. Появяват се също и СА7, ПЗРК (преносим зенитно-ракетен комплекс), който е бил ефективен срещу ниско летящи самолети и хеликоптери (които обаче са част от щатската армия и морска пехота, не ВВС).