Териториални аспекти на израелско-арабския конфликт


Израелско-арабският конфликт е феномен на 20-ти и 21-ви век – вниманието, което му бива отделяно надхвърля многократно реалната му стойност. Същата непропорционалност се забелязва и във въоръжеността на иначе малките държави, без особени петролни и други природни ресурси. Несъразмерно е и спрямо жертвите в кофликта – през 20-ти век едва около 1% от жертвите във всички войни в арабския свят са част от израелско-арабския конфликт. Причините за тази вековна борба са много. В настоящата статия читателят може да се запознае с териториалните й аспекти и спорове.

.
Първата Световна Война бележи края на Османската Империя. В Европа българите, гърците и сърбите отдавна са извоювали независимостта си, но голяма част от Близкия Изток все още е бил под властта на турския султан. През 1920 в част от остатъците ориенталската империя, европейската империя Великобритания създава Британския Мандат в Палестина (БМП). Същия обхваща земите на днешен Израел, ивицата Газа, Западния бряг на река Йордан и държавата Йордания с обща площ приблизително 120,000кв.км (за сравнение площта на България е 111,000кв.км). През 1922 Лигата на нациите (предшественика на ООН) подписва предложения от Великобритания Трансйордански меморандум, който създава автономната монархия Трансйордания с площ 92,000кв.км (~77% от територията на Палестина). Трансйордания получава независимост през 1946, а малко по-късно държавата започва да носи името Йордания (днес болшинството от жителите й са палестински араби). Остатъка продължава да бъде част от БМП.

През 1937 комисията Пийл предлага остатъкът от мандата да бъде разделен на три части (виж картата) – малка част около Йерусалим да остане под британска власт, 18% от територията да бъде част от бъдеща еврейска държава, а остатъкът (около 80%) да стане част от бъдещата палестинска държава. Едва 20% от естествено-плодородните земи се намират в предложените за еврейска държава територии. Това са и едни от причините, поради които ционистките лидери започват преговори с британските власти. Арабските лидери отхвърлят изцяло предложението за подялба и продължават въоръжената си кампания. Предложената от Пийл арабска територия и Йордания представляват 94% от географската и административна област Палестина.

.
На 29-ти Ноември, 1947, ООН приема резолюция за разделяне на остатъка от мандата на еврейска (56% от територията) и арабска държава (43%). Бъдещите израелски земи са предимно пустинни (дори днес пустинята Негев е около 2/3 от площта на Израел) и скалисти местности, с малко естествено плодородни почви. Арабските земи включват повечето естествено плодородни почви, 1/3 от морската ивица, но без излаз на Червено море. В територията на бъдещата палестинска държава са съсредоточени и почти всички планински райони и водоизточници. Еврейската държава е трябвало да се състои от три отделни парчета, а палестинската – три отделни парчета и един анклав (Яфо). Границата между четири съседни територии (две израелски и две арабски) се е осигурявала от екстратериториални пътища (виж картата). Останалия 1% от мандата е Йерусалим и прилежащите села, които по план е трябвало да бъдат администрирани от ООН.

Британския мандат приключва през 1948 с изтеглянето на британците, а еврейските лидери провъзгласяват началото на модерен Израел. Още в първите си часове Израел е нападнат не само от местните арабски милиции (с които еврейските групи водят партизанска война отдавна), а и от Египет, Йордания, Сирия, Ирак, Саудитска Арабия, Йемен и Ливан. Макар Израел да започва войната без  нито един танк, боен самолет или артилерия, а арабските сили да притежават числено, техническо и стратегическо преимушество, войната завършва с успех за Тел Авив (за повече информация виж Израелско-арабската война 1948-1949). В хода й са завладени близо половината от териториите, определени за палестинската държава и по-късно анексирани от Израел. Другата половина са завладени и анексирани от съседна Йордания (Западния бряг на река Йордан) и Египет (ивицата Газа). Положение, което не се променя до 1967. Йерусалим е поделен между Израел и Йордания.

.

 Шестдневната война – през 1967 Израел отново отблъсква настъпващите арабски армии, завладявайки не само Западния бряг (и Източен Йерусалим) и ивицата Газа, но отнема и Голанските възвишения от Сирия и Синайския полуостров от Египет. Полуостровът има площ три пъти по-голяма от тази на Израел, разположен е до Суецкия канал и притежава петролни залежи.

Йом Кипур – след години на гранични сблъсъци между израелската и арабските армии през 1973 избухва изненадващата Октомврийска война, позната също като Войната на Йом Кипур (за начало на атаката Кайро и Дамаск избират еврейския празник на прошката). Макар египетската и сирийската армия да показват добра военна подготовка, да са модерно въоръжени и значително по-силни  в сравнение с 1967, те отново са отблъснати.

Мирния процес – военните загуби карат президентът Ануар Садат да направи исторически завой в египетската и изобщо арабска политика – през 1977 година той става първия арабски лидер, който посещава Израел и изнася реч пред парламента (Кнесет). Следващата година е подписано мирно споразумение, уважавано от всички следващи правителства и на двете страни – Кайро поддържа мирна политика спрямо Тел Авив, а Израел се изтегля от Синай, връщайки полуострова на Египет през 1982.

Ливанската гражданска война – започва през 1975 и продължава до 1990. Периодично конфликти между различните фракции и съседи на Ливан продължават и до ден днешен. За последната капка, от която чашата прелива се счита идването на ООП (Организация за Освобождение на Палестина). Създадената през 1964 година (когато Западния бряг и Газа са част от съответно Йордания и Египет) организация има за център на своите операции Йордания до 1970 година. Лидери на ООП и в частност на комунистическите й фракции (ООП е конфедерация от разнородни групировки) започват открито да заявяват намерението си да свалят правителството. Страхувайки се от смяна на режима крал Хюсеин започва кампания срещу ООП, останала в историята като „Черния Септември” (както е кръстена и едноименната терористична организация). След сирийска намеса и предупреждение от израелска такава (по йорданска молба към САЩ) в крайна сметка ООП са прогонени от Йордания и се установяват в Ливан. Ливан от своя страна е държава с дълбоки религиозни и етнически разделения и плацдарм за външната политика на други арабски държави. През 1975 (4 години след идването на ООП) в страната започва 25-годишна гражданска война. Година след началото й Сирия започва продължилата до 2005 година окупация на страната.

Освен срещу другите милиции в Ливан, организацията на Ясер Арафат започва нападения и срещу северните израелски градове с ракетен обстрел, а често изпраща и атентатори в сърцето на Израел (пример – Клането на крайбрежния път край Тел Авив през 1978). В отговор Израел започва операция срещу базите на ООП в южен Ливан, за кратко окупирайки част от страната и изтегляйки се след резолюция на ООН. През 1981 граничния конфликт се засилва, както и ударите срещу терористичните бази. През 1982 Израел окупира Южен Ливан, прогонвайки ООП от страната (същите се установяват в Тунис). Същата година се водят и последните големи конвенционални сражения в близкоизточния конфликт между Израел и Сирия.

.
Изтегляне от Ливан – през 1985 Израел се изтегля от по-голямата част от южен Ливан и създава зона за сигурност в първите километри от ливано-израелската граница. Сирийската окупация на страната продължава до 2005. През 2000 година Израел се изтегля и от зоната за сигурност, прекратявайки напълно окупацията. В публикация SC/6878 на Съвета за сигурност към ООН определя израелското изтегляне като пълно. Въпреки това някои фракции в Ливан изявяват претенции към фермите Шебаа (натисни за карта). Същите представляват почти ненаселена ивица с площ около 20 кв.км и са част от Голанските възвишения, които през 1967 Израел пленява от Сирия. Въпреки това организации като Хизбула използват фермите като предтекст за нападения над Израел, макар повечето исторически карти (включително и ливански) да изобразяват територията като част от Сирия. Няколко месеца след изтеглянето на израелските войски и последвалото удобрение от ООН, шиитската групировка Хизбула извършва нападение и убива трима израелски войници. Телата им са разменени 4 години по-късно срещу освобождаването на над 400 терористи.

Гхажар – през 2010 година израелското правителство нарежда изтегляне от село Гхажар и предоставянето му на властите на ООН, въпреки че същото е част от Голанските възвишения, не Ливан. Хизбула определя изтеглянето като медиен трик.

Хронология :

1917 – британците превземат османска Сирия и Палестина
1917-1948 – Палестина под британска власт
1920-1948 – Британския мандат в Палестина (БМП)
1921 (1922) – Трансйордания получава автономия
1937 – предложението на комисията Пийл
1946 – Йордания излиза от БМП и обявява независимост
1947 – план за разделяне на Палестина от ООН
1948 – край на БМП и основаване на Израел
1948-49 – война за независимостта на Израел
1948-1967 – египетска окупация на ивицата Газа
1948-1967 – йорданска окупация на Западния бряг
1956 – Синайската война
1956-57 – окупация на Синайския п-ов от Израел
1964-1967 – център на ООП е Западния бряг
1967 – Шестдневната война
1967-1982 – израелска окупация на Синай
1967 до днес – окупация на Голанските възвишения
1967-2005 – окупация на ивицата Газа
1967 до днес – окупация на Западния бряг; частично изтегляне след 1994
1967-2010 – окупация на село Гхажар, част от Голанските възвишения
1967-1970 – център на ООП е Йордания
1970-1971 – Черния Септември в Йордания
1971-1982 – център на ООП е Ливан
1973 – войната на Йом Кипур
1975-2005 – окупация на Ливан от Сирия
1978 – израелско-египетски мирен договор
1978 – окупация на южен Ливан от Израел и изтегляне същата година
1982 – изтегляне на израелски войски от Синай
1982-1985 – израелска окупация на южен Ливан
1985-2000 – зона за сигурност на израелско-ливанската граница
1994 – мирно споразумение между Израел и Йордания
1994 – частично изтегляне от Западния бряг, създаване на Палестинската Национална Власт
2000 – израелско изтегляне от буферната зона в Ливан
2005 – изтегляне от ивицата Газа
2005 – край на сирийската окупация в Ливан
2006-2007 – война и победа на Хамас над Фатах, от 2007 до днес Газа е под контрола на Хамас
2010 – изтегляне от село Гхажар

Йерихон и Димона – израелският балистичен и ядрен арсенал


Балистичен потенциал на Израел

Израелската балистична програма започва в края на 50-те и началото на 60-те. Тогава Израел разработва ракетата Лутц, обсег 27км и експерименталната система Шавит 2. Днес основният балистичени потенциал са ракетите Йерихон (Jericho), съответно модели 1, 2 и 3, като последният е в предполагаемо в процес на разработка.

Йерихон 1 – от Септември, 1957, френската компания Dessault започва работа в сферата на балистичните разработки. Пет години по-късно, през 1962, получава поръчка от Френското правителство за разработка на балистична ракета, която да има обсег над 500км и бойна глава 500кг. Поръчката е от името на Израел, до 1967 отношенията между Израел и Франция са много добри, Франция е и основния оръжеен доставчик и партньор на близкоизточната държава. Произведената от французите ракета носи името МД620(МД600). Първият тест на ракетата е през 1965 година, във Франция, а в Израел първия тест е през 1968 година. Края на 50-те и началото на 60-те (до 1967) е и периода, в който френски учени и специалисти помагат на израелците да разработят своя ядрена програма. С тяхна помощ се построява ядрения реактор в Димона, пустинята Негев, южен Израел. Светът научава за този реактор чак след разкритията на Мордехай Вануну.  Предназначението на МД600 или Йерихон 1 е да пренася бъдещите израелски бойни глави.  Според различни източници и преценки обсегът на Йерихон 1 е между 480 и 720км. Йерихон 1 е клас SRBM (Short-range ballistic missile, между 300 и 1000км).

Повече информация за двигателя на ракетата Йерихон 1

Повечето анализатори поставят броя на ракетите Йерихон 1 в ИДФ между 90 и 110 броя. Някои източници говорят за мобилни установки в Негев и Голанските възвишения (границата със Сирия). По вероятно е обаче болшенството, ако не и всичките Йерихон 1 да се намират във военните бази Седот Микха, Сдерот, на запад от Йерусалим и на 40 югоизточно от Тел Авив. От това си положение обсегът на ракетит им позволява да поразят цели в Дамаск и Кайро, столиците на историческите врагове на Израел – Египет и Сирия. С Египет Израел има сключено споразумение преди 30 години. По време на Йом Кипурската война през 1973 Йерихон 1 вече бил на въоръжение в израелските отбранителни сили, като се предполага, че 13 ракети Йерихон 1 са били с 20-килотонови ядрени бойни глави, местно производство.
Йерихон 2

Програмата по Йерихон 2 върви ръка за ръка с програмата по Шавит, израелската совалка, направила първия си успешен полет през 1988, пращайки в космоса израелския сателит Офек.  По проекта Израел работи с Южна Африка, която базира пък своята балистична програма на първия модел изарелски ракети – Йерихон 1.

Долу – Шавит през 1990 година, носеща Офек.

По данните на различни анализатори, на базата на данните за Шавит, се изчислява, че Йерихон 2(която заемства 90% от дизайна на совалката Шавит) има обсег 2000км при товар 1500кг. Според комисията на Сет Карус и Дов Зеким ако товарът на системата е 900кг тя може да има обсег над 4000км, а ако товара е 500кг (напълно достатъчно за ядрена бойна глава) обсегът стига до 7600км. Това поставя цяла Европа, цяла Африка, 80% от Русия и 90% от Китай под обсега на израелските балистични ракети с ядрени бойни глави. Йерихон 2 използвана по този начин би била класифицирана като  интерконтинентална балистична ракета – Intercontinental ballistic missile (ICBM, обсег над 5500км). Други изчисления пък, като тези на учените от Националната Лаборатория Лоурънс Ливърмор сочат към обсег от 5300км, използвайки ядрена бойна глава(около 500кг). От Департаментът по Отбрана на САЩ изчисляват обсега на Йерихон 2 на 7300км. Според повечето източници Израел има над 90 броя ракети Йерихон 2, които вероятно седят в силози, подземни бази и установки.

Долу – Джерико 2, изстрелване


В доклад до американския конгрес през 2004, CRT(Congresional Research Service) докладва за разработката на Йерихон 3. При товар 1000кг – обсег 4800км, при товар 500кг (ядрена бойна глава) – обсег 11800м (което е приблизително разстоянието между Тел Авив и Рио де Жанейро или между Тел Авив и Лос Анджелис).

За сравнение – от Израел до най-близката точка в Иран са около 1000км, до Техеран са 1500км, до най-отдалечената точка в Иран са 2800км.

Атомен потенциал на Израел

Израел проявява интерес към ядрена програма още от първите си дни на съществуване. През 1949 година, Хемед Гимел (спецални части от израелския армейски инженерно-научен корпус), започва двугодишно геоложко проучване на пустинята Негев с надеждата да се открият находища на уран. Не са намерени почти никакви, но е са открити фосфатни отлагания със сравнително високо съдържание на уран, от които е възможно той да бъде извлечен.
Скок в израелската ядрена програма е създаването през 1952 година на Израелската Комисия по Ядрена Енергия. Нейният председател, Ернст Давид Бергман, е бил един от хората, застъпили се твърдо за идеята, че атомната бомба е от висока необходимост за Израел. Според него ако израелската нация има такава бомба, то евреите „никога повече нямат да бъдат водени като агнета в кланница“.
За ядреният реактор Израел търси съдействието на Франция, с която Тел Авив има превъзходин отношения през 50-те и 60-те години на 20-ти век. Французите подписват договор за реактор за тежка вода. През 1956 двете държави подписват споразумение са 18 мегаватов реактор, но след Суецката Криза през същата година нещата се променят. През 1957 Израел и Франция подписват договр за построяването на 26 мегаватов реактор – Димона.

Снимка на Димона, направена от Мордехай Вануну

Долу – снимка на Димона направена от американския сателит КОРОНА (мисия 1115-2, 29 Септември, 1971 година, кадър 52,53). Считало се е за невъзвожно подобни снимки да са направят от нисколетящи самолети, тъй като израелските ПВО са бранели яросното района. През 60-те години израелски изтребител Мираж бива свален, тъй като се е отклонил над Димона. САЩ правят разузнавателни снимки с високолетящият U-2 през 1958.

Долу – приближена на снимка на един от кадрите на КОРОНА.

Долу – вътре в Димона, командна стая. Снимка – Мордехай Вануну.

През 60-те години Франция започва да се опасява от вероятното разкриване на проекта и лошият ефект, който ще има това върху френския имидж, особено вземайки предвид тогавашното положение с Алжир. Тежка вода Израел купува от Франция и Англия, които от своя страна я купуват от Норвегия, без скандинавската страна да бъде информирана, че продуктът се препродава.
За първи път американското разузнаване разбира за Димона през 1958 чрез снимки от разузнавателния U-2, но едва 2 години по-късно се разбират, че това е ядрен реактор.
По изчисления в доклади на ЦРУ през 1974 Израел разполага с 10 до 20 бойни глави. В други доклади се споменава, че през 1973, опасявайки се от евентуална военна загуба (Йом Кипурската Война), ИДФ сглобява тринадесет 20-килотонови бойни глави (малко по-мощни  от бомбата в Хирошима). На базата на показанията на Мордехай Вануну, западни екперти изчисляват, че през 90-те години Израел вече разполага с 100 до 200 бойни глави. Други американски доклади поставят броя между 75 и 130.
Предполага се, че в Димона се произвежда ядрен материал през 200 до 280 дена през годината, като се произвежда межy 0.9 и 1.0 грама плутоний за всеки 24 терм.мегаватт часа(MW(Th)\h). Днес мощността на реактора се изчислява между 75 и 200 мегавата. Базирайки се на тези изчисления учените предполагат, че Израел произвежда от 1971 година насам по 20 килограма плутоний на година. Според Мордехай Вануну за всяка израелска бомба се използват по 4 килограма плутоний, западните учени предполагат, че се използват около 5 килограма. На базата на изчисленията върху производителността се предполага, че Израел може да разполага с до 200 ядрени бойни глави, но не значително повече.

Израел е шестата ядрена сила в света след САЩ, Русия, Китай, Великобритания и Франция и предполагаемо разполага с по-голям потенциал от Индия, Пакистан и Северна Корея взети заедно.

Долу – карта на ядрените оръжия
По-голямо изображение на картата

Различните предположения за броя на израелски ядрени глави през годините


Повече за историята и развитието на израелската ядрена програма


THE THIRD TEMPLE’S HOLY OF HOLIES: ISRAEL’S NUCLEAR WEAPONS


Повече информация за двигателя на ракетата Йерихон 1


Доклад до американския конгрес през 2004, CRT(Congresional Research Service)

Войните на Израел – архивни кадри


1936 – Британски Мандат над Палестина


1948 – Независимост и Война

1948 – Война за Независимост

1956 – Суецката Криза 1 от 2

1956 – Суецката Криза 2 от 2(12 Април, 1956)

1957 – Евакуация на Синай (2 Февруари, 1957)

1967 – Шестдневната Война (2-ри ден от войната)

1967 – Шестдневната Война(5-ти ден от войната)

1967 – Шестдневната Война, последствия

1972 – Атентатите на Черния Септември на Олипмийските Игри, Мюнхен.

1972 – Атентатите на Черния Септември на Олипмийските Игри, Мюнхен.

1973 – Йом Кипурската война

1973 – Йом Кипурската война

1973 – Йом Кипурската война

1982 – Гражданската Война в Ливан, Бейрут

1982 – Гражданската Война в Ливан, Бейрут, Септември.