Териториални аспекти на израелско-арабския конфликт


Израелско-арабският конфликт е феномен на 20-ти и 21-ви век – вниманието, което му бива отделяно надхвърля многократно реалната му стойност. Същата непропорционалност се забелязва и във въоръжеността на иначе малките държави, без особени петролни и други природни ресурси. Несъразмерно е и спрямо жертвите в кофликта – през 20-ти век едва около 1% от жертвите във всички войни в арабския свят са част от израелско-арабския конфликт. Причините за тази вековна борба са много. В настоящата статия читателят може да се запознае с териториалните й аспекти и спорове.

.
Първата Световна Война бележи края на Османската Империя. В Европа българите, гърците и сърбите отдавна са извоювали независимостта си, но голяма част от Близкия Изток все още е бил под властта на турския султан. През 1920 в част от остатъците ориенталската империя, европейската империя Великобритания създава Британския Мандат в Палестина (БМП). Същия обхваща земите на днешен Израел, ивицата Газа, Западния бряг на река Йордан и държавата Йордания с обща площ приблизително 120,000кв.км (за сравнение площта на България е 111,000кв.км). През 1922 Лигата на нациите (предшественика на ООН) подписва предложения от Великобритания Трансйордански меморандум, който създава автономната монархия Трансйордания с площ 92,000кв.км (~77% от територията на Палестина). Трансйордания получава независимост през 1946, а малко по-късно държавата започва да носи името Йордания (днес болшинството от жителите й са палестински араби). Остатъка продължава да бъде част от БМП.

През 1937 комисията Пийл предлага остатъкът от мандата да бъде разделен на три части (виж картата) – малка част около Йерусалим да остане под британска власт, 18% от територията да бъде част от бъдеща еврейска държава, а остатъкът (около 80%) да стане част от бъдещата палестинска държава. Едва 20% от естествено-плодородните земи се намират в предложените за еврейска държава територии. Това са и едни от причините, поради които ционистките лидери започват преговори с британските власти. Арабските лидери отхвърлят изцяло предложението за подялба и продължават въоръжената си кампания. Предложената от Пийл арабска територия и Йордания представляват 94% от географската и административна област Палестина.

.
На 29-ти Ноември, 1947, ООН приема резолюция за разделяне на остатъка от мандата на еврейска (56% от територията) и арабска държава (43%). Бъдещите израелски земи са предимно пустинни (дори днес пустинята Негев е около 2/3 от площта на Израел) и скалисти местности, с малко естествено плодородни почви. Арабските земи включват повечето естествено плодородни почви, 1/3 от морската ивица, но без излаз на Червено море. В територията на бъдещата палестинска държава са съсредоточени и почти всички планински райони и водоизточници. Еврейската държава е трябвало да се състои от три отделни парчета, а палестинската – три отделни парчета и един анклав (Яфо). Границата между четири съседни територии (две израелски и две арабски) се е осигурявала от екстратериториални пътища (виж картата). Останалия 1% от мандата е Йерусалим и прилежащите села, които по план е трябвало да бъдат администрирани от ООН.

Британския мандат приключва през 1948 с изтеглянето на британците, а еврейските лидери провъзгласяват началото на модерен Израел. Още в първите си часове Израел е нападнат не само от местните арабски милиции (с които еврейските групи водят партизанска война отдавна), а и от Египет, Йордания, Сирия, Ирак, Саудитска Арабия, Йемен и Ливан. Макар Израел да започва войната без  нито един танк, боен самолет или артилерия, а арабските сили да притежават числено, техническо и стратегическо преимушество, войната завършва с успех за Тел Авив (за повече информация виж Израелско-арабската война 1948-1949). В хода й са завладени близо половината от териториите, определени за палестинската държава и по-късно анексирани от Израел. Другата половина са завладени и анексирани от съседна Йордания (Западния бряг на река Йордан) и Египет (ивицата Газа). Положение, което не се променя до 1967. Йерусалим е поделен между Израел и Йордания.

.

 Шестдневната война – през 1967 Израел отново отблъсква настъпващите арабски армии, завладявайки не само Западния бряг (и Източен Йерусалим) и ивицата Газа, но отнема и Голанските възвишения от Сирия и Синайския полуостров от Египет. Полуостровът има площ три пъти по-голяма от тази на Израел, разположен е до Суецкия канал и притежава петролни залежи.

Йом Кипур – след години на гранични сблъсъци между израелската и арабските армии през 1973 избухва изненадващата Октомврийска война, позната също като Войната на Йом Кипур (за начало на атаката Кайро и Дамаск избират еврейския празник на прошката). Макар египетската и сирийската армия да показват добра военна подготовка, да са модерно въоръжени и значително по-силни  в сравнение с 1967, те отново са отблъснати.

Мирния процес – военните загуби карат президентът Ануар Садат да направи исторически завой в египетската и изобщо арабска политика – през 1977 година той става първия арабски лидер, който посещава Израел и изнася реч пред парламента (Кнесет). Следващата година е подписано мирно споразумение, уважавано от всички следващи правителства и на двете страни – Кайро поддържа мирна политика спрямо Тел Авив, а Израел се изтегля от Синай, връщайки полуострова на Египет през 1982.

Ливанската гражданска война – започва през 1975 и продължава до 1990. Периодично конфликти между различните фракции и съседи на Ливан продължават и до ден днешен. За последната капка, от която чашата прелива се счита идването на ООП (Организация за Освобождение на Палестина). Създадената през 1964 година (когато Западния бряг и Газа са част от съответно Йордания и Египет) организация има за център на своите операции Йордания до 1970 година. Лидери на ООП и в частност на комунистическите й фракции (ООП е конфедерация от разнородни групировки) започват открито да заявяват намерението си да свалят правителството. Страхувайки се от смяна на режима крал Хюсеин започва кампания срещу ООП, останала в историята като „Черния Септември” (както е кръстена и едноименната терористична организация). След сирийска намеса и предупреждение от израелска такава (по йорданска молба към САЩ) в крайна сметка ООП са прогонени от Йордания и се установяват в Ливан. Ливан от своя страна е държава с дълбоки религиозни и етнически разделения и плацдарм за външната политика на други арабски държави. През 1975 (4 години след идването на ООП) в страната започва 25-годишна гражданска война. Година след началото й Сирия започва продължилата до 2005 година окупация на страната.

Освен срещу другите милиции в Ливан, организацията на Ясер Арафат започва нападения и срещу северните израелски градове с ракетен обстрел, а често изпраща и атентатори в сърцето на Израел (пример – Клането на крайбрежния път край Тел Авив през 1978). В отговор Израел започва операция срещу базите на ООП в южен Ливан, за кратко окупирайки част от страната и изтегляйки се след резолюция на ООН. През 1981 граничния конфликт се засилва, както и ударите срещу терористичните бази. През 1982 Израел окупира Южен Ливан, прогонвайки ООП от страната (същите се установяват в Тунис). Същата година се водят и последните големи конвенционални сражения в близкоизточния конфликт между Израел и Сирия.

.
Изтегляне от Ливан – през 1985 Израел се изтегля от по-голямата част от южен Ливан и създава зона за сигурност в първите километри от ливано-израелската граница. Сирийската окупация на страната продължава до 2005. През 2000 година Израел се изтегля и от зоната за сигурност, прекратявайки напълно окупацията. В публикация SC/6878 на Съвета за сигурност към ООН определя израелското изтегляне като пълно. Въпреки това някои фракции в Ливан изявяват претенции към фермите Шебаа (натисни за карта). Същите представляват почти ненаселена ивица с площ около 20 кв.км и са част от Голанските възвишения, които през 1967 Израел пленява от Сирия. Въпреки това организации като Хизбула използват фермите като предтекст за нападения над Израел, макар повечето исторически карти (включително и ливански) да изобразяват територията като част от Сирия. Няколко месеца след изтеглянето на израелските войски и последвалото удобрение от ООН, шиитската групировка Хизбула извършва нападение и убива трима израелски войници. Телата им са разменени 4 години по-късно срещу освобождаването на над 400 терористи.

Гхажар – през 2010 година израелското правителство нарежда изтегляне от село Гхажар и предоставянето му на властите на ООН, въпреки че същото е част от Голанските възвишения, не Ливан. Хизбула определя изтеглянето като медиен трик.

Хронология :

1917 – британците превземат османска Сирия и Палестина
1917-1948 – Палестина под британска власт
1920-1948 – Британския мандат в Палестина (БМП)
1921 (1922) – Трансйордания получава автономия
1937 – предложението на комисията Пийл
1946 – Йордания излиза от БМП и обявява независимост
1947 – план за разделяне на Палестина от ООН
1948 – край на БМП и основаване на Израел
1948-49 – война за независимостта на Израел
1948-1967 – египетска окупация на ивицата Газа
1948-1967 – йорданска окупация на Западния бряг
1956 – Синайската война
1956-57 – окупация на Синайския п-ов от Израел
1964-1967 – център на ООП е Западния бряг
1967 – Шестдневната война
1967-1982 – израелска окупация на Синай
1967 до днес – окупация на Голанските възвишения
1967-2005 – окупация на ивицата Газа
1967 до днес – окупация на Западния бряг; частично изтегляне след 1994
1967-2010 – окупация на село Гхажар, част от Голанските възвишения
1967-1970 – център на ООП е Йордания
1970-1971 – Черния Септември в Йордания
1971-1982 – център на ООП е Ливан
1973 – войната на Йом Кипур
1975-2005 – окупация на Ливан от Сирия
1978 – израелско-египетски мирен договор
1978 – окупация на южен Ливан от Израел и изтегляне същата година
1982 – изтегляне на израелски войски от Синай
1982-1985 – израелска окупация на южен Ливан
1985-2000 – зона за сигурност на израелско-ливанската граница
1994 – мирно споразумение между Израел и Йордания
1994 – частично изтегляне от Западния бряг, създаване на Палестинската Национална Власт
2000 – израелско изтегляне от буферната зона в Ливан
2005 – изтегляне от ивицата Газа
2005 – край на сирийската окупация в Ливан
2006-2007 – война и победа на Хамас над Фатах, от 2007 до днес Газа е под контрола на Хамас
2010 – изтегляне от село Гхажар

Турция – нова Османска империя или следващият член на ЕС?


ПРЕДИСТОРИЯ – От векове насам въпросът дали Турция е европейска или азиатска държава никога не е имал еднозначен отговор. Ако до 19-ти век Османската империя е водила самостоятелна политика като силен играч на европейската (и световната) сцена, то залеза на султаната го поставя по-близо до Европа. Огромната мюсюлманска армия се превръща от най-голямата заплаха за Австро-Унгария в буфер между Европа и Руската империя. По време на Кримската Война турската армия с помощта на французи, англичани, германци и италианци се изправя срещу войниците на цар Николай Първи. През Първата световна война страната е сред губещите, но след нея националистите успяват да свалят султана, слагайки край на Османската Империя. От встъпването в длъжност през 1923 година на първия президент на република Турция – Мустафа Кемал Ататюрк, страната е подложена на силна модернизация, а Исляма е заменен с яростно светски национализъм (кемализъм). Московския договор от 1921 сближава СССР и младата турска република, а приятелството им остава чак до 1945 година. През 30-те години обаче „заплахата от западните страни” изглежда все по-далечна за управниците в новата столица Анкара и отношенията с европейските държави са нормализирани. Макар страната да е ухажвана от големите европейски сили през войната 1939-1945, тя успява да запази неутралитет. Едва през Февруари, 1945, когато поражението на Германия е било на хоризонта, Анкара официално обявява война на Берлин, печелейки дипломатически и политически дивиденти, без да дава никакви жертви. Това е и една от причините Турция да се оказва от „западната страна” на Желязната завеса, макар географски да е на изток от социалистическа България. До края на студената война, а и след това Анкара поддържа строг анти-комунистически курс, светския национализъм отдалечава страната от арабските и мюсюлманските държави. Периодът е белязан и от изключително добри отношения със западните страни и Израел, а като втората най-голяма армия в НАТО Турция е важен стратегически партньор на Вашингтон. Но днес почти вековната про-западна ориентация на страната е поставено под въпрос.

Има още

Газа – Хамас, ракети, Израел, къде е решението?


За повече информация за типа и моделите използвани самоделни ракети Касам, и единични варианти на ракетни системи за залпов огън БМ21 Град и УейШи1, виж темата  “Ракети над Палестина и Юдея”

Ежеднвено от ивицата Газа се изстрелват ракети и мини по израелска територия от организациите Хамас, Фатах и Движeнието за Ислямски Джихад-Палестина и съответно въоръжените им крила – Бригадите Изз ал-Дин ал-Касам, Бригадите на Мъчениците от ал-Акса и Бригадите ал-Кудс, както и от организациите Комитети на Народната Съпротива(близки връзки с ливанската организация Хизбула), Демократичен Фронт за Освобождение на Палестина и Народен Фронт за Освобождение на Палестина.

Ето сумарно колко проектила(самоделни ракети, пускови ракети от РСЗО, минохвъргачен огън) са изстреляни по територията на Израел от Газа


2001: 249
2002: 292
2003: 420
2004: 1157
2005: 417
2006: 968
2007: 1645
2008: 3278
2009: 765

В темата “Ракети над Палестина и Юдея” http://bernardsidi.wordpress.com/2010/01/08/rockets-palestine-judea/ има данни за ракетите Касам, техните вариации и единичните варианти на ракетните системи за залпов огън(РСЗО) БМ-21 Град(произход – СССР) и УейШи-1(призход Китай, модернизиран вариант на БМ-21).

Минохвъргачките, които повечето организации споменати горе използват са най-вече иранските 120мм системи Хадид, тежащи около 138(250)кг и струващи(официална цена за износ) 18 хиляди долара. Минометът е копие на израелски модел, с който Тел Авив е зареждал Иран преди падането на шах Пахлави и Ислямската Революция от 1979 година. Минохвъргачката е разработена от израелската фирма СОЛТАМ СИСТЕМС, създадена в Хайфа през 1950 година. Въпросната минохвъргачка освен в ИДФ е и на служба в американската армия(механизирани и пехотни варианти) и е взела успешно участие в Войната в Ирак, 2003 година. Самата система е на въоръжение в САЩ от 1991 година, а освен това е и в армейските и полицейските редици на Египет,  Мексико, Мароко, Китай(Тайван), Словения и Шри Ланка. Армията на Ирак има поръчка за 565 броя М120.
Повече информация за системата на СОЛТАМ.
През 70-те години множество такива системи биват пратени от Израел в Иран(отношенията между двете страни са били добри, имали са и много съвместни оръжейни разработки), а по-късно (след 1979) новата ислямска република прави свое копие – Хадид. Иранската класификация на модела е Хадид 120мм ХМ16(Hadid 120mm HM16).
Характеристики

Ползват се различни видове амуниции – ВЕ, осколъчни и др. Освен ирански минохвъргачки, палестински ракети Касам(няколко модела), съветски БМ-21 Град и китайски Уей-Ши1, Хамас ползват и иранските ракети Фаджр(Фаджир).
.

Фаджр 3 Ра’ад (Fajr-3 / Ra’ad)

Иранска ракета е с дължина 5.2 метра, диаметър 240мм, ефективна далекобойност 45км, тегло 407кг. Може да носи до 90кг (45) бойна глава. Използва се от Иран, Хамас(Газа) и Хизбула(Ливан). Произвежда се в Иран от 1996 година, върху проекта Техеран получава и теническата помощ на Китай и Северна Корея(почти всички модели ирански ракети от всякакъв тип са силно повлияни от Северна Корея, Китай и Русия).

Фаджир 3 на служба при Хизбула, Ливан, 2006

Фаджр-3 на служба в иранската армия. Уточнение – те използват система за залпов огън, докато Хизбула и Хамас монтират единичния вариант върху джипове и камиони.

.

.

.

.

Фаджр 5

Това е също иранска ракета, естествено продължение на Фаджр 3, отново с помощ от Северна Корея и Китай. Фаджр 5 е силно повлияна от китайската серия УейШи(модел 1 от серията УейШи също се използва от Хамас). Ракетата е дълга 6.49 метра, тежи 915 килограма, може да носи бойна глава 175(90) килограма, калибър 333мм, максимална далекобойност – 70-75километра. Това е обсег, напълно достатъчен за поразяване дори на най-крайните квартали на Тел Авив. Израелското разузнаване е открило няколко опита за внасяне на ракети, не се знае общия брой, които вече са в ръцете на Хамас.

Фаджр5 на парад на иранските въоръжени сили, 12 установки върху влекач, РСЗО.  Уточнение – Хамас използва единичен вариант, не РЗСО

Наскоро се съобщи, че е проведен успешен тест на Израелската система Iron Dome. Това система за противоракетна отбрана(ПРО), която се разработва от години. Системата  e на Rafael Advanced Defense Systems, използва ракета на същата фирма – Тамир. Цената е сравнително скъпа, предположенията варират между 50 и 100 хиляди долара за една ракета Тамир. Системата е ефективна от 4 до 70км, което ще рече, че много от самоделните ракети Касам няма да бъдат възпрепиатсвани. 120мм минохвъргачки също няма да са постижима цел за Iron Dome. За 4км радиус около Газа отдавна са построени специални прегради и укрития, но въпреки това хората не са напълно защитени.
Новата система ичислява дали изтреляната от терористите ракета ще попадне в населено или съответно ненаселено място. След изчисление на траекторията преценява дали трябва да се изстреля Тамир.
Преди няколко дена(18 януари) беше съобщено, че до 2 години ще бъдат създадени 7 батареи на Iron Dome, като цената е 250 милиона долара. Освен Рафаел, над проекта работят и Israel Aerospace Industries Elta, които проектират и произвеждат радарната система. Първата батарея трябва да се появи около Газа през лятото на 2010, според офицалното изявление.

Теоретично конкернт ПРО системата Iron Dome е американо-израелския проект SkyGuard или Nautilus laser system. Системата използва лазер, който изгаря бойната глава на проектила в движение. На тестове са сваляни 5 артилерийски снаряда и 28 ракети от РСЗО. Постепенно израелската подкрепа за проекта намалява, макар след войната през 2006 много хора във военното командване на ИДФ да изразиха желание за по-интензивна работа. Системата би изисквала около 2000 долара на всеки проектил, докато Iron Dome изисква между 50 и 100 хиляди за всяка ракета Тамир. Критиците на SkyGuard обаче казват, че Iron Dome е в по-напреднала фаза, а пък срещу лазера могат да се въведат различни евтини мерки от страна на терористите, като отразителни или термоустойчиви кожуси на ракетите.