Най-известните вземания на заложници част 2

Най-известните вземания на заложници

Част 1 :

• Кризата със заложниците в Иран

• Мюнхенското Клане

Част 2:

• Норд-Ост в Москва/Дубровка
• Операция Ентебе

Виж също :

Модерен американски тероризъм част 1

Абу Джихад и израелския рейд в Тунис

Норд-Ост в Москва/Дубровка

На 23-ти Октомври в Дома на Културата в Москва близо 50 терористи влизат по време на мюзикала „Норд-Ост”, вземайки почти 900 души за заложници. Ръководителят на операцията е Мовсар Барайев, един от лидерите на ИПОН – Исламский полк особого назначения (Ислямски полк със специално предназначение, наричан още „Чеченския спецназ”). Операцията е организирана от чеченския главатар и ветеран от 5 конфликта Шамил Басаев, убит от руските спец. служби 4 години по-късно.
В театъра са се намирали близо 900 души, 75 от които чуждестранни граждани. Мовсар Барайев отправя предложение към руските власти да освободи чуждите граждани, тъй като няма искания към техните държави. Москва отказва, първата от много грешки в този инцидент.
Мовсар Бараев и другите терористи излизат със следното послание по руската телевизия :

М.Б. : Ние идваме тук, в столицата на Русия за да спрем войната или да умрем в името на Аллах. Кълна се в Аллах – ние желаем да умрем повече, отколкото да живеем.  Аллаху Акбар (Аллах е велик).
?? : Това за нас е сбъдната мечта. Това е дар Аллах.
?? : Искам да кажа на нашите врагове, че желаем смъртта, по пътя на Аллах.

Терористите държат заложниците 3 дена. На 4-тия (26-ти Октомври) руските сили за сигурност щурмуват театъра. Тук е и един от най-противоречивите моменти по време на щурма – руските спец. части пускат упойващ газ чрез вентилационната система. За броени минути всички в залата (терористите и заложниците) заспиват, но руските командоси влизат едва час по-късно. От тактическа гледна точка операцията е успешна – терористите не изстрелват нито един патрон, не детонират нито един експлозив и не убиват нито един заложник. Мистериозният газ, който е използван от спецназ обаче е причината за смъртта на почти 200 заложници. Не е съобщено на медиите какъв газ е използвано, дори и на посолствата в Москва.

След месеци изследвания редица западни и руски учени стигат до извода, че е използван непознат до този момент дериват на фентинил, сам по себе си със 100 пъти по-мощно действие от морфина. Използваният негов производен газ се предполага, че е около 1000 пъти по-мощен от морфина. До ден днешен руското правителство не е съобщило какъв точно газ е използван. На заложниците е оказана лекарска помощ със закъснение, поради слаба координация. Освен това лекарските екипи са разполагали със средства, предназначени конкретно за фентинил, а не незнайния негов дериват. Внезапното заспиване на заложниците (повечето от които са седяли на седалките в театъра) е причинило накланяне на главата им, прекъсващо дихателния път. Смъртта на много от жертвите е причинена именно от задушаване. Останалите жертви са умрели по-късно в болниците, тъй като руските власти не съобщават какъв е използвания газ и лекарите не са могли да предприемат адекватни мерки. Факта, че хората са били в плен в продължение на 3 дена и са били подложени на жажда и глад ги е направил по-уязвими.
Паралелно с държавното разследване, независима комисия започва свое. В нея участват руски политици, журналисти, както и известнияг Александър Литвиненко (бивш агент на КГБ и ФСБ) и разследващия журналист Анна Политковская. Според тях руските власти не само са знаели за атентата, а са били и огранизатори на атентата, като се спекулира, че Барайев (чието тяло не е намерено) е агент на ФСБ (Федеральная служба безопасности).
През 2006 година Анна Политковская е убита в асансьора на блока си с 4 изстрела, един от които в главата. Месец по-късно в Лондон Александър Литвиненко е отровен, като това се установява малко след срещата му с бивши агенти на КГБ. След 25 дена в болница той умира, като след смъртта му е установено, че е отровен с радиоактивния елемент полоний. Малко преди смъртта си той излиза с официално заявление :

Може и да успеете да ме заглушите, но тази тишина има цена. Показахте се като безскрупулността и варварщината си, в която ви обвиняват най-настървените ви противници. Показахте, че нямате никакво уважение към човешкия живот, свободата или цивилизованите ценности. Показахте, че сте недостойни за постта, който заемате, незаслужаващи доверието на цивилизовани мъже и жени. Може и да успеете да заглушите един човек, но тътенът на протестите от целия свят ще ехти в ушите Ви до края на живота Ви, г-н Путин. Дано Бог ви прости за стореното, не само на мен, а и на и Русия и нейния народ.

.

Операция Ентебе

На 27-ми Юни, 1976 терористи пленяват самолет на ЕърФранс, пътуващ от Тел Авив до Париж с междинна спирка в Атина. След излитане и все още в гръцкото въздушно пространство терористите изваждат оръжията си, скрити в консерви. Една от причините за липсата на бдителност у гръцките проверяващи е стачката на летищните работници в Атина. Още от 1968 година израелското разузнаване следи всеки полет, в който има израелски граждани и нередности са установени много преди да се разбере, че самолетът е похитен от терористи.
След като самолетът минава под техен контрол се насочват към Либия за презареждане, след което в Ентебе, Уганда.
Похитителите са 4 (или 5) – германските комунисти Габриеле Крьош-Тидеман и Вилфред Бьозе от терористичната групировка „Революционните ядра” и двама (или трима) палестинци от комунистическата НФОП (народен фронт за освобождение на Палестина), един от които е Фаиз Абдул Рахим Джабер. Обявяват, че самолетът е овладян от група „Че Гевара” и „Батальона на Газа”, които са част от НФОП.
На летище Ентебе те разделят заложниците на евреи и неевреи (без значение от гражданството им), но в Либия една бременна заложничка е пусната на свобода и отлита за Лондон. Френските граждански (от нееврейски произход) са освободени впоследствие от самото летище в Ентебе и редица международни разузнавателни служби веднага започват да ги разпитват. Изпратен е и екип от психолози от израелското разузнаване МОСАД, които чрез хипноза успяват да научат подробности за помощенията на терминала на летището Ентебе, къде има щори, на коя страна се въртят вратите и т.н.
От 1971 до 1979 година на власт в Уганда е президентът Иди Амин Дада, прочул се освен с геноцидът над собствения си народ  и с самопровъзгласяването си за „последния цар на Шотландия”. Като такъв Амин е изпратил писмо на английската кралица, гласящо

Бих желал да уредите посещението ми в Шотландия, Ирландия и Уелс, за да мога да се срещна с ръководителите на революционните движения, борещи срещу вашето империалистическо подтисничество.

Склонността му да храни крокодили с враговете си и канибалските ритуали също са стряскаща илюстрация за този човек. Описван от всички като мегаломан, Иди Амин решава, че това е неговия златен шанс да получи световна слава и поема ролята на преговарящ от името на НФОП (с чиято униформа се появява по държавната телевизия). Игрален филм за Иди Амин Дада, завършващ с операция Ентебе.

Пенсиониран армейски офицер и бивше военно аташе на Израел в Уганда е използвано от разузнаването – обаждал на Иди Амин по няколко пъти на ден, убеждавайки го, че играе голяма роля и че от изхода на тази ситуация зависят световните събития. Това е и една от причините президентът да заповядва на похитителите да удължат ултиматума си с три дена.
Още в първия ден на похищението, израелския държавен и военен елит обсъжда военната опция. Като основен проблем се посочва дистанцията между двете държави – около 4000 километра. Израелските пилоти не са обучени за подобни операции, което е и сред основните причини терористите да избират Уганда, а не някоя сравнително близка до Израел арабска държава. Исканията на похитителите са освобождаването на осъдени престъпници и атентатори от Израел, Германия, Франция и др. На летището са изпратени стотици утандийски войници.
Цялата израелска военна и разузнавателна машина се заема с операцията по осбождаването. Прието е да се направи въздушен десант в Ентебе, от който по суша да се пратят войски и да бъде превзето летището. Сапьори на МОСАД са изпратени в авиобаза на угандийските ВВС, където залагат експлозиви на 12 изтребителя (в различните източници се посочват между 11 и 30 МиГ-а). В Кения, с която Израел е в добри отношения, са изпратени агенти на МОСАД, които са в готовност да превземат временно летището, ако властите в Найроби им откажат правото да презаредят на тяхна територия (до което не се стига). На летището в Ентебе са изпратени и диверсионно-разузнавателни екипи, които събират допълнително информация и минират част от пътищата. За самия десант са подготвени 4 транспортни самолета, един санитарен самолет (летяща болница) и един самолет за радиоелектронна борба, боядисан като цивилен. Освен БТР-и и джипове, израелските командоси разполагат и с черен мерцедес, точно копие на президентския. Преди идването на Иди Амин Тел Авив и Кемпала имат добри отношения и голяма част от угандийските войници са обучени от израелски експерти.
Макар да изминават дни от похищението нито ООН, нито западноевропейските държави или САЩ не осъждат терористичния акт. Главния секретар на ООН (където най-голям блок формират про-съветските и мюсюлманските държави) не желае да предприеме никакви действия и не осъжда действията нито на Иди Амин, нито на НФОП. Главния равинат на Израел се обръща към Ватикана, но Папата отказва да се намеси. За което има и конкретна причина – макар да са смята за католическа държава от идването на Иди Амин започва период на насилствена ислямизация. След като пада от власт Иди Амин бяга в изгнание в Саудитска Арабия, която още през 70-те години е сред водещите държави в арабската икономическа инвазия на черна Африка.
Щурмът на летището е успешен – по време на престрелките загиват 3 заложника и са убити похитителите и част от угандийските войници. По всяка вероятност дошлите от Сомалия (където е била квартирата на НФОП) Уади Хадад и Илич Рамирез Санчес (Карлос Чакала) са избягали от Ентебе преди идването на израелските командоси. За тяхното присъствие потвърждават самите заложници и разузнавателните служби. От израелските военни загива само един – Йонатан Нетаняху, брат на сегашния премиер Бенямин „Биби” Нетаняху. И двата са служили като командири в елитното израелско подразделение Сайерет Маткал.
Операцията е давана за пример във всяко военно училище в света при изучаването

Линията "Метаксас"

Под влиянието на изградената френска отбранителна линия „Мажино“, но и с цел подсигуряване мобилизацията на гръцката армия, през 1936 година по българо-гръцката граница е започнато изграждането на така наречената линия „Метаксас“, кръстена на известния гръцки генерал Йоанасис Метаксас. Генералът е роден 1871 година и умира 1941. Служи в гръцката армия, той е назначен на Гърция през периода Април-Август, 1936. От 1936 година до смъртта си през 1941 година е лидерът на Четвъртоавгустския диктаторски режим. Режимът му е бил силно авторатиран, с много фашистки елементи, до един период Метаксас е търсил насока и пример в лицето на фашистка Италия на Бенито Мусолини и нацистка Германия на Адолф Хитлер. Линията на Метаксас е лично негово отроче, много от военните са имали разногласия по тази тема, но са се опасявали от пряка конфронтация с лидера.
Детайлна карта на линията Метаксас.

До началото на Втората Световна Война през 1941 година линията все още не е окончателно завършена.  Стойността и се оценява на 100.4 милиона драхми. Критиците на тази линия, макар и не особено гласно и явно противопоставящи се на ген. Метаксас, са били на мнение, че тези пари е по-хубаво да се похарчат за модерни самолети и танкове, а не купчина желязо и бетон. Самата доктрина за война, която линията Метаксас предполага, е сходна с френската и линията Мажино. През Втората Световна Война французите са възлагали големи надежди на Мажино, мислейки си, че тази линия е непревземаема, а Франция – безсмъртна. Германската армия смачква Франция за отрицателно време, подобен тип съоръжения доказват анахроничността си. И макар Франция да е разполагала с по-модерни, по-добри и повече танкове и самолети от Германия, начина по който са използвани е бил наполеоновски, френските генерали са били силно повлияни от Първата Световна Война. А от всички нации единствено СССР и Германия имат в началото на войната адекватна армейска доктрина за водене на модерно сражение. Това са и държавите въвели изцяло танкови подразделения, а книгите на Ханс Гудериан присъстват във всяка военна библиотека днес.

Основната задача на линията „Метаксас“ е била да спре или забави евентуално нашествие от север, което най-вероятно би било от страна на България (макар в крайна сметка да е немско), чиято силна армия гръцките генерали са научили да не подценяват. Идеята на линията е при изненадваща българска атака да даде на армията и държавата достатъчно време да мобилизира войски, а и да бъде опорна точка, от която да бъдат започване евентуални контранападения. По план линията е трябвало да бъде от град Питион на гръцко-турската граница, през Александруполис, до Хамилион на бреговете на Вардар. Главната и най-тежко подсигурената част от линията е била от усието на река Места (Нестос) до град Нестохорион, през Като Неврокопион, Цингели, Беласица. В зоната около река Места, или Местенската Зона, били разположени обекти от постоянен тип (300 бункера) и полеви тип. Неврокопския отсек бил широк около 40 километра, включвал укрепления (опорни точки) и позиции от полеви тип, предназначени да затварят пътя между Неврокоп и Сяр-Солун, и Драма- Кавала.  По другите точки от линията също се разполагат стотици бункери, укрепления гнезда. Било подготвено и евентуалното разрушаване на комуникацията при евентуална вражеска победа, като на много мостове и пътища били поставени мини и експлозиви. В околността на Александруполис било изгаредно предмостово укрепление от полеви тип, подсилено с малко под 100 бункера от армиран бетон и няколко от местни материали (дърво, камъни).  Общо между Местенската Зона и Александруполис е имало 34 комплексни укрепления от постоянен тип и над 600 бункера. Лявото крило в полите на Беласица е било слабо, съществувала реална възможност да бъде заобиколено от запад. По тази причина са изгаредени 200 бункера, които затварят местността между планината Крусия, Дойранското езеро и Хамилион. До Ехтинос и Нимфеон (на изток, до турската граница) имало по един самостоятелен отбранителен и укрепен район, подсилени с над 100 армирани бункера. Ролята им е била да затворят пътя от Смолян до Ксанти и от Кърджали до Комотини, става дума за предимно планински местности все пак. Предмостовото укрепление в Питион на гръцко-турската граница е било предвидено като опорна точка за действията на турската армия, която по онова време е считана за турски съюзник, марак Анкара да остава неутрална през цялата война. Около Питион е имало над 100 частично-бетонни бункера.
Целият проект е стопил огромни финанси, поради което и не е закупена качествена техника. Не само танкове и самолети, но дори отбранителна техника като оръдия за ПВО (противовъздушна отбрана) и оръдия за танкове (АТ) са били в рязък недостиг по цялата ивица. През ВСВ Метаксас изиграва лош номер на гърците. Към началота на войната с Италия през 1940 година и малкото модерни АТ и ПВО оръдия биват изпратени на албанския фронт, където се сражават с дивизиите на Мусолини. Едно от предимствата на гръцката армия била добрата комуникация – телефонните линии са били дълбоко вкопани и добре организирани. По албанската граница бързо са импровизирани и т.нар. змееви или драконови зъби (dragon’s teeth). Те представлявали комбинация от бетонни отливки във формата на огромни зъби, железопътни релси, бодлива тел и други. Подобни съоръжения са може би най-известно използвани в линията Мажино и срещуположната и немска линия Зигфрид.

Към началото на Април, 1941 година, на линията Метаксас има 8600 души териториални част, три дивизии, две бригади – една трето от предвиденото за линията. За атаката си немците използват 12-а армия под командването на фелдмаршал Лист, състояща се от :

XVIII Планински Корпус (XVIII Gebirgsaarmekorps) под командването на генерал Франц Беме. 2-ра бронирана дивизия, 5-та и 6-та планински дивизии, 72-ра пехотна дивиция и 152-ри подсилен пехотен полк.

XXX Армейски корпус (XXX Armeekorps) под командването на генерал Ото Хартман. 50-та и 164-та пехотни дивизии.

XL Брониран Корпус (XL Panzekorps) под командването на генерал Георг Щум. 9-та бронирана дивизия, 73-та пехотна дивизия и първи подсилен СС-полк (от дивизията Leibstandarte SS-Adolf Hitler).

Първоначално немците решават да преминат през линията, но срещат яростна съпротива от гръцка страна и се отказват. Решават да се доверят на опита си от Франция и линията Мажино и заобикалят линията, минавайки през югославско-гръцката граница. Два дена след подписването на примирието все още е имало части от линията, които не са искали да се предадат. В някои случаи, в които не е имало престрелки, немците са използвали сълзотворен газ, за да ги накарат да се предадат. Фелдмаршал Лист поздравява враговете си за храбростта, с която са се били и им разрешава да си тръгнат, даже със знамето си. Нарежда също така на своите войници да козируват на гръцките войници.

Повече информация за Гръцките ВВС през ВСВ.
Повече за Битката за Гърция.