Въздушната война над Ирак ’91

ПРЕДИСТОРИЯ

Войната през 1991 година в Ирак (операция „Внезапен Гръм“, част от операция „Пустинна Буря“) бележи нов етап в развитието на съвременните конфликти. Събитията се развиват в момент, в който СССР се разпада, а двуполюсния модел в Близкия Изток се пренарежда. През 1979 ислямистката революция и аятолах Хомейни донасят на близкоизточната сцена нов тип управление, отделно от геополитическите лагери на Москва и Вашингтон. До този момент диктаторските републики и монархии в региона нямат реална алтернатива, а ислямистките движения са използвани единствено за постигане на конкретни цели. Монархиите и републиките осигуряват на партньорите си в двата лагера видимо безкраен поток от нефт и огромен се пазар. Новото управление в Иран е своеобразен „трети лагер“ и макар да е персийска държава, този модел има почва и в арабските страни, което разклаща американските и съветските интереси. Година след революцията Саддам Хюсеин напада Иран и започва дългата и кървава ирано-иракска война.  Това е и единствения случай в студената война, в който и Москва, и Вашингтон подкрепят и Ирак, и Иран. Огромната подкрепа за Саддам произтича от гъвкавата му политика, според която се поддържат добри отношение с двете велики сили, а подкрепата за Иран е малка – заложено е и на „по-малко вероятния“ изход.  Основни военни доставчици на Ирак стават СССР и Франция, а малко американска техника е продадена на Иран за освобождаване на заложници (виж аферата Иран-Контра). Конфликта завършва без победител, а икономиките на двете страни са в разруха. За Ирак огромен проблем става и петролното свръх-производство на Кувейт, което задушава допълнително положението на страната. Под фалшифицирани обвинения иракската републиканска гвардия нахлува в Кувейт и превзема страната за 2 дена. Като една от най-богатите на петрол страни в света, арабската монархия е от изключително стратегическо значение за САЩ. Вероятността Саудитска Арабия (най-големия световен производител на петрол) да бъде следващата мишена на Саддам Хюсеин е твърде висока и американците се подготвят за мащабна военна намеса. Това съвпада и с краха на СССР – Москва не е в състояние да окаже каквато и да е помощ на своя съюзник. Ирак се изправя сам срещу международна коалиция от 30 държави, начело със САЩ, Саудитска Арабия и Великобритания.

ВЪЗДУШНАТА ВОЙНА

започва на 17-и Януари, 1991 (два дена след изтичането на ултиматума на ООН за изтегляне от Кувейт) в 02:39 часа местно време с атака на хеликоптери АХ-64 Апачи от щатската армия. В началото на войната Ирак разполага със стотици съвременни изтребители и притежава шестия по големина въздушен флот в света. Авиопарка включва (всички без Мираж са съветски) :

• Мираж Ф1 (френски)
• МиГ-21
• МиГ-23
• МиГ-25
• МиГ-29
• Су-7 (и 17)
• Су-20
• Су-22
• Су-24
• Су-25

За защита на своето въздушно пространство Ирак разполага с разнообразен арсенал от съветски ПВО-системи – конвенционални оръдия и ракети земя-въздух :

Зенитни оръдия (всички са съветско производство)

• 130мм оръдия
• 100мм оръдия (съветското КС-19 и други)
• 85мм оръдия
• 57мм (АЗП  С-60 и ЗСУ-57 2СП)
• множество различни модели 37мм, 23мм и 14.5мм автоматични зенитни оръдия и платформи, между които и ЗУ-23-2

Ирак разполага и с богат арсенал от ЗРК (зенитно-ракетни комплекси) и ПЗРК (преносими) за защита на въздушното си пространство.

Ракетите земя-въздух (всички без последните три са съветски) :

• С-75 Двина (СА-2 Гайдлайн по класификация на НАТО)
• С-125 Нева (СА-3 Гоа по класификация на НАТО)
• 2К-12 Куб (СА-6 Гейнфъл по класификация на НАТО)
• 9К-33 Оса (СА-8 Геко по класификация на НАТО)
• 9K31 Стрела-1 (СА-9 Гаскин по класификация на НАТО)
• 9K35 Стрела-10 (СА-13 Гоуфър по класификация на НАТО)
• 9К32 Cтрела-2 (СА-7 Грейл по класификация на НАТО)
• 9К34 Стрела-3 (СА-14 Гремлин по класификация на НАТО)
• 9K38 Игла (СА-16 Гимлет по класификация на НАТО)
• Роланд-2 (френско-германски ЗРК)
• Кротал ЕДИР/ИЧДЕ (френско-корейски ЗРК)
• Аспиде  Mk1/Mk2 (италиански ЗРК)

КОАЛИЦИЯТА

Международната коалиция разполага с 350 изтребителя за завоюване на въздушно превъзходство :

• Ф-15 Ийгъл
• Ф-14 Томкат
• Панавиа Торнадо АДВ
• Мираж-2000Ц

Освен тях коалицията разполага и с над 500 многоцелеви изтребители, ударни и щурмови самолети, самолети за радио и електронна борба, между които :

• Ф-16А и Ц
• Ф/А-18 Хорнет А, Ц и Д
• А-10 Фъндърболт 2
• Хариер АВ-8Б
• А-6 Интрудер
• Ф-111 Аардварк
• ЕФ-111А Рейвън
• Ф-117 Найтхоук
• Ф-4Г Уайлд Уийзъл
• Ф-15Е Страйк Ийгъл

Не би могло да има съмнение, че техническото и численното превъзходство е било на страната на коалицията, но е погрешно схващането, че Ирак е била беззащитна държава. По време на войната Ирак разполага с една от най-големите армии и ВВС в света, а над страната действа един от най-гъстите ПВО-чадъри с разнообразни оръдия и ракети. Именно те нанасят най-големи поражения на западните съюзници (виж най-долу). Дълго време след войната се поддържа тезата, че нито един коалиционен изтребител не е свален от иракски самолет във въздушен бой. Този мит е развенчан след проучвания на военни експерти, както и след признание на британското правителство след 12 години (през 2003, виж най-долу).

.

БОМБАРДИРОВКИ

Над Ирак коалиционните самолети извършват над 100,000 мисии и пускат над 80 хиляди тона бомби по време на въздушната кампания (1 месец и 1 седмица или 1.23 месеца). Сравнение с Втората световна война (кампаниите от 1940 до 1945 над Европа и съответно 1942-1945 над Япония), Корейската война (1950-1953), Виетнамска война (за активния период 1965-1973) :

..

КОАЛИЦИОННИТЕ УСПЕХИ

По време на цялата война коалиционните самолети успяват да свалят 8 хеликоптера/тренировъчни/транспортни самолети и 34 вражески изтребителя в пряк въздушен двубой. Оцветените в жълто в таблицата са хеликоптери/транспортни и учебни самолети и не влизат в общата бройка (34) на свалените във въздушен бой машини, но влизат в общата бройка за свалени машини от коалиционната авиация (42).

..
31 от общо 34 въздушни победи в Ирак са на Ф-15, а свалените от „Орела“ самолети и съответно използваните оръжия са :
..

Смята се, че един щатски Ф-16 сваля един иракски МиГ-29. В таблицата не са дадени непотвърдените коалиционни победи, с които общия брой се увеличил от 34 на 52.

Ф-15 е самолет на 34 години и е на въоръжение в американските, израелските, саудитските и японските ВВС. В служба на първите три държави Ф-15 сваля точно 100 самолета и няма нито една загуба във въздушен бой.
63% от всички победи на Ф-15 са при службата му в Израелските ВВС. Израелските победи са само и единствено срещу сирийските ВВС, като са отбелязани 15 по време на единичните сблъсъци от 1979 до 1981, 42 през Ливанската Война през 1982 и по две през съответно 1985, 1989 и 2001.

.

ИРАКСКИТЕ УСПЕХИ

По време на Пустинна Буря иракчаните свалят общо 40 коалиционни самолета. 10 от тях със зенитна артилерия, 28 с ЗРК (радарно и ИЧ-насочване). Иракската авиация сваля 2 коалиционни самолета. Списък със свалените самолети :

..

МИТЪТ Е РАЗБИТ

На последно място, но не и по-важност е редно да споменем свалените от иракската авиация коалиционни самолети. Дълго време американската и британската пропаганда поддържат тезата, че нито един техен самолет не е свален от ираски изтребител през войната. Иракската пропагандна пък твърди, че е свалила десетки американски изтребители. Истината е винаги е в средата :

• На 17-ти Януари пилотът на МиГ-25 Зуахир Дауд сваля Ф/А-18Ц Хорнет от американските ВМС с пилот Майкъл Спийчър. Въздушната победа е осъществена с ракета Р-40РД.
• На 19-ти Януари иракският пилот на МиГ-29 Джамийл Сайхуд сваля британски Панавиа Торнадо с ракета въздух-въздух Р-60МК, за което британското правителство признава чак през 2003 година. Това е една от трите въздушни победи на МиГ-29 в цялата му история (още един еритрейски сваля МиГ-21, а един съветски – афганистански Су-22).
• Още 4 американски самолета (3 броя Ф-111 Аардварк и 1 Б-52) са поразени от пилотите Хусам и Кундаир Хиджаб съответно с МиГ-23 и МиГ-29 (ракети Р-24Т, Р-60МК и Р-27), но не са сваление, поради което е спорно дали трябва да се причислят към „въздушните победи“.

Виж още в блога :
Златна Стража 2010 – българо-американско въздушно учение

Статистика за въздушната война в Европа през Втората световна война :

Производство на едноместни изтребители във Великобритания и Германия от 1939 до 1943

Наличност на едноместни изтребители в кралските ВВС и Луфтвафе от Юли до Декември, 1940

Златна Стража 2010 – българо-американско въздушно учение

От 15-и Май до 04-и Юни тази година се проведе учението Златна Стража 2010 (Sentry Gold 2010, извинявам се ако преводът е некоректен). Симулираните въздушни боеве бяха проведени от база Граф Игнатиево – най-известната база в България, най-добре оборудваната и призната от американските ни партньори.

.

УЧАСТНИЦИ

.

В учението участваха Военновъздушните сили на България и САЩ. Гостите присъстваха с :

– Ф-15Ц

– Ф-15Д

– 199 души персонал, от които 37 ангажирани с оперативни задачи (в т.ч. и пилотите), 107 с осигуряване и останалите 55 – с подръжка.

Домакините присъстваха с :

– МиГ-29

– МиГ-29 УБ

– МиГ-21бис

– МиГ-21 УМ

– около 500 души, между които пилоти, инженерно-технически състав, логистични екипи, наземни оператори (плюс ПВО) и охрана

– ПВО, осигурена от бъларски зенитно-ракетни комплекси (ЗРК) С-300ПМУ (SA-10 Grumble по класификация на НАТО), пребазирани в Пловдивско за 3 дена.

– ЗРК са осигурени и от радиолокационната система Ст-68у, както и 30Н6Е1 за фиксиране на цели и направление на ракети, разположени около Пловдив.

.

ПРЕДИМСТВАТА

.

Генерал-майор Константин Попов, началник на ВВС, и бригаден генерал Цанко Стойков, командир на авиобаза Граф Игнатиево изразяват положително мнение за учението. Техните отзиви, както и тези на американските им колеги, говорят за добре подготвени пилоти, похвалени многократно от американските си колеги. Поздравления получават и наземните екипи, базата Граф Игнатиево се зачита за най-модерната и организирана в България. За България и родните ВВС едно от най-големите преимущества е възможността нашите пилоти да се учат рамо до рамо с едни от най-добрите и опитни ВВС в света. Предимствата за американците също са големи – техните машини са станционирани във Великобритания, която със своя известен по цял свят гъст и многоброен въздушен трафик не може да осигури много пространство за учения. Всъщност, малко места в Европа могат. Над Пловдив въздушния трафик е незначително малък и в контекста на учението пилотите имат неограничена зона за действие. Американските пилоти на Ф-15 имат също и възможността да се изправят срещу най-вероятните си противници в близките години – МиГ-29 и МиГ-21, които са на въоръжение в Сирия, Иран и Северна Корея. Освен това България притежава и ЗРК С-300, като се предполага, че Сирия вече разполага с такива ракети, а Иран има малък брой, но е закупила и очаква значителен брой от Русия. България е единствената страна в НАТО, която може да осигури тези неща за едно учение на САЩ – голяма площ, малко въздушен трафик, МиГ-29 и С-300. Нашата съседка Румъния е член на НАТО и е държава с много по-голяма площ, която може да осигури разнообразен терен, но не разполага нито с МиГ-29, нито със С-300. Словакия е членка на НАТО, но е малка страна и разполага с малък брой МиГ-29 и С-300, а и българските пилоти се ползват с по-добър опит. Унгария разполага с МиГ-29, също по-малко, но не разполага със С-300. И Унгария, и Словения са по-малки от България и над тях има значително по-голям трафик. България е логичния избор и ценен актив за САЩ.

.

ПРЕСА

.

Показателно е, че ученията бяха широко отразени не само в българската специализирана преса (Клуб КРИЛЕ), но и в реномирани и авторитетни западни издания като Air Forces Monthly и Air International. Беше широко отразено и в информационните сайтове на щатските ВВС :

Combat Comm supports ‘Sentry Gold,’ builds partnerships in Bulgaria

U.S. and Bulgarian airmen train together

48th FW trains, builds partnerships at Sentry Gold

.

ВЪЗДУШНИТЕ БОЕВЕ

.

Във въздушните боеве са разигравани различни сценарии – 1 срещу 1, през първата седмица – 2 срещу 2, впоследствие – 4 срещу 2, 5 срещу 2, 4 срещу 4, 4 срещу 5, 4 срещу 7 и 5 срещу 7. Според офицера от дивизиона, изпратен за взаимодействие и обективен контрол, ПВО осигурена от ЗРК успява да постигне добри резултати срещу Ф-15. Отбелязани са естествено и добри успехи на Ф-15 срещу ЗРК, нещо което не бива да се подценява. В пряко единоборство в близък бой (при пряка видимост или WVRC – within visual range combat) МиГ-29 доказва известно превъзходство пред Ф-15, поради по-добрата си тяговъоръженост и предимството при маневри с високо натоварване. В учението обаче е имало множество правила, тъй като американските пилоти се готвят за бъдеща война, в която технологичното им превъзходство ще им позволи пуск на ракети в далечен бой (извън визуален обхват, ИВО, или BVRC – beyond visual range combat). Идеята е да не се стига изобщо до близък, високоманеврен бой с машини като МиГ-29. От една страна това е минус за реализма на ученията, от друга Ф-15 във реални действия бива използван точно по този начин. Във войните, в които взема участие има точно 100 победи и нито една загуба. Това е единствения изтребител в историята, който никога не е свалян от вражески самолет. Освен това за минимализиране на загубите щатските ВВС могат да си позволят (и се стремят) към съотношение 1 към 5, което практически (макар не и теоретично) премахва вероятността един Ф-15 да бъде свален (за статистика за Ф-15 виж най-долу).

В симулираните боеве Ф-15 поддържа обикновено височина от 13км, което увеличава вероятността от първи пуск срещу МиГ-29, движещи се стандартно на около 10км. Щатските пилоти се похвалили, че успели на няколко пъти да изстрелят АИМ-120 при насрещен пуск в далечен бой на над 65км. Това естествено е невъзможно ако пускът не е насрещен. Нашенски пилоти също са постигнали успехи, макар и по-скромни, а именно попадения с Р-37 (среден обсег).

.

ПРЕДИШНИ УЧЕНИЯ

.

Макар да е 3-то поколение (Ф-15, Ф-16 и МиГ-29 са 4-то), МиГ-21 успява също да се представи добре на учения. По време на предишни учения Майор Ерик Тайлос от щатските ВВС описва как МиГ-21 са успявали да използват максимално преимуществата си – с около 900км/ч са летели на височини по-малки от 30(!) метра над земята. В американските ВВС „ниско летене” означава под 152 метра. В тези случаи майор Тайлос е бил принуден (с неговия Ф-16, не Ф-15 като в Златна Стража 2010) да води бой с МиГ-а на ниски височини. Хълмовете и планините са правили българския изтребител в отделни периоди незабележим или е бил прихващан за кратки периоди. Майор Ерик Тайлос си спомня коментарите между пилотите на Ф16 „Хванах го!…..Изпуснах го!…..Хванах го пак!….”. Благодарение на малките си размери (сравнение на МиГ-21/Ф15; крилна площ – 23м²/56.5м²; дължина13.5м/19.4м; размах на крилете – 7.15м/13.1м, ) и камуфлажа си (гледан отгоре) МиГ-ът успява да остане незабелязан. След известно търсене обаче Ф-16 успява да прихване противника с помощта на своя APG-68 радар. Веднъж влезнали в „схватка” Сокола показва по-високата си маневреност и успява да застане зад МиГ-а в позиция за огън.

Ф-15 е на въоръжение само в 4 държави – САЩ, Израел, Саудитска Арабия и Япония, като 63% от всички победи на Ф-15 са при службата му в Израелските ВВС. Израелските победи са само и единствено срещу сирийските ВВС, като са отбелязани 15 по време на единичните сблъсъци от 1979 до 1981, 42 през Ливанската Война през 1982 и по две през съответно 1985, 1989 и 2001. Щатските ВВС отбелязват 30 победи през 1991 в Ирак и 4 в Сърбия през 1999. Саудитска Арабия сваля два ирански Ф-4 през 1984 и 2 иракски Миража през 1991.

Израелския противоракетен щит

Израел е сред лидерите в разработването на някои типове системи за Противо Ракетна Отбрана (ПРО). Докато много държави инвестират милиони в ПРО системи срещу балистични ракети, нито една друга държава не хвърля толкова усилия върху разработките на системи за борба с по-малки заплахи от неуправляеми тактически ракети. За нито една друга държава подобни малки ракети не са заплаха за националната сигурност, не определят изхода на парламентарните избори, не оказват влияние върху психиката и нагласите на населението и т.н.

.

ОБСТРЕЛ ОТ ХАМАС

.
Нужно е да се отбележат няколко неща. Първо – палестински ракети идват и от Западния Бряг, но основно (99%) от ивицата Газа. Второ – освен с палестински ракети, Израел има и проблем с ливански ракети. Хизбула обстрелва северен Израел и далеч по-високи темпове, за което западните медии непрекъснато забравят и този факт остава чужд на широката публика. Трето – палестинския обстрел се състои не само в самоделни ракети Касам, но и минометен огън, както и контрабандирани РСЗО (ракетни системи за залпов огън). Най-далекобойните ракети на ХАМАС засега са с обсег около 70-75км, поставяйки 1 милион души под ударите си. Според израелските власти в момента Сирия зарежда Хизбула с ирански и корейски копия на СКЪД, съветска балистична ракета с обсег до 500 км. Такова въоръжение би поставило абсолютно цялото население на Израел риск в обсега на тази организация. Само за 34 дена през 2006 Хизбула изстрелва над 4,000 ракети по северен Израел. Такова количество ХАМАС не са постигали за цяла година дори в най-успешните си периоди. Проблема произлиза от факта,  че над ливанската терористична организация Израел има много по-малко контрол. Поради това Сирия и Иран имат по-малко пречки да зареждат ислямистите в Ливан.

..

Повече информация в блога :
Ракети над Палестина и Юдея
и
Газа – Хамас, ракети, Израел, къде е решението?

Основните оръжия, използвани за обстрел на израелските градове са самоделните палестински ракети Касам (модели 1, 2 и 3), китайски ракети Уей-Ши-1, руски ГРАД (БМ-21, наричани от медиите „катюши“), ирански копия на руски ГРАД, иранската серия Фаджр (Фаджр-3 и Фаджр-5), ирански копия на израелски миномети и др. Интересно е, че в Газа, въпреки оплакванията на редица хуманитарни организации, тръби от водоснабдителната система се използват за производство на ракети. Върху останки от ракети Касам са намирани фирмените надписи на иврит от производителя. Надписите са на иврит, тъй като абсолютно цялата водоснабдителна, електрическа и пътна инфраструктура в Палестина е построена от Израел.

Под обстрела на терористичната групировка ХАМАС попадат 950,000 израелски жители от околните за ивицата градове. Близо 1 милион от иначе малкото (7.5 милиона души) население на Израел. Още толкова горе-долу живеят и в северен Израел, в обсега на ракетите от южен Ливан. А Хизбула е далеч по-продуктивна от ХАМАС и няма ограниченията на палестинския си еквивалент. И докато ХАМАС могат да убедят наивните и незапознати читатели на вестници и ТВ-зрители, че се борят за „права, свобода и най-вече земя“, то на ислямистите от Хизбула това е далеч по-трудно, тъй като Израел се изтегля от южен Ливан още през 2000 година. Най-доброто, с което могат да се оправдаят, са окупирани от Израел ферми, които реално са част от Голанските Възвишения (които Израел окупира от Сирия след няколкото неуспешни войни, които всички арабски съседи на Израел иницират). Въпросните ферми са с площ приблизително 1/15 от София.
Подпомагани от арабска Сирия и ислямистки Иран, Хизбула и ХАМАС успяват да изстрелят 20,000 ракети за последните години. Това принуждава Израел да прави две неща – да води борба с тях (пример – операция „Излято Олово“) и да търси методи за ПРО.

.

ЖЕЛЕЗЕН КУПОЛ

Железен Купол (Iron Dome) е система за ПРО, разработвана основно от израелската компания Рафаел (Rafael Advanced Defense Systems). Рафаел е фирма със световно признание, разработила и произвеждаща системи от всякакъв тип за израелските военновъздушни, военноморски и сухопътни части, като купувачи има и в много други страни.
Системата Железен Купол се състои от три основни елемнта :
.
Система за засичане и проследяване на ракети (СЗПР). Системата е мобилна и се разработва и произвежда от друга израелска фирма – Елта, част от Israeli Airospace Industry, разработила за Израел и други държави различни радарни системи, космическа апаратура, совалки и други. Според проведените полеви тестове СЗРП засича изстреляна от Газа ракета за няколко секунди, като засега минималния обсег (а оттам и време за реагиране на системата) е около 4км, което покрива почти всички от изстреляните ракети. Единствено Касам-1 има по-малък обсег, но този модел ракети вече се използват по-малко, те нямат бойна глава в истинския смисъл на думата и нанасят сравнително по-малко щети от братята си Касам 2 и 3. Обсегът на Касам-1 е около 4км, но рядко се пращат на такава дистанция. Статистически тези ракети се използват най-често до 2км, при това положение те достигат целта си около 10 секунди след изстрелването си. На този етап израелските системи са в състояние да засекат, проследят и свалят вражеска ракета от 15-тата секунда от изстрелването нататък, което прави Касам-1 неуязвима за Железния Купол (засега). В обсега на Касам-1 попада единствено един по-голям град – Шдерот (население – 20,000 души). Засега Железния Купол не може да осигури ефективна защита за този град, както и за другите по-малки селища около Газа. На 4км се пращат също и Касам 2 и 3, макар далекобойността им да е значително по-висока и болшенството да използват пълния си потенциал.

.

Система за бойно управление и контрол (СБУК) – системата използва дадената от СЗПР информация. Персоналът вътре е отговорен за синхронизирането на данните, а самата система (за разлика от СЗПР) се произвежда и разработва от Рафаел. Освен това системата ще определя траекторията на вражеската ракета и ще се преценява дали да бъде изстреляна „контра-ракета“. Ако Касам от Газа лети по такава траектория, че попадението ще бъде в ненаселено място, то системата няма да реагира. Естествено, съществува допуск, тъй като самоделните ракети са неточни и често не вървят по правилна траектория, като малки отклонения понякого могат да значат попадение над цивилна цел. При висок риск от изкривяване на траекторията и попадение в населена площ или близо до такава системата ще реагира.

.

Пускова система – системата, която изстрелва самата ПРО ракета „Тамир“. Ракетите Тамир ще струват между 50,000$ и 100,000$ на бройка (производителите сочат по-ниската цифра, критиците на системата твърдят, че цената ще нарасне до по-високата). Системата ще бъде насочвана от СБУК, като траекторията и скоростта на вражеската ракета ще бъдат предавани на Тамир от СЗРП чрез СБУК.
Терористичните организации винаги ще бъдат далеч по-икономични – една ракета Касам изисква около 300 долара за изработка, като нужните продукти са малко желязо, селитра, селскостопанска тор, захар и барут (само последното се набавя трудно), а една ракета Тамир струва 100,000. А операцията Излято Олово (3 седмици продължителност) струваше на Израел около половин милиард долара. За разлика от други места обаче, в Израел живота и здравето на гражданите идват на първо място и няма цена.

.
Илюстрация на начина на действие на Железен Купол (натисни за по-голямо изображение) :

..

.

MIM-104 PATRIOT
Освен нуждата от ПРО за ракетите на ХАМАС и Хизбула, Израел се нуждае и от системи за противодействие на балистични ракети. По време на войната в залива Саддам Хюсеин отговаря на американското нападение като изстрелва над 40 ракети ал-Хюсеин (иракска модификация на съветските СКЪД) по Израел. До края на войната САЩ възпират Израел от всякакви действия срущи Ирак, тъй като това би разгневило арабските съюзници на САЩ срещу Ирак. САЩ пращат в Израел системите Пейтриът, една от първите системи за борба с балистични ракети, взели участие в реални бойни действия. Системите са поддържани и управлявани от американски и израелски военни, което е прецедент – израелската военна доктрина по принцип забранява чужди войски на израелска територия. Системите Пейтриът се оказват абсолютно неефективно, като от повечето от 40 ракети изстреляни по Израел само една (две) са отклонени от Пейтриът. В последствие американците разработват нови модификации на Пейтриът, които практически нямат общо с първите. Същите взимат участие и то успешно във Втората Иракска Война. Днес Ирак не е заплаха за Израел, но Сирия и Иран са.
.

TACTICAL HIGH ENERGY LASER
Израел и САЩ съвместно разработват лазерна система за борба с неуправляеми ракети (използвани от терористичните организации ХАМАС и Хизбула). Tactical High Energy Laser е разработвана през 90-те години, като болшенството от инвестициите са американски. Израел обаче се оттегля от разработките, отказва се от тях също и когато американски фирми самостоятелно ги предлагат на Израелските Отбранителни Сили. Една от основните критики към подобен тип системи е, че сравнително лесно може да им се противодейства чрез покриване на ракетите с високо-отразителна повърхност. Преимуществата са ниската цена за отделен изстрел – докато всяка една ракета Тамир ще струва между 50,000 и 100,000 щатски долара, един изстрел от лазерната система ще струва между 1,000 и 3,000 долара. За цената отговарят химикалите, които ще се използват за произвеждането на всеки един „лазерен откос“. Недостатък е слабото представяне на системата при влошени метеорологични условия.

.
ARROW (ХЕТЦ)
Друга система за ПРО на Израел е разработена също от Israel Aerospace Industries – анти-балистичната ракетна система Ароу (или Хетц). Разработена е с оглед на недостатъците на насчващата и управляваща система на използваните през 90-те години Пейтриът. Иракските модификации на ал-Хюсеин са били нестабилни и често са се разпадали при повторно навлизане в тропосферата. Ракетите Пейтриът не са могли при това положение да различат продължаващата по сходна траектория бойна глава на ракетата и останалите отломки. И въпреки, че са модифицирани от израелските електронни компании остават неефективни. Системите Ароу са на въоръжение в Израел, но все още се разработват, като най-новата модификация ще бъде тествана следващата години и вероятно ще бъде на въоръжение след 4 години. Израел и Индия започват преговори за покупка на тази система, но САЩ налага вето и Израел оттегля предложението си. Причината е не толкова нарушен стратегически интерес на САЩ или заплаха на американската сигурност, колкото икономически интерес – американски компании като Боинг и Нортроп Груман са притиснали щатското правителство да наложи вето. Това не е първия случай на нереализиран по политически причини израелски проект. Пример може да се даде и с изтребителите Лави, чиято разработка е спряна заради американски натиск. Американските производители са се страхували, че този многоцелеви изтребител ще подбие американска продукция, предлагайки по-високо качество на по-ниска цена.

Българската Армия – танкове и бронирани машини от 1934 до 1941

Виж също : Българската Армия – танкове и бронирани машини от 1941 до 1944

Българската Армия – танкове и бронирани машини от 1934 до 1941

За първи път Българската Армия решава да закупи бронирани машини през 1917 година. Наши офицери са пратени в Германия за да разгледат пленени френски и английски танкове. Изходът на войната обаче поставя край на тези начинания и България закупува танкове чак през 1934 година. Тогава Министерството на Войната (МВ) решава да закупи от Италия 14 танкети, модификациите на Фиат-Ансалдо Л3/33, с 6.5мм картечница Бреда, артилерийски влекачи Павеси, ПВО оръдия и други. Общата цена на техниката е била 17.4 милиона лева, като е предвидено да се изплащат от 8 до 10 години. Първите италиански танкети са доставени на БА през 1935 година. Закупени са също и 14 тежки камиона, предназначени да „доставят“ танкетите на бойното поле.
Танкетите са пратени в 1-ва танкова рота, край София, която по-късно става част от 1-ви инженерен полк. Командирът на ротата е майор Борис Тенев Славов, други офицери в състава са лейтенант Тодор Стефанов Иванов, лейтенант Ангел Стефанов Нерезов и лейтенант Стоян Стоянов. Ротата се е състояла от 90 души, четири от които са изброените по-горе. Танкетите са превъоръжени с австрийските 8мм картечници Шварцлозе МГ М.07/12, на въоръжение в австроунгарската армия още от 1905 година.
2-ра танкова рота е сформирана през 1936, под командването на майор Славов. От начало тя е наброявала 167 души, но не е разполагала с танкове или танкети. На 4-ти Септември, 1936 е подписано споразумение между българското МВ и английската компания Викерс-Армстронг за покупката на 8 броя 6-тонни танка Викерс Марк Е, въоръжени с 47мм оръдие и 1 картечница Викерс, използваща 7.7х56мм Р амуниции. Цената на покупката е малко под 36 милиона лева, като е включвала самите танкове, както и резервни части за тях и амуниции. Споразумението е одобрено от Народното Събрание на 4 Октомври, 1936 година. Доставката на танкове започва след година и половина, като първите са доставени в началото на 1938 и са влезнали в състава на 2-ра танкова рота, която до този момент не е разполагала с танкове. Определени са по 4 танка в двата взвода на ротата. По-късно същата година танковете от 2-ра рота участват в съвместно учение с пехотни, моторизирани пехотни и артилерийски дивизии.
1-ва и 2-ра танкова рота са използвани през 1939 край Попово във военно учение. На 1-ви Януари, 1939 двете роти влизат в състава на 1-ви танков батальон, под командването на майор Тодор Иванов Попов. След тази дата 1-ва рота е под командването на лейтенант Ивав Иванов Гюмбадов, а втора – под лейтенант Тодор Стефанов Иванов, който преди това е бил офицер в 1-ва. Батальона се е състоял от 173 души, 2-танкови роти, сервизна част. 1-ва рота е била на южната граница край Коларово, а 2-рата в района на Полски Тръмбеш и Русе, като е имала съвместни участия с 5-та пехотна дунавска дивизия, създадена още през 1883 и с щаб Русе под името 3-та пеша бригада, а през 1891 преимунувана окончателно.
През февруари, 1940, БА купува от Германия за ниска цена 26 танка Шкода ЛТ-35, последвани от още 10 броя Т-10 (модификация на ЛТ-35)в идното лято. Първите са били със стандартното 37мм оръдие А-3 Л/40, а вторите с по-мощното 37мм оръдие А-7 Л/47.8. 10-те чешки Т-10, които България купува от Германия, са били произведени от Шкода по поръчка на Афганистанското правителство, по това време с премиер Мохамед Дауд Кхан. През 1940 година цяла Чехословакия вече е била под немска окупация. Въпросният танк на Шкода печели конкурс на Чешката Армия, като побеждава кандидатът от Чешкоморавска Колбен-Данек. ЧКД е една от най-големите чешки компании и за конкурса предлага модернизиран вариант на своя танк ЛТ вз.34, който е бил вече на въоръжение в армията от 1934. От 1936 до 1940 са произведени общо 434 ЛТ35 на Шкода, а от 1934 до 1935 са произведени 50 танка ЛТ вз.34 на ЧКД. След германската окупация на Чехословакия през Март, 1939 година, 244 танка ЛТ35 са взети от германците, които до януари, 1940, са им давали обозначение ЛТМ35.

Купените от Германия чешки танкове постъпват в БА в състава на 3-та танкова рота, под командването на капитан Александър Иванов Босилков. От 10 юни, 1940 година, 1-ви танков батальон участва във военни маневри край Лозен и Любимец, близо до турската граница. Участват 2-ра и 3-та танкова рота, а 1-ва е разположена по румънската граница в Добруджа. Точно в този момент министърът МВнР на България Иван Попов работи усилено за международна дипломатическа подкрепа за България и желанието и да си върне Добруджа или поне (както се и случва) да се върне границата след Берлинския конгрес и преди Междусъюзническата война (южна Добружда). На 10 юни, 1940 година, докато 2-ра и 2-та танкова рота са на турската граница, 1-ва танкова рота е раположена точно до границата с Румъния, очакваща всеки момент да влезе. След подписването на 7-ми септември, 1940 година, на Крайовската спогодба, БА влиза започва анексацията и окупацията на тази етнически-българска територия от 20-ти септеври до 1-ви октомври.
Повече за Добружданския Въпрос.
На 22-ри април, 1941 година, цар Борис посещава Адолф Хитлер в Берлин, а на следващия ден е подписано споразумение между България и Германия. В следствие на него нашето правителство закупува 40 танка Рено Р-35, въоръжени с 37мм оръдие СА18Л/21. Цената е била малко над 2.3 милиона райхсмарки, като състоянието им по всичките оценки е бил лошо. След известни поправки постъпват в новосъздадената 4-та танкова рота.
През пролетта на 1941 България обявява частична мобилизация и малко по-късно се създава 2-ри танков батальон, а след него на 25 Юни и 1-ви брониран полк в София. Полка е имал медицински и сервизен персонал (и собствен сервиз) разузнавателна група, специална моторизирана група, моторизирана артилерийска група, моторизирана пехотна група и естествено бронирана група. Командването на полка е било съвместно с 1-ви кавалерийски полк. Първия командир е майор Тодор Иванов Попов, командвал преди това 1-ви батальон.

Долу – снимка на Л35 на служба в Българската Армия

Линията "Метаксас"

Под влиянието на изградената френска отбранителна линия „Мажино“, но и с цел подсигуряване мобилизацията на гръцката армия, през 1936 година по българо-гръцката граница е започнато изграждането на така наречената линия „Метаксас“, кръстена на известния гръцки генерал Йоанасис Метаксас. Генералът е роден 1871 година и умира 1941. Служи в гръцката армия, той е назначен на Гърция през периода Април-Август, 1936. От 1936 година до смъртта си през 1941 година е лидерът на Четвъртоавгустския диктаторски режим. Режимът му е бил силно авторатиран, с много фашистки елементи, до един период Метаксас е търсил насока и пример в лицето на фашистка Италия на Бенито Мусолини и нацистка Германия на Адолф Хитлер. Линията на Метаксас е лично негово отроче, много от военните са имали разногласия по тази тема, но са се опасявали от пряка конфронтация с лидера.
Детайлна карта на линията Метаксас.

До началото на Втората Световна Война през 1941 година линията все още не е окончателно завършена.  Стойността и се оценява на 100.4 милиона драхми. Критиците на тази линия, макар и не особено гласно и явно противопоставящи се на ген. Метаксас, са били на мнение, че тези пари е по-хубаво да се похарчат за модерни самолети и танкове, а не купчина желязо и бетон. Самата доктрина за война, която линията Метаксас предполага, е сходна с френската и линията Мажино. През Втората Световна Война французите са възлагали големи надежди на Мажино, мислейки си, че тази линия е непревземаема, а Франция – безсмъртна. Германската армия смачква Франция за отрицателно време, подобен тип съоръжения доказват анахроничността си. И макар Франция да е разполагала с по-модерни, по-добри и повече танкове и самолети от Германия, начина по който са използвани е бил наполеоновски, френските генерали са били силно повлияни от Първата Световна Война. А от всички нации единствено СССР и Германия имат в началото на войната адекватна армейска доктрина за водене на модерно сражение. Това са и държавите въвели изцяло танкови подразделения, а книгите на Ханс Гудериан присъстват във всяка военна библиотека днес.

Основната задача на линията „Метаксас“ е била да спре или забави евентуално нашествие от север, което най-вероятно би било от страна на България (макар в крайна сметка да е немско), чиято силна армия гръцките генерали са научили да не подценяват. Идеята на линията е при изненадваща българска атака да даде на армията и държавата достатъчно време да мобилизира войски, а и да бъде опорна точка, от която да бъдат започване евентуални контранападения. По план линията е трябвало да бъде от град Питион на гръцко-турската граница, през Александруполис, до Хамилион на бреговете на Вардар. Главната и най-тежко подсигурената част от линията е била от усието на река Места (Нестос) до град Нестохорион, през Като Неврокопион, Цингели, Беласица. В зоната около река Места, или Местенската Зона, били разположени обекти от постоянен тип (300 бункера) и полеви тип. Неврокопския отсек бил широк около 40 километра, включвал укрепления (опорни точки) и позиции от полеви тип, предназначени да затварят пътя между Неврокоп и Сяр-Солун, и Драма- Кавала.  По другите точки от линията също се разполагат стотици бункери, укрепления гнезда. Било подготвено и евентуалното разрушаване на комуникацията при евентуална вражеска победа, като на много мостове и пътища били поставени мини и експлозиви. В околността на Александруполис било изгаредно предмостово укрепление от полеви тип, подсилено с малко под 100 бункера от армиран бетон и няколко от местни материали (дърво, камъни).  Общо между Местенската Зона и Александруполис е имало 34 комплексни укрепления от постоянен тип и над 600 бункера. Лявото крило в полите на Беласица е било слабо, съществувала реална възможност да бъде заобиколено от запад. По тази причина са изгаредени 200 бункера, които затварят местността между планината Крусия, Дойранското езеро и Хамилион. До Ехтинос и Нимфеон (на изток, до турската граница) имало по един самостоятелен отбранителен и укрепен район, подсилени с над 100 армирани бункера. Ролята им е била да затворят пътя от Смолян до Ксанти и от Кърджали до Комотини, става дума за предимно планински местности все пак. Предмостовото укрепление в Питион на гръцко-турската граница е било предвидено като опорна точка за действията на турската армия, която по онова време е считана за турски съюзник, марак Анкара да остава неутрална през цялата война. Около Питион е имало над 100 частично-бетонни бункера.
Целият проект е стопил огромни финанси, поради което и не е закупена качествена техника. Не само танкове и самолети, но дори отбранителна техника като оръдия за ПВО (противовъздушна отбрана) и оръдия за танкове (АТ) са били в рязък недостиг по цялата ивица. През ВСВ Метаксас изиграва лош номер на гърците. Към началота на войната с Италия през 1940 година и малкото модерни АТ и ПВО оръдия биват изпратени на албанския фронт, където се сражават с дивизиите на Мусолини. Едно от предимствата на гръцката армия била добрата комуникация – телефонните линии са били дълбоко вкопани и добре организирани. По албанската граница бързо са импровизирани и т.нар. змееви или драконови зъби (dragon’s teeth). Те представлявали комбинация от бетонни отливки във формата на огромни зъби, железопътни релси, бодлива тел и други. Подобни съоръжения са може би най-известно използвани в линията Мажино и срещуположната и немска линия Зигфрид.

Към началото на Април, 1941 година, на линията Метаксас има 8600 души териториални част, три дивизии, две бригади – една трето от предвиденото за линията. За атаката си немците използват 12-а армия под командването на фелдмаршал Лист, състояща се от :

XVIII Планински Корпус (XVIII Gebirgsaarmekorps) под командването на генерал Франц Беме. 2-ра бронирана дивизия, 5-та и 6-та планински дивизии, 72-ра пехотна дивиция и 152-ри подсилен пехотен полк.

XXX Армейски корпус (XXX Armeekorps) под командването на генерал Ото Хартман. 50-та и 164-та пехотни дивизии.

XL Брониран Корпус (XL Panzekorps) под командването на генерал Георг Щум. 9-та бронирана дивизия, 73-та пехотна дивизия и първи подсилен СС-полк (от дивизията Leibstandarte SS-Adolf Hitler).

Първоначално немците решават да преминат през линията, но срещат яростна съпротива от гръцка страна и се отказват. Решават да се доверят на опита си от Франция и линията Мажино и заобикалят линията, минавайки през югославско-гръцката граница. Два дена след подписването на примирието все още е имало части от линията, които не са искали да се предадат. В някои случаи, в които не е имало престрелки, немците са използвали сълзотворен газ, за да ги накарат да се предадат. Фелдмаршал Лист поздравява враговете си за храбростта, с която са се били и им разрешава да си тръгнат, даже със знамето си. Нарежда също така на своите войници да козируват на гръцките войници.

Повече информация за Гръцките ВВС през ВСВ.
Повече за Битката за Гърция.