„За“ и „против“ иранската ядрена програма

    Който забравя историята, е обречен да я повтаря…

Иранската ядрена програма, нейните цели и развитие, са сред най-обсъжданите в масовите медии теми, взимат челно място във външнополитическите приоритети на редица големи държави и са сред  основните фактори, които оформят настоящето и бъдещето на Близкия Изток. Предвид очевидния интерес към темата, не е учудващо, че често се изпада в крайности при оценяването на рисковете и последствията, било то преувеличение или омаловажаване. Точно предвиждане на алтернативните сценарии на развитие е невъзможно, но историята може да ни насочи в правилната посока.

Аятолах Али Хаменей, върховен лидер на Ислямска република Иран

Режимът

За да съдим за иранската ядрена програма е редно първо да погледнем самия режим. В основата си режимът в Техеран, както и повечето диктаторски режими в света, е рационален и цели да просъществува, въпреки фанатичната си реторика и революционен плам. Пределно ясно е, че ако иранската ядрена програма, теоретично, осъществи първия си ядрен взрив с успех, то вторият няма да бъде насочен срещу някои от враговете на режима. Твърдения за противното са нелогични, нереалистични и несериозни. Но някои политически и академични среди, които в никакъв случай не можем да наречем про-ирански, защитават идеята, че ядрен Иран всъщност би спомогнал за мира в Близкия Изток. Тезата се гради върху сегашното участие на Техеран на близкоизточната карта – режимът на аятоласите подкрепя редица революционни, сепаратистки и ислямистки движения в региона. Сред тях са Хамас и Движението за Ислямски Джихад в Палестина, шиитската групировка Хизбула в Ливан, различни шиитски организации в Ирак и др. Също така спецподразделението „Кудс” (бел. – от арабски, Йерусалим), част от елитната Революционна Гвардия, осъществява редица нападения над американски, израелски и еврейски цели, самостоятелно или със съдействите на Хизбула. Примери за това са нападението над еврейски културен център в Аржентина през 1994 г., множество взривове в Ирак, най-вероятно и атентата на летище Сарафово в Бургас през 2012 г. и други. Тези действия на Техеран донякъде се обясняват с нуждата на режима да покаже, че е способен да се противопостави на „злите сили”, както и да създаде допълнителни пречки за враговете си, измествайки по този начин фокуса от самия Иран.

Парад на шиитската групировка Хизбула, подкрепяна от Иран

Ролята на Иран в региона

Според защитниците на тезата, че ядрен Иран би имал положителен ефект върху Близкия Изток, тези действия са по-скоро защитни, създавайки буфурен обръч около Иран. Притежанието на атомен арсенал би променило представите на Техеран за собствената му стабилност, би създало гаранция за оцеляване на режима и би накарало аятоласите да загърбят или намалят тези си действия, с цел да не причиняват излишни конфронтации и кризи. Подобна теза на пръв поглед звучи логично, но се забравя един ключов фактор, а именно естеството на иранската външна политика, която се гради на експанзивните имперски амбиции. Режимът в Техеран в никакъв случай не е привърженик на статуквото. Отчасти чрез гореспоменатата подкрепа за редица групировки, властта в Иран се опитва да разшири влиянието си в Близкия Изток и да заеме челно място в Ислямския свят, като водеща сила срещу САЩ, Европа и Израел, лансирайки своя вариант на ислямистко управление. Имайки предвид размера на Иран, огромните природни ресурси, военната и икономическата мощ, както и изключително богатата история и култура – подобни стремежи не са чужди за много иранци. Своето желание да промени статуквото пост-революционен ислямистки Иран е демонстрирал неведнъж – това е държавната политика, с думи и действия. Именно заради тези си черти, иранският режим едва ли би станал по-пасивен ако се сдобие с ядрено оръжие, напротив – по всяка вероятност вътрешната сигурност, която тези оръжия биха създали, би окуражила иранското управление да преследва тези си цели по-яростно и агресивно.

Ирански балистични ракети по време на военен парад, Техеран

Имунитет

Големите държави като САЩ, Русия, Франция, Англия и Китай, неведнъж са нападали, окупирали и сменяли режима в множество страни по света през 20-ти и 21-ви век. Но директен военен удар по ядрена държава е съвсем различен проблем. Притежанието на атомен арсенал до известна степен създава имунитет за държавата, който макар и непълен, позволява на властта да се впуска в често необмислени и рисковани авантюри, с убеждението, че ако войната се придържа в дадени нискоинтензивни граници, то ядрена ескалация не е на дневен ред. В случая това би увеличило значително възможностите на Иран – терористичните групировки Хизбула и Хамас могат да бъдат снабдени с по-ефективни, разрушителни и далекобойни оръжия (бел. спекулира се, че, страхувайки се от ескалация на конфликта, Техеран забранява на ливанската групировка Хизбула да използва най-модерното си въоръжение по време на войната през 2006 г. с Израел). Същият ядрен „полу-имунитет” би дал възможност на Иранската Революционна Гвардия да извършва по-често нападения върху европейски и американски граждански и военни цели, да показва с по-голяма увереност военна мощ в Средиземно море, да засили още повече влиянието си в Ливан, да налага по-агресивно позициите си в Персийския залив и Ормузкия проток. Пред Техеран ще се открие възможността да заплашва, че ще се притече „с всички налични средства” на помощ на Хамас, Хизбула и режима на Башар ал-Асад в Сирия (макар съдбата на последния да е под въпрос), предоставяйки им също ограничен имунитет. Също така – ако иранската ядрена програма пожъне успех, то не е изключено другите регионални сили да се опитат да направят същото. Редом с Иран, Турция и Саудитска Арабия също се борят за своето място на близкоизточната карта и също имат амбиции да разширят своето влияние.

План Б?

Протести в Иран, 2009 г.

Режимът в Техеран е в основата си рационален и цели да оцелее, което обезсмисля до голяма степен използването на атомно оръжие. Но притежанието на такъв арсенал създава риск от размяна на ядрени удари, било то заради лоша преценка, неоторизирано изстрелване, инцидент или погрешна информация. Макар в бъдеще такъв риск да би бил малък, редно е да се отбележе, че в момента той изцяло липсва. Трябва да се вземе предвид и нестабилността в региона – в състояние на криза, преврат или революция (неща, които не са чужди на близкоизточните диктатури) не е ясно дали ядреното оръжие няма да попадне в ръцете на далеч по-безотговорна от иранскот правителство групировка.

Иран…Ирак

Саддам Хюсеин, лидер на Ирак от 1979 до 2003

Сегашното положение на Иран е до голяма степен сходно с това на Ирак по времето на Саддам Хюсеин – безскрупулен лидер, чиито агресивност, решителност и имперски амбиции са сред причините за не една война в Близкия Изток. Иракската ядрена програма бележи началото си през 60-те години, като основен партньор е СССР, а по-късно, през 70-те години – Франция. През 1981 година израелските ВВС нанасят изненадващ удар на иракския реактор „Осирак” по време на операция Опера/Вавилон. ООН и редица държави остро осъждат атаката, но операцията спира иракската ядрена програма. Какво са щели да бъдат последствията ако режимът на Саддам притежаваше атомно оръжие в тези случаи :

•  по време на Ирано-Иракската война (1980-1988 г.), която отнема живота на над 1 000 000 души, Саддам Хюсеин провежда кампания, известна като Анфал, насочена срещу кюрдското малцинство в страната. Кампанията коства живота на близо 200 000 цивилни;
•  през 1988 г. в малкото северноиракско кюрдско село Халабджа иракската армия използва химически оръжия, които причиняват смъртта на 4 000-5 000 души;
• от иранска страна жертвите на иракски химически оръжия са десетки хиляди;
• в последните години от войната Ирак изстрелва над 200 балистични ракети по Иран;
•  по време на войната в залива, 1991 г., Ирак изстрелва 46 балистични ракети по Саудитска Арабия (където има съсредоточени американски войски) и 42 балистични ракети по Израел (който не участва във войната);
• по време на войната през 2003 г. иракската армия отново изстрелва СКЪД-ове. Който забравя историята, е обречен да я повтаря

Всички тези неща Саддам Хюсеин прави без да се ползва със защитна стена от ядрено оръжие…какво биха били последствията ако ядрената му планове не бяха спрени през 1981 г.? За щастие можем само да гадаем.

Израел=апартейд?

В про-палестинската и изобщо про-арабската преса често се сравнява държавата Израел (и арабското й малцинство) с белия апартейд в Южна Африка (и съответно статута на черното мнозинство). За хората, посещавали някога Израел тези твърдения звучат абсурдно. Още по-абсурдно е когато израелски депутати от арабски произход излагат подобни теории от подуима на парламента.

Апартейда в ЮАР

Макар населението на ЮАР да е съставено от едва 10% наследници на бели колониалисти, от 1948 до 1994 властващият режим е налагал несправедливи, недемократични и нехуманни мерки за опазване на господството на бялото малцинство над черното мнозинство. Централно място в идеологията на апартейда заемат расите и разделението между тях. Най-високо е поставена бялата раса, наследниците на холандските и английските колониалисти. След тях са поставени т.нар. цветнокожи – макар тази дума да се използва като обида за небели (африканци, китайци, латиноамериканци и т.н.) в САЩ, в контекста на ЮАР „цветнокожи” се наричат хора от смесен (бял, черен и друг) произход, неотговарящи на другите категории (в този смисъл черните не са цветнокожи). Най-долу, според апартейдската идеология, се намират черните африканци, съставляващи 80% от населението на страната, които страдат най-много и от режима.

Израел и ЮАР

Еврейска раса?

Докато в ЮАР расата е била най-важния разделителен фактор между хората, в израелския контекст „расата” няма никакво значение. 20% от населението на Израел е от арабски произход. Но в исторически план арабите и евреите имат общо – семитски произход. Въпросът дали евреите са религиозна или етническа група е колкото стар, толкова и спорен – на света има бели евреи, черни евреи, евреи-азиатци и т.н. Както и в самия Израел. Над 1,000,000 евреи са прогонени или бягат от арабските и мюсюлмански държави през 20-ти век. Днес голяма част от техните наследници живеят в Израел – около половината еврейско население има един прародител или повече от арабския свят, наричани още „мизрахим” (идващи от Изток). Визуалната разлика между един евреин-мизрах и един израелски арабин често е невъзможна. За разделение на „расите” не може и да става дума.
Освен това в Израел живеят и голям брой черни-евреи (бета-Израел), живяли в Етиопия в продължение на векове. Както във всяка държава и както към всеки етнос има дискриминация и към тях. Има дискриминация и към арабите, и към белите евреи. Както и в САЩ, както и в много европейски държави, включително и България, някои хора са на принципа „всеки срещу всеки и всеки за себе си”.
Повечето бели, живеещи в ЮАР са наследници на колониалисти, дошли от Британската (чиято колония е била ЮАР) и други империи. Абсурдно е обаче да се говори за европейските евреи като колониалисти – това са бежанци, бягали от погромите в царска Русия, Холокоста и подобни. Не са идвали от ничие име, на са сложили ничие знаме. За да се говори за колония трябва да има метрополия (каквато е Англия за ЮАР, Франция за Алжир и т.н.).

Израелските араби

Израелски арабин в армията

В Израел около 20% от населението е от арабски произход, макар това да не е хомогенна група. Около 84% от тях изповядват Исляма, а останалите 16% са почти равно поделени между християните и друзите. Последните, подобно на евреите, са етно-религиозна група, изповядваща своя монотеистична религия и имащи арабския за майчин език. Голяма част (близо 200,000) от мюсюлманското арабско население на Израел се състои от бедуини – арабски номади, спазващи свои собствени традиции. Единственото законово различие между израелските граждани от еврейски и арабски произход е задължението за военна служба – такова има за повечете евреи (без някои религиозни секти), черкезите и арабите друзи, чиито лидери преди десетилетия са настоявали техните дъщери и синове да служат в израелската армия, редом с евреите. В друзската идеология челно място заема лоялността към държавата, в която живеят – друзите в Израел са лоялни израелци, в Сирия – лоялни сирийци, в Ливан – лоялни ливанци. Сред арабите-бедуини има много доброволци.

Арабите, които не ходят в армията, имат 2-3 години преднина пред тези, които служат (евреи, араби-друзи, черкези, бедуини), през които могат да завършат висшето си образование или да почнат работа.

Демократични избори

Израел е демократична държава, в която властта бива избирана от всички граждани. Арабите-израелци не правят изключение – те имат и най-високата избирателна активност. В Южна Африка по времето на апартейда чернокожото население не е имало право на глас.
В Израел нищо не спира арабите да се кандидатират и бъдат избирани на политически постове – 12% от депутатите в парламента са от арабски произход, включително и Хамад Амар, депутат от националистката партия „Израел е наш дом” на Авигдор Либерман. Днес има 4 парламентарно-представени арабски партии, чиито членове често говорят за неровнопоставеност в държавата (макар и от депутатски подиум).

Свобода на словото

Едно от необходимите за демокрацията условия присъства и в Израел – всеки може да каже каквото си поиска, срещу когото си поиска и където си поиска. Малко са държавите по света, в които толкова яростно се защитава свободата на словото и печата. Има цели вестници, телевизии, радиа, блогове и т.н., изключително посветени на анти-израелска дейност. Тяхно право, което държавата гарантира. Има и редица арабски медии, насочени изцяло към малцинството в държавата. Парадоксално е, че противниците на Израел, говорейки за липсата на свобода на словото, най-често цитират именно израелски (по произход, но анти-израелски по нагласа) източници – вестник Аарец, историка Илан Паппе, израелската НПО Бецелем, израелския депутат Мохамед Бараке и др.
Ежегодно, в деня на Независимост, се провеждат демонстрации, в които хора отъждествяват създаването на държавата си с катастрофа (ал-Накба). Този анти-държавен акт е разрешен от държавата, придружен от охрана и т.н. Не е рядкост да се видят и знамената на Фатах, Хамас, Хизбула, ал-Кайда и подобни в центъра на Тел Авив. Израелско знаме в Газа, Дамаск, Техеран или Бейрут не може да се види (освен ако не е запалено).
Чернокожото население в ЮАР не е имало право на глас. Нещо повече – бели граждани на ЮАР, които са се противопостявали на статуквото и репресиите срещу черните също са били репресирани и пращани в затвора.

Арабски език

Арабския език е официален за държавата Израел и се изучава в училищата редом с иврит, както от арабските деца, така и от еврейските. Повечето ТВ имат програми на арабски, а почти всички предавания на иврит имат и арабски субтитри. Има както държавни, така и частни арабски вестници, ТВ и радиа. В училищата еврейските деца изучават арабска история и обратно. В парламента много от депутатите говорят помежду си на арабски. Уличните надписи на почти всички места са на три езика – иврит, арабски и английски.

Бедуините и позитивната дискриминация

Т.нар. позитивна дискриминация (или английското affirmative action) е термин, за първи път използван в САЩ преди повече от половин век в контекста на негърските движения права. В Израел този подход се прилага към бедуините – номадските арабски племена, които поддържат традициите си от векове. Именно за да ги приобщи към модерния начин на живот правителството създава специални квоти за тях в редица университети – ако не успеят да се класират по стандартния начин получават втори шанс. Привилегия, която не се полага на останалите араби, нито пък на евреите. Бедуините са и единствения етнос, който получава преференциални цени на държавно построени имоти (най-вече в пустинята Негев), тъй като голяма част от тези хора живеят в самоделни къщи, направени от подръчни материали насред пясъка.

Палестинските араби в Ливан

Близо 400,000 палестинци се намират в 4-милионен Ливан и макар да живеят там от над 60 години (в следствие на войната 1948-1949, повече информация – Палестинските бежанци – друг поглед), те са третирани като чужденци. Липсата им на права и ливанската национална сигурност са близко свързани. Ефект, който е описан от International Crisis Group като „бомба със закъснител”. На палестинците в Ливан е забранено да работят като лекари, адвокати, да взимат държавнически или административни постове, а до скоро бе забранено да работят като таксиджии и строителни работници. Общо 25 професии са им забранени със закон. Малко от тях получават гражданство, на практика единствено християните, тъй като Ливан е арабската държава с най-голям процент християни, които традиционни имат и голяма сила в политическия живот. Болшинството от палестинците-мюсюлмани обаче са принудени да живеят в определените от държавата лагери/села/квартали. Безработицата сред тях е 2-3 пъти по-висока от тази сред мнозинството. Средния доход на палестинско домакинство в страната е 300$ на месец. При 5-членно семейство това прави по 60$ на месец, докато средната месечна заплата в Ливан е между 500 и 600$ на човек. Статистиката сочи, че палестинците в Ливан получават до 10 пъти по-малко от средното за страната (10% от средното). За сравнение, средната заплата в Израел е 2000$, а средната заплата на израелските араби е 1400$ (според данни на ИЦБ). Което е 70% от средното. Освен това, израелските палестински араби се радват на по-малка детска смъртност, по-дълъг живот, по-висок жизнен стандарт, по-високо и добро образование не само спрямо палестинците в Ливан, но и спрямо всички околни държави. Но въпреки това бедността и отчаянието на палестинците в Ливан рядко намират място в ефира на големите медии.

Абд ал-Мажид Хидр

Абд ал-Мажид Хидр (или Амос Яркони) е национален герой на Израел от арабски произход, служил вярно на родината си през три войни (1948, 1956 и 1967). Удостоен е с едно от най-високите военни отличия в страната. Макар да умира като пенсионирал се военен (и противно на протокола за бивши армейци) е погребан във военно гробище, по искане генерал Рехаваам Зееви, негов близък приятел и ледир на една от националистките партии в Израел. Противно на традицията, ковчегът му е носен от висшестоящи на Хидр – шестима бригадни генерали. На погребението присъства тогавашният президент на Израел, както и редица политически и военни лидери.

Като демократична държава Израел предлага на своето арабско малцинство повече права, отколкото в която и да е друга арабска държава.

Палестинската държава и ООН

Този месец (Септември, 2011) държавите-членки на ООН ще гласуват върху статута на държавата Палестина. Ход, следващ години неуспешни преговори между израелските правителства и палестинската национална власт. Според последната това е в интерес и на двете страни, докато Йерусалим счита това за стъпка назад.

Виж още :
Териториални аспекти на израелско-арабския конфликт

Докладът „Голдстоун” понася още един удар

Най-известните вземания на заложници част 2
Израелско-арабската война 1948-1949
Тихия палестински проблем – Ливан и Йордания

Ракетна атака-уникат „пропуска“ Израел

Смъртта на Абу Дауд от „Черния Септември“

Палестинската държава

Макар Йордания да е арабска държава, с мнозинство палестинско население и част от историческа Палестина, властта е спирала всички опити на палестинското мнозинство да превърне хашемитската монархия в палестинска република. Палестинците се нуждаят от своя държава и не е преувеличение да се каже, че те са най-голямата жертва от целия израелско-арабски конфликт (чия е друга тема). Вътрешно арабските междудържавни борби са станали причина палестинските араби да бъдат гонени от Либия и Кувейт, без да са отговорни за случващото се на хиляди километри от тях. На никого не би се харесало да живее под военна власт. Светът е единодушен в това, че палестинска държава трябва да има, първата проява в историята на която е създадената с помощта на Израел палестинска национална власт. Но теория и практика са две различни неща – идеализма за независима държава не трябва да се обърква с опитите на Фатах (пък и Хамас, Движението за Ислямски Джихад в Палестина и др.) за получаване на повече власт. Освен стратегически удобна позиция за палестинската политическа върхушка, гласуването в ООН след седмица не може да донесе облаги на никого (лек по-смъртоносен от болестта). Съществуването на двама палестински президенти и двама министър-председатели, по един от двете групировки и географското разделение на сферите им на влияние (Газа/ЗБ), позволява на ръководствата да оправдават всичките си действия и бездействия. Хората са равни и всеки е продукт на заобикалящата го среда – палестинците трябва да се освободят от сегашните си господари и да изберат лидери, ценящи своя живот повече от смъртта на другите.

Предистория

След няколко неуспешни опита на международната общност и Лондон да въдворят ред и постигнат мир, ООН приема през 1947г. резолюция 181, с която се разделя остатъка от британския мандат в Палестина на две части – еврейска и арабска държава. Специален административен статут е даден на Йерусалим и околните селища, с което ООН поема отговорността върху него.
Резолюцията е приета от еврейската власт (еврейската агенция), но отхвърлена от палестинските арабски лидери, които отначало обявяват стачки против решението. В края на годината се слага начало и на партизанска война, след като арабски група започва серия от нападения по еврейски автобуси и пазари, довело до постепенна ескалация на напрежението и нападения от двете страни.
На 14-ти Май, 1948, еврейските лидери, начело с Давид Бен Гурион обявяват независимостта на Израел, а след броени часове арабски армии нахлуват в британския мандат ( който официално изтича ден по-късно). Срещу Израел се изправят палестинските бойци от Джаиш ал-Джихад ал-Мукадас (Армия на Джихада) и Арабската освободителна армия, Египет, Сирия, Ливан, Саудитска Арабия, Йемен, Ирак и други доброволци от арабските страни, за повече информация виж Израелско-арабската война 1948-1949.
След края на войната израелската армия пленява част от териториите, предназначени за бъдещата палестинска държава, а болшинството биват окупирани от Египет (ивицата Газа) и Йордания (Западния бряг). Положение, което се запазва до 1967, когато арабските държави отнова са разбити и тези земи са окупирани от Израел. За повече информация виж Териториални аспекти на израелско-арабския конфликт.

Емблемата на ООП (обърнете внимание на изобразената карта)

Месеци по-късно на конференция в Хартум, Судан, Арабската лига излиза с пословичното си изявление на „трите НЕ-та” – не на мира с Израел, не на признавате на Израел и не на преговорите. Също на среща на Арабската лига обаче (през 1964 в Кайро) бива създадена Организацията за Освобождение на Палестина (ООП), целяща „освобождение чрез въоръжена съпротива”.
Ако погледнем исканията на ООП днес за палестинска държава в Западния бряг и ивицата Газа позицията им през 1964г. (когато тези територии са под египетска и йорданска окупация) изглежда повече от странна.
След години на терористични атаки и израелски ответни удари (вкл. и в Тунис, за повече информация виж Абу Джихад и израелския рейд в Тунис) се стига за първи път до мирно споразумение в Осло, 1993 година, с което се създава Палестинската национална власт (ПНВ), администрирана от ООП (доминираща фракция в която е групировката Фатах, водена от Ясер Арафат).
Изтеглянето на израелската армия от някои от териториите създава вакуум, който ООП бързо запълва. Според статистиката обаче следващата година става най-кървавата в историята на терористичните атентати срещу Израел. Ако до този момент ООП е действала отвън като терористична групировка, то след 1993 палестинската власт създава вестници (официалния ал-Хаят ал-Джадида), телевизии и др.

Бригадите на мъчениците от ал-Акса, въоръженото крило на Фатах

Официално Ясер Арафат и ООП се дистанцират от тероризма пред международната публика, но едновременно с това през 1995 година се създава Танзим, въоръжено крило изключително под властта на Фатах (не ООП). Танзим е отговорно за множество въоръжени нападения и пращане на камикадзета, а в навечерието на Втората Интифада (2000г) създават Бригадите на мъчениците от ал-Акса, отговорни за около 25% от самоубийствените атентати. В много от случаите едни и същи хора са в ръководството на Бригадите на мъчениците от ал-Акса, Танзим, Фатах, ООП и ПНВ (пример – Маруан Баргути). По време на втората интифада Танзим и изобщо Фатах си сътрудничат с бъдещия си враг Хамас и съответно въоръженото крило – Бригадите ал-Касам, описано от личната гледна точка на Мосаб Хасан Юсуф, син на един от основателите на Хамас и неин член в книгата му „Син на Хамас”. Документален филм за М.Х. Юсуф, част 1 от 6 :
. .

Хамас изстрелват ракета от гъсто населените жилищни райони на Газа

През 2005 година израелското правителство решава едностранно и безусловно да се изтегли от ивицата Газа, както и да разруши всички еврейски селища в тази окупирана територия, като не са поставени никакви условия и изисквания към палестинската власт. Още от 2001 година различните групировки прибавят ракетите в своя арсенал, но в годината след изтеглянето на израелската армия от Газа броя на изстреляните ракети нараства 4.3 пъти. През 2006 година се провеждат първите демократични палестински избори, считани за честни, без сериозни злоупотреби и измами. Провеждането на изборите идва след силен американски натиск, но резултатът не е това, на което Вашингтон, Брюксел, Йерусалим или ООН  се надяват – ислямистката групировка Хамас взима повече гласове от националистите Фатах/ООП. Последните обаче не искат да се разделят с властта си, която неизбрани налагат почти 20 години и се стига до гражданска война в крайбрежната ивица, в които Хамас надделяват и изгонват опонентите си. Сходно е и положението в Западния бряг, където Фатах правят всичко възможно, за да запазят статуквото си.

Жените в Газа

Талибаноидният режим (по думите на арабския журналист Халед Абу Тоамех), ноложен от Хамас в Газа се характеризира с ясно отричане на светските ценности и връщане към ислямските канони. Създава се религиозна полиция, „предотвратяваща порочността” по улиците на ивицата, на жените е забранено да ходят по улиците незабулени, да пушат, танцуват и е силно ограничено движението им без доверен мъж (съпруг, баща, брат). Изгаряни са книги, феновете на модерна (но „неислямска”) музика са бити по улиците, сватбени тържества, в които се слуша „музиката на врага” са разбивани от полицията, забранена е откритата продажба на сутиени, водни паркове и басейни биват затворени, тъй като допускат едновременно и мъже, и жени. Тези и много други обезпокоителни факти карат много хора в демократичния свят да се притесняват от създаването на т.нар. „Хамастан”. Тези притеснения не остават без отговор :

Трябва да бъде Хамастан. Защо не?

Махмуд ал-Захар, един от основателите и днешни лидери на Хамас.

КАРИН А

Много преди Хамас да станат силните на деня (и малко или много да изместят Фатах от челното място), палестинската власт се е занимавала с много повече от „градене на нова държава“. На 3-ти Януари, 2002г., израелската флота прихваща търговския кораб „Карин-А“, закупен няколко години по-рано от палестинската национална власт с капита Омар Акауи (Фатах). На борда е превозвана комерсиална стока на стойност милиони долари, зад която са прикрити оръжия. Намерени са преносими зенитно-ракетни комплекси „Стрела-2“, противотанкови управляеми раективни снаряди „Малютка“, 107мм ракети и пускови у-ва за тях, 122мм ракети и пускови у-ва за тях, 60мм, 81мм и 120мм минохвъргачки, както и мини за тях, РПГ-18, РПГ-7, както и амуниции за тях, осколъчни гранти ОГ-7, амуниции за РПГ-3, противотанкови мини ТМА5, ТМА3, ЙМ3 и ЙМ1, автомати АК-47, снайперски пушки Драгунов и картечници ПК, както и пълнители и амуниции за тях и над 2 тона и половина пластични експлозиви Ц-4 и ТНТ. Една снимка струва колкото хиляда думи :

Виктория

За съжаление това не е изолиран случай, а практика. Преди няколко месеца (15.03.2011г.) израелските военноморски сили прихващат търговски кораб, плаващ под либерийски флаг, пренасящ иранска пратка оръжия за Газа. На борда са намерени над 50 тона оръжия – десетки хиляди патрони, хиляди мини, минохвъргачки, ракети, пускови устройства за тях, дори и противокорабни ракети. Ръководствата за употреба на някои от оръжията са на фарси/персийски (Иран), а много от опаковъчните и др. материали са със сирийски произход.

50 тона оръжия, иззети от кораба „Виктория“, плаващ под либерийски флаг за Газа :

4.11.2009 – израелската армия прихваща кораб, превозващ 500 тона оръжия от Иран за Сирия (крайна дестинация – Хизбула).

Индоктринация

Преди 1993 (Осло) ООП е действала отвън, провеждала атентати и т.н., но след създаването на ПНВ се създават вестници, телевизии др., създава се министерство на образованието, което издава собствени учебници. Въпреки наличието на мирни споразумения, мирът не е най-обсъжданата тема, напротив.

Момиче пее песен за мъченичеството в името на Аллах. Текстът на песента :

Когато станем мъченици ще отидем в Рая.
Не казвайте, че сме малки.
Този начин на живот ни е направил възрастни.
……
Без Палестина какъв смисъл има от детство?
Деца, вие изпълнихте своето (религиозно) задължение и Суна (ислямска традиция) :
Няма друг Бог освен Аллах и шахидът (мъченикът) е любимец на Аллах.
Вие ни показахте значението на героизма.
……
Дори и да ни дадад света с всичките му богатства, не, няма да ни накара да забравим Палестина. Изобщо.
Това е страната ми и давам кръвта си за нея.

Майка на терорист, убит от армията :

Винаги  сме се надявали за неговата Шахада (мъченичество), знаейки че той искаше да умре като мъченик (шахид). Всеки път когато излизаше му казвахме „дано Аллах е с теб“. Знаехме, че той искаше да умре като мъченик. Слава на Аллах – синът ми търсеше мъченичество и го постигна. Моят призив към всяка майка е да жертва детето си за Палестина.
Друга жена : В името на Аллах, приветстваме всеки мъченик все едно е младоженец сред нас„.

.

3.12.2010г – Ал-Акса ТВ (Хамас)

Аллах, о, наш господар, заличи враговете си, враговете на религията на всички места.
Аллах, срази евреите и техните симпатизанти,
Християните и техните поддръжници
Комунистите и техните последователи
Аллах, преброй ги и ги убий до последния, не оставяй нито един

22.01.2010 – Ал-Акса ТВ

Водещ : Как се чувстваше по време на войната в Газа през 2009? Страхуваше ли се, че ще умреш, че ще напуснеш този свят?
Момиче (обадило се по телефона) : Не, не се страхувах. Мечтаех си за Шахада (мъченичество) – Шахада за Аллах.
Водещия : Колко прекрасно! Дори това малко момиче – на колко години си?
Момиче : На 10.
Водеща : Тя не е на повече от 10 и иска да умре като Шахида (мъченичка) за Аллах. Всички мечтаем за това. 

Виж още – видео, призоваващо дъщерята на атентаторка-камикадзе да последва стъпките на майка си.

Архив от клипове, статии във вестници и списания, речи на духовни и политически лидери, извадки от учебници и други можете да намерите на страницата на Palestinian media watch.

Териториални аспекти на израелско-арабския конфликт

Израелско-арабският конфликт е феномен на 20-ти и 21-ви век – вниманието, което му бива отделяно надхвърля многократно реалната му стойност. Същата непропорционалност се забелязва и във въоръжеността на иначе малките държави, без особени петролни и други природни ресурси. Несъразмерно е и спрямо жертвите в кофликта – през 20-ти век едва около 1% от жертвите във всички войни в арабския свят са част от израелско-арабския конфликт. Причините за тази вековна борба са много. В настоящата статия читателят може да се запознае с териториалните й аспекти и спорове.

.
Първата Световна Война бележи края на Османската Империя. В Европа българите, гърците и сърбите отдавна са извоювали независимостта си, но голяма част от Близкия Изток все още е бил под властта на турския султан. През 1920 в част от остатъците ориенталската империя, европейската империя Великобритания създава Британския Мандат в Палестина (БМП). Същия обхваща земите на днешен Израел, ивицата Газа, Западния бряг на река Йордан и държавата Йордания с обща площ приблизително 120,000кв.км (за сравнение площта на България е 111,000кв.км). През 1922 Лигата на нациите (предшественика на ООН) подписва предложения от Великобритания Трансйордански меморандум, който създава автономната монархия Трансйордания с площ 92,000кв.км (~77% от територията на Палестина). Трансйордания получава независимост през 1946, а малко по-късно държавата започва да носи името Йордания (днес болшинството от жителите й са палестински араби). Остатъка продължава да бъде част от БМП.

През 1937 комисията Пийл предлага остатъкът от мандата да бъде разделен на три части (виж картата) – малка част около Йерусалим да остане под британска власт, 18% от територията да бъде част от бъдеща еврейска държава, а остатъкът (около 80%) да стане част от бъдещата палестинска държава. Едва 20% от естествено-плодородните земи се намират в предложените за еврейска държава територии. Това са и едни от причините, поради които ционистките лидери започват преговори с британските власти. Арабските лидери отхвърлят изцяло предложението за подялба и продължават въоръжената си кампания. Предложената от Пийл арабска територия и Йордания представляват 94% от географската и административна област Палестина.

.
На 29-ти Ноември, 1947, ООН приема резолюция за разделяне на остатъка от мандата на еврейска (56% от територията) и арабска държава (43%). Бъдещите израелски земи са предимно пустинни (дори днес пустинята Негев е около 2/3 от площта на Израел) и скалисти местности, с малко естествено плодородни почви. Арабските земи включват повечето естествено плодородни почви, 1/3 от морската ивица, но без излаз на Червено море. В територията на бъдещата палестинска държава са съсредоточени и почти всички планински райони и водоизточници. Еврейската държава е трябвало да се състои от три отделни парчета, а палестинската – три отделни парчета и един анклав (Яфо). Границата между четири съседни територии (две израелски и две арабски) се е осигурявала от екстратериториални пътища (виж картата). Останалия 1% от мандата е Йерусалим и прилежащите села, които по план е трябвало да бъдат администрирани от ООН.

Британския мандат приключва през 1948 с изтеглянето на британците, а еврейските лидери провъзгласяват началото на модерен Израел. Още в първите си часове Израел е нападнат не само от местните арабски милиции (с които еврейските групи водят партизанска война отдавна), а и от Египет, Йордания, Сирия, Ирак, Саудитска Арабия, Йемен и Ливан. Макар Израел да започва войната без  нито един танк, боен самолет или артилерия, а арабските сили да притежават числено, техническо и стратегическо преимушество, войната завършва с успех за Тел Авив (за повече информация виж Израелско-арабската война 1948-1949). В хода й са завладени близо половината от териториите, определени за палестинската държава и по-късно анексирани от Израел. Другата половина са завладени и анексирани от съседна Йордания (Западния бряг на река Йордан) и Египет (ивицата Газа). Положение, което не се променя до 1967. Йерусалим е поделен между Израел и Йордания.

.

 Шестдневната война – през 1967 Израел отново отблъсква настъпващите арабски армии, завладявайки не само Западния бряг (и Източен Йерусалим) и ивицата Газа, но отнема и Голанските възвишения от Сирия и Синайския полуостров от Египет. Полуостровът има площ три пъти по-голяма от тази на Израел, разположен е до Суецкия канал и притежава петролни залежи.

Йом Кипур – след години на гранични сблъсъци между израелската и арабските армии през 1973 избухва изненадващата Октомврийска война, позната също като Войната на Йом Кипур (за начало на атаката Кайро и Дамаск избират еврейския празник на прошката). Макар египетската и сирийската армия да показват добра военна подготовка, да са модерно въоръжени и значително по-силни  в сравнение с 1967, те отново са отблъснати.

Мирния процес – военните загуби карат президентът Ануар Садат да направи исторически завой в египетската и изобщо арабска политика – през 1977 година той става първия арабски лидер, който посещава Израел и изнася реч пред парламента (Кнесет). Следващата година е подписано мирно споразумение, уважавано от всички следващи правителства и на двете страни – Кайро поддържа мирна политика спрямо Тел Авив, а Израел се изтегля от Синай, връщайки полуострова на Египет през 1982.

Ливанската гражданска война – започва през 1975 и продължава до 1990. Периодично конфликти между различните фракции и съседи на Ливан продължават и до ден днешен. За последната капка, от която чашата прелива се счита идването на ООП (Организация за Освобождение на Палестина). Създадената през 1964 година (когато Западния бряг и Газа са част от съответно Йордания и Египет) организация има за център на своите операции Йордания до 1970 година. Лидери на ООП и в частност на комунистическите й фракции (ООП е конфедерация от разнородни групировки) започват открито да заявяват намерението си да свалят правителството. Страхувайки се от смяна на режима крал Хюсеин започва кампания срещу ООП, останала в историята като „Черния Септември” (както е кръстена и едноименната терористична организация). След сирийска намеса и предупреждение от израелска такава (по йорданска молба към САЩ) в крайна сметка ООП са прогонени от Йордания и се установяват в Ливан. Ливан от своя страна е държава с дълбоки религиозни и етнически разделения и плацдарм за външната политика на други арабски държави. През 1975 (4 години след идването на ООП) в страната започва 25-годишна гражданска война. Година след началото й Сирия започва продължилата до 2005 година окупация на страната.

Освен срещу другите милиции в Ливан, организацията на Ясер Арафат започва нападения и срещу северните израелски градове с ракетен обстрел, а често изпраща и атентатори в сърцето на Израел (пример – Клането на крайбрежния път край Тел Авив през 1978). В отговор Израел започва операция срещу базите на ООП в южен Ливан, за кратко окупирайки част от страната и изтегляйки се след резолюция на ООН. През 1981 граничния конфликт се засилва, както и ударите срещу терористичните бази. През 1982 Израел окупира Южен Ливан, прогонвайки ООП от страната (същите се установяват в Тунис). Същата година се водят и последните големи конвенционални сражения в близкоизточния конфликт между Израел и Сирия.

.
Изтегляне от Ливан – през 1985 Израел се изтегля от по-голямата част от южен Ливан и създава зона за сигурност в първите километри от ливано-израелската граница. Сирийската окупация на страната продължава до 2005. През 2000 година Израел се изтегля и от зоната за сигурност, прекратявайки напълно окупацията. В публикация SC/6878 на Съвета за сигурност към ООН определя израелското изтегляне като пълно. Въпреки това някои фракции в Ливан изявяват претенции към фермите Шебаа (натисни за карта). Същите представляват почти ненаселена ивица с площ около 20 кв.км и са част от Голанските възвишения, които през 1967 Израел пленява от Сирия. Въпреки това организации като Хизбула използват фермите като предтекст за нападения над Израел, макар повечето исторически карти (включително и ливански) да изобразяват територията като част от Сирия. Няколко месеца след изтеглянето на израелските войски и последвалото удобрение от ООН, шиитската групировка Хизбула извършва нападение и убива трима израелски войници. Телата им са разменени 4 години по-късно срещу освобождаването на над 400 терористи.

Гхажар – през 2010 година израелското правителство нарежда изтегляне от село Гхажар и предоставянето му на властите на ООН, въпреки че същото е част от Голанските възвишения, не Ливан. Хизбула определя изтеглянето като медиен трик.

Хронология :

1917 – британците превземат османска Сирия и Палестина
1917-1948 – Палестина под британска власт
1920-1948 – Британския мандат в Палестина (БМП)
1921 (1922) – Трансйордания получава автономия
1937 – предложението на комисията Пийл
1946 – Йордания излиза от БМП и обявява независимост
1947 – план за разделяне на Палестина от ООН
1948 – край на БМП и основаване на Израел
1948-49 – война за независимостта на Израел
1948-1967 – египетска окупация на ивицата Газа
1948-1967 – йорданска окупация на Западния бряг
1956 – Синайската война
1956-57 – окупация на Синайския п-ов от Израел
1964-1967 – център на ООП е Западния бряг
1967 – Шестдневната война
1967-1982 – израелска окупация на Синай
1967 до днес – окупация на Голанските възвишения
1967-2005 – окупация на ивицата Газа
1967 до днес – окупация на Западния бряг; частично изтегляне след 1994
1967-2010 – окупация на село Гхажар, част от Голанските възвишения
1967-1970 – център на ООП е Йордания
1970-1971 – Черния Септември в Йордания
1971-1982 – център на ООП е Ливан
1973 – войната на Йом Кипур
1975-2005 – окупация на Ливан от Сирия
1978 – израелско-египетски мирен договор
1978 – окупация на южен Ливан от Израел и изтегляне същата година
1982 – изтегляне на израелски войски от Синай
1982-1985 – израелска окупация на южен Ливан
1985-2000 – зона за сигурност на израелско-ливанската граница
1994 – мирно споразумение между Израел и Йордания
1994 – частично изтегляне от Западния бряг, създаване на Палестинската Национална Власт
2000 – израелско изтегляне от буферната зона в Ливан
2005 – изтегляне от ивицата Газа
2005 – край на сирийската окупация в Ливан
2006-2007 – война и победа на Хамас над Фатах, от 2007 до днес Газа е под контрола на Хамас
2010 – изтегляне от село Гхажар

Докладът „Голдстоун” понася още един удар

След последната широкомащабна операция на Израелските отбранителни сили (ИОС) в ивицата Газа през 2008-2009, ООН издаде доклад за военните действия на двете страни, получил гражданственост като доклада „Голдстоун” (южноафриканския съдия Ричард Голдстоун бе ръководителят на мисията). Изводите от доклада са наистина поразителни – огромен брой цивилни жертви, военни престъпления от двете страни и др. Но още от самото си начало доклада беше критикуван от редица организации. Преди няколко дена (Петък, 1-ви Април, 2011) и самият Ричард Голдстоун се отрече от собствения си доклад в открито писмо до Вашингтон Поуст. „Ако знаех тогава това, което знам днес, докладът „Голдстоун” щеше да бъде различен документ”, заявява южноафриканския съдия. Но защо?

Докладът „Голдстоун” е публикуван близо 9 месеца след края на 3-седмичната война и се състои в 452 страници, в които детайлно е описана работата на малкия екип на ООН. Сред основните критики към доклада могат да се посочат повърхностността му, едностранчивостта му, факта, че е изграден на съмнителни или противоречащи мнения/интервюта или информация, предоставена от Хамас (примерно – жертвите от войната).

МЕТОДОЛОГИЯ

От 37-ма до 45-та страница от доклада (параграфи 151 до 175) е описана подробно методологията, с която екипът на ООН събира информация. Именно тук са основните недостатъци – в параграф 159 от доклада са посочени някои от източниците :
a) доклади на палестински, израелски и международни организации, медийни репортажи, информация от неправителствени организации, както и написаното от аналитици и академици по отношение на конфликта
b) 188 индивидуални интервюта с жители на Газа
j) публични изслушвания в ивицата Газа на пострадали или свидетели (своеобразни беседи)

Това са някои от източниците на мисията, не всичките, но именно те оформят фактологическото ядро на доклада. Това, което Р. Голдстоун пропуска е, че малката ивица е дом на 1.5 милиона души, които от 2007 са под тоталния контрол на ислямистката групировка Хамас. Две години след едностранното, безусловно и пълно изтегляне на Израел от ивицата и една година след демократичните избори в Палестина, които довеждат до гражданска война между Фатах и Хамас, ислямистката организация започва наречения от някой „процес на бавно талибанизиране“. Подчинените на Исмаил Хания отстраняват всякаква съпротива и въвеждат закони като рязане на ръце на крадци, забрана за публичен разврат (което включва всичко от рекламиране на сутиени в магазини за дамско бельо до плуване на момчета и момичета в един и същи басейн едновременно), на жените е забранено да танцуват, да плуват без хиджаб (покривало за лицето) и т.н. И е напълно разбираемо, че в тази ситуация палестинците, хора като всички останали, не биха имали смелостта да изказват свободно мнението си. В територия под тоталитарна власт, без никакви свободи, е повече от нелогично да приемем като валидни публичните показания на десетки хора, контролирани от органите на Хамас. Еквивалентно можем да разгледаме севернокорейско изследване на севернокорейското отношение към Ким Ир-Сен и Ким Чен-Ир. Индивидуалните интервюта също подлежат на съмнение, поради естеството на Хамас, но парадоксално са ядрото на доклада (заедно с публичните беседи). Още по-парадоксално е, че дори в самия доклад се опровергава тяхната достоверност :

Параграф 440 :
…..Мисията отбелязва, че интервюираните в Газа показват нежелание да говорят за присъствието, поведението или бойните действия на въоръжените палестински групировки. Каквато и да е причината за това им нежелание, мисията не изключва то да е произтича от страх от отмъщение (бел.прев. репресивни/наказателни мерки)…

ЖИВ ЩИТ ОТ ЦИВИЛНИ ГРАЖДАНИ И ОБЕКТИ

Когато се разследва даден конфликт е абсолютно необходимо да се вземе под внимание естеството на сраженията. В случая става дума за партизанска война или т.нар. асиметрични военни действия. От едната страна на войната е редовна армия, която се подчинява на стандартната армейска йерархия и доктрина. Отдругата страна е Хамас – терористична/партизанска групировка, която не притежава и теоретичната способност да победи редовната армия в директни сражения. Оттам и методите и тактическите й цели са различни, а оттам и определението „асиметричен конфликт”. И в двата случая въоръжените сили са инструмент на властта. Повече жертви от палестинска и израелска страна допринасят за политическото и идеологическо развитие на Хамас. За израелското правителство повече палестински жертви означават повече проблеми отвън, а повече израелски жертви – повече проблеми отвътре.

Един от интересните примери, които доказват, че физическата граница между гражданските и военните обекти в Газа е изкривена е инцидента в дома Ахмед Хамуда през 2007 година. В Бейт Ханун, Газа на 12-ти Юни се срутва сградата, собственост на Ахмед Хамуда, като обяснението на властите е….”строителен инцидент”. Експлозивите в сградата са били очевидно достатъчно за да я срутят до основи.

Използването на цивилни сгради за военни нужди не е нищо ново, нито е изолиран случай. Хамад Фараж Абд Раббо Салах е член на Фатах, пленен от ИОС на 9-ти Януари, 2009. По неговите показания в джамията Салах ал-Дин в Джебалия, Газа, е имало толкова оръжия, че хората са спрели да се молят в нея, от страх да не се взриви.
Субхи Мажид Атар е член на военното крило на Хамас. По време на разпит казва, че военното му обучение е включвало и стрелба с ракети и РПГ. „Уроците” са преподавани в джамията Билал бин Рабах в ал-Ататра, Газа.

Мухамад Имад ал-Дин ал-Рахман Амси, също член на военното крило на Хамас е зъдържан от израелските власти по време на самата операция. По негови сведения на „войниците” на Хамас е наредено изрично да стрелят от джамии и училища, което видеозаписите потвърждават. Членовете на Хамас, казва още Амси, предполагат, че причината за тази заповед е, че Израел няма да стреля по подобни обекти (също потвърдено от видео записите, макар да има и инциденти).
На снимки, публикувани от самите Хамас в интернет ясно се вижда как активисти на ислямисткото движение изработват самоделни ракети, бомби и т.нар. ИЕД (improvised explosive device, импровизирани експлозивни устройства – най-вече крайпътни мини) в цивилни сгради (снимка 1, снимка 2, снимани в месеците преди „Излято Олово”).

Изстрелването на мини и ракети от жилищни райони и в непосредствена близост до семейни къщи, училища, джамии и пр. е добре документиран факт :
снимки
Народните комитети за съпротива изстрелват ракети от гъстонаселен район в Газаq 27-ми Февруари, 2008
Движението „Палестински Ислямски Джихад” изстрелва ракети на метри от жилищни сгради
Хамас стрелят с минохвъргачка до жилищна сграда
ВИДЕО 13-ти Януари, 2009 – джамия, пълна с оръжия на Хамас е ударена от ИОС

ВИДЕО – улиците на Газа биват покрити с плат, за да маскират движението на терористите
..

Използване на цивилни за жив щит, предупредителен изстрел от израелските ВВС :
– 1-ви ден от войната, Газа ВИДЕО
– 2-ри ден от войната, Зейтун, Газа ВИДЕО
18-ти Януари, 2009 – след като примирието е обявено от Израел, терористи от ивицата изстрелват ракети от плащадка, намираща се непосредствено между две училищни сгради. ВИДЕО
8-ми Януари, 2009 – бойци от Хамас изстрелват ракета от двора на училище ВИДЕО
13-ти Януари, 2009 – терористи залагат бомби и мини до голямо училище в квартал Сабра, Газа. ВИДЕО
17-ти Януари, 2009 – ракета е изстреляна от площадка до училище в квартал Джебалия, Газа и ударена едва след това ВИДЕО
31-ви Октомври, 2007 – терористи изстрелват мини по Израел от двора на училище на ООН в Бейт Хануун, след което влизат в училището ВИДЕО
..

6-ти Януари, 2009 – терорист изстрелва ракета от покрива на сграда и използва деца като жив щит, за да избяга (да се защити от ответен израелски удар) ВИДЕО

..

Тактиката да се използват човешки щитове не е нито нова, нито ръководството на Хамас се опитва да скрие това. Напротив :

…докато Израел заплашва да бомбардира къщи (с намиращи се в тях бойци), стотици и хиляди палестинци излязоха посред нощ и се качиха на покривите на сградите, които Израел заплашваше да бомбардира…

Исмаил Хания, лидер на Хамас пред ал-Джазира, 29-ти Февруари, 2008

Фатхи Хамад, тогава член на законодателния съвет и бъдещ министър на вътрешните работи в режима на Хамас в Газа заявява на 29-ти Февруари, 2008 пред ал-Акса ТВ, официалната телевизия на ислямистката групировка :

…Но те не знаят, че палестинския народ е намерил метод за търсене на смъртта. За палестинците смъртта се е превърнала в индустрия, в която се развиват жените, също и всички хора на тази земя – възрастните се развиват, муджахидините се развиват и децата се развиват. И съответно те създадоха човешки щит от жени, деца, възрастни и муджахидини за да предизвикат ционистките бомбардировки, казвайки на ционисткия враг „Ние желаем смъртта така, както вие желаете живота”.

Използването на човешки щитове не е похват, открит по време на тази война. На 1-ви Март, 2007, група цивилни застават на покрива на къщата на терориста Абу ал-Хатал. Показано по официалната за Хамас ал-Акса ТВ със субтитри :
”Окупацията заплашва да бомбардира къщата….и цивилните отиват да заплашат(да се опълчат на) нея”

На 22-ри Януари, 2009 година палестинецът Магах ал-Рахман заявява, че активисти на Хамас често са принуждавали шофьорите на линейки да им дават униформи, както и да ги превозват.
На 26-ти Януари палестинският шофьор на линейка Мухамад Шритех от Газа заявява, че по време на Излято Олово е можел „да координира действията си с израелците преди да кача пациенти….за да не стрелят по нас”. Казва също, че непосредствена заплаха идва от Хамас, които могат „да примамят линейките в сърцето на битката за да транспортират бойци до безопасност….”. Параграфи 110-125 от доклада на ITIC се описва по-подробно употребата на линейки от Хамас, както и употребата на маскирани като лекарства и витамини гранати.

ВИДЕО – израелски войници откриват оръжия и експлозиви в джамия в Газа, 13-ти Януари, 2009
..

Всеки човек, дори без особени познания по военно дело, би си изградил адекватна представа за войната от наличния материал (една малка част от който присъства в тази статия). Проблемите възникват когато хора без нужните познания (или обективност) налагат своите виждания, които след това биват повтаряни от всички световни медии стотици и хиляди пъти. Рано или късно всяка лъжа се превръща в истина. Но редно ли е дори признати академици да дават доклада „Голдстоун“ като доказателство за каквото и да е, без дори да си направят труда да проверят написаното? Щом авторът на доклада отрича достоверността му, то какво остава за всички нас?

СТАТИСТИКА ЗА ЖЕРТВИТЕ

Макар докладът „Голдстоун” да е документ на ООН, мисията не си поставя за цел да направи собствено проучване за броя жертви. Цитирани са данните от различни палестински неправителствени организации, както и Б’Тселем – съответно 1417 според Палестинския център за човешки права, 1409 според ал-Мезан, 1,444 според ал-Тауихия, 1,387 според Б’Тселем. Това, което се изпуска обаче е факта, че всички тези доклади, на всички тези организации имат за първоизточник публикуваните от Хамас данни/списъци.
Според израелските данни убитите през войната 1166. Но докато повечето палестински и про-палестински организации третират полицаите в Газа като цивилни жертви, в израелската статистика те са записани като „вражески войници”. Докладът „Голдстоун” отново пренебрегва естеството на Хамас и сливането на полицейските и военните структури (за повече информация виж част 3 от доклада най-долу).
От 1166 загинали 377 са членове на бригадите на Касам, а 232 са от полицейските и други паравоенни формирования на Хамас. Освен тях са убити и 100 бойци на други групировки (най-вече Движението за Ислямски Джихад в Палестина), което прави общия брой на умрелите вражески бойци – 709. 295 са загиналите цивилни според данните на ИОС, а идентичността на 162 от загиналите не е известна. От жертвите, чиято идентичност е известна 29% са цивилни, а 71% – военни жертви.

За подробен анализ на доклада Голдстоун, както и информация за войната в Газа 2008-2009, Хамас, Движението за Ислямски Джихад в Палестина и военните им похвати вижте :
„Hamas and the terrorist threat from the Gaza strip  : the main findings of the Goldstone report  versus the factual findings“ издаден от Информационния център по тероризъм и разузнаване „Меир Амит“, основен източник за тази статия.

Виж също :
Пропагандата в Израелско-арабският конфликт част 1

„Пътят до Дженин“ – документален филм
„Паливуд – според палестински източници“ – документален филм

.
.