Териториални аспекти на израелско-арабския конфликт

Израелско-арабският конфликт е феномен на 20-ти и 21-ви век – вниманието, което му бива отделяно надхвърля многократно реалната му стойност. Същата непропорционалност се забелязва и във въоръжеността на иначе малките държави, без особени петролни и други природни ресурси. Несъразмерно е и спрямо жертвите в кофликта – през 20-ти век едва около 1% от жертвите във всички войни в арабския свят са част от израелско-арабския конфликт. Причините за тази вековна борба са много. В настоящата статия читателят може да се запознае с териториалните й аспекти и спорове.

.
Първата Световна Война бележи края на Османската Империя. В Европа българите, гърците и сърбите отдавна са извоювали независимостта си, но голяма част от Близкия Изток все още е бил под властта на турския султан. През 1920 в част от остатъците ориенталската империя, европейската империя Великобритания създава Британския Мандат в Палестина (БМП). Същия обхваща земите на днешен Израел, ивицата Газа, Западния бряг на река Йордан и държавата Йордания с обща площ приблизително 120,000кв.км (за сравнение площта на България е 111,000кв.км). През 1922 Лигата на нациите (предшественика на ООН) подписва предложения от Великобритания Трансйордански меморандум, който създава автономната монархия Трансйордания с площ 92,000кв.км (~77% от територията на Палестина). Трансйордания получава независимост през 1946, а малко по-късно държавата започва да носи името Йордания (днес болшинството от жителите й са палестински араби). Остатъка продължава да бъде част от БМП.

През 1937 комисията Пийл предлага остатъкът от мандата да бъде разделен на три части (виж картата) – малка част около Йерусалим да остане под британска власт, 18% от територията да бъде част от бъдеща еврейска държава, а остатъкът (около 80%) да стане част от бъдещата палестинска държава. Едва 20% от естествено-плодородните земи се намират в предложените за еврейска държава територии. Това са и едни от причините, поради които ционистките лидери започват преговори с британските власти. Арабските лидери отхвърлят изцяло предложението за подялба и продължават въоръжената си кампания. Предложената от Пийл арабска територия и Йордания представляват 94% от географската и административна област Палестина.

.
На 29-ти Ноември, 1947, ООН приема резолюция за разделяне на остатъка от мандата на еврейска (56% от територията) и арабска държава (43%). Бъдещите израелски земи са предимно пустинни (дори днес пустинята Негев е около 2/3 от площта на Израел) и скалисти местности, с малко естествено плодородни почви. Арабските земи включват повечето естествено плодородни почви, 1/3 от морската ивица, но без излаз на Червено море. В територията на бъдещата палестинска държава са съсредоточени и почти всички планински райони и водоизточници. Еврейската държава е трябвало да се състои от три отделни парчета, а палестинската – три отделни парчета и един анклав (Яфо). Границата между четири съседни територии (две израелски и две арабски) се е осигурявала от екстратериториални пътища (виж картата). Останалия 1% от мандата е Йерусалим и прилежащите села, които по план е трябвало да бъдат администрирани от ООН.

Британския мандат приключва през 1948 с изтеглянето на британците, а еврейските лидери провъзгласяват началото на модерен Израел. Още в първите си часове Израел е нападнат не само от местните арабски милиции (с които еврейските групи водят партизанска война отдавна), а и от Египет, Йордания, Сирия, Ирак, Саудитска Арабия, Йемен и Ливан. Макар Израел да започва войната без  нито един танк, боен самолет или артилерия, а арабските сили да притежават числено, техническо и стратегическо преимушество, войната завършва с успех за Тел Авив (за повече информация виж Израелско-арабската война 1948-1949). В хода й са завладени близо половината от териториите, определени за палестинската държава и по-късно анексирани от Израел. Другата половина са завладени и анексирани от съседна Йордания (Западния бряг на река Йордан) и Египет (ивицата Газа). Положение, което не се променя до 1967. Йерусалим е поделен между Израел и Йордания.

.

 Шестдневната война – през 1967 Израел отново отблъсква настъпващите арабски армии, завладявайки не само Западния бряг (и Източен Йерусалим) и ивицата Газа, но отнема и Голанските възвишения от Сирия и Синайския полуостров от Египет. Полуостровът има площ три пъти по-голяма от тази на Израел, разположен е до Суецкия канал и притежава петролни залежи.

Йом Кипур – след години на гранични сблъсъци между израелската и арабските армии през 1973 избухва изненадващата Октомврийска война, позната също като Войната на Йом Кипур (за начало на атаката Кайро и Дамаск избират еврейския празник на прошката). Макар египетската и сирийската армия да показват добра военна подготовка, да са модерно въоръжени и значително по-силни  в сравнение с 1967, те отново са отблъснати.

Мирния процес – военните загуби карат президентът Ануар Садат да направи исторически завой в египетската и изобщо арабска политика – през 1977 година той става първия арабски лидер, който посещава Израел и изнася реч пред парламента (Кнесет). Следващата година е подписано мирно споразумение, уважавано от всички следващи правителства и на двете страни – Кайро поддържа мирна политика спрямо Тел Авив, а Израел се изтегля от Синай, връщайки полуострова на Египет през 1982.

Ливанската гражданска война – започва през 1975 и продължава до 1990. Периодично конфликти между различните фракции и съседи на Ливан продължават и до ден днешен. За последната капка, от която чашата прелива се счита идването на ООП (Организация за Освобождение на Палестина). Създадената през 1964 година (когато Западния бряг и Газа са част от съответно Йордания и Египет) организация има за център на своите операции Йордания до 1970 година. Лидери на ООП и в частност на комунистическите й фракции (ООП е конфедерация от разнородни групировки) започват открито да заявяват намерението си да свалят правителството. Страхувайки се от смяна на режима крал Хюсеин започва кампания срещу ООП, останала в историята като „Черния Септември” (както е кръстена и едноименната терористична организация). След сирийска намеса и предупреждение от израелска такава (по йорданска молба към САЩ) в крайна сметка ООП са прогонени от Йордания и се установяват в Ливан. Ливан от своя страна е държава с дълбоки религиозни и етнически разделения и плацдарм за външната политика на други арабски държави. През 1975 (4 години след идването на ООП) в страната започва 25-годишна гражданска война. Година след началото й Сирия започва продължилата до 2005 година окупация на страната.

Освен срещу другите милиции в Ливан, организацията на Ясер Арафат започва нападения и срещу северните израелски градове с ракетен обстрел, а често изпраща и атентатори в сърцето на Израел (пример – Клането на крайбрежния път край Тел Авив през 1978). В отговор Израел започва операция срещу базите на ООП в южен Ливан, за кратко окупирайки част от страната и изтегляйки се след резолюция на ООН. През 1981 граничния конфликт се засилва, както и ударите срещу терористичните бази. През 1982 Израел окупира Южен Ливан, прогонвайки ООП от страната (същите се установяват в Тунис). Същата година се водят и последните големи конвенционални сражения в близкоизточния конфликт между Израел и Сирия.

.
Изтегляне от Ливан – през 1985 Израел се изтегля от по-голямата част от южен Ливан и създава зона за сигурност в първите километри от ливано-израелската граница. Сирийската окупация на страната продължава до 2005. През 2000 година Израел се изтегля и от зоната за сигурност, прекратявайки напълно окупацията. В публикация SC/6878 на Съвета за сигурност към ООН определя израелското изтегляне като пълно. Въпреки това някои фракции в Ливан изявяват претенции към фермите Шебаа (натисни за карта). Същите представляват почти ненаселена ивица с площ около 20 кв.км и са част от Голанските възвишения, които през 1967 Израел пленява от Сирия. Въпреки това организации като Хизбула използват фермите като предтекст за нападения над Израел, макар повечето исторически карти (включително и ливански) да изобразяват територията като част от Сирия. Няколко месеца след изтеглянето на израелските войски и последвалото удобрение от ООН, шиитската групировка Хизбула извършва нападение и убива трима израелски войници. Телата им са разменени 4 години по-късно срещу освобождаването на над 400 терористи.

Гхажар – през 2010 година израелското правителство нарежда изтегляне от село Гхажар и предоставянето му на властите на ООН, въпреки че същото е част от Голанските възвишения, не Ливан. Хизбула определя изтеглянето като медиен трик.

Хронология :

1917 – британците превземат османска Сирия и Палестина
1917-1948 – Палестина под британска власт
1920-1948 – Британския мандат в Палестина (БМП)
1921 (1922) – Трансйордания получава автономия
1937 – предложението на комисията Пийл
1946 – Йордания излиза от БМП и обявява независимост
1947 – план за разделяне на Палестина от ООН
1948 – край на БМП и основаване на Израел
1948-49 – война за независимостта на Израел
1948-1967 – египетска окупация на ивицата Газа
1948-1967 – йорданска окупация на Западния бряг
1956 – Синайската война
1956-57 – окупация на Синайския п-ов от Израел
1964-1967 – център на ООП е Западния бряг
1967 – Шестдневната война
1967-1982 – израелска окупация на Синай
1967 до днес – окупация на Голанските възвишения
1967-2005 – окупация на ивицата Газа
1967 до днес – окупация на Западния бряг; частично изтегляне след 1994
1967-2010 – окупация на село Гхажар, част от Голанските възвишения
1967-1970 – център на ООП е Йордания
1970-1971 – Черния Септември в Йордания
1971-1982 – център на ООП е Ливан
1973 – войната на Йом Кипур
1975-2005 – окупация на Ливан от Сирия
1978 – израелско-египетски мирен договор
1978 – окупация на южен Ливан от Израел и изтегляне същата година
1982 – изтегляне на израелски войски от Синай
1982-1985 – израелска окупация на южен Ливан
1985-2000 – зона за сигурност на израелско-ливанската граница
1994 – мирно споразумение между Израел и Йордания
1994 – частично изтегляне от Западния бряг, създаване на Палестинската Национална Власт
2000 – израелско изтегляне от буферната зона в Ливан
2005 – изтегляне от ивицата Газа
2005 – край на сирийската окупация в Ливан
2006-2007 – война и победа на Хамас над Фатах, от 2007 до днес Газа е под контрола на Хамас
2010 – изтегляне от село Гхажар

Библиотека

НАТИСНЕТЕ ЗА ДА ВЛЕЗНЕТЕ В БИБЛИОТЕКАТА
Библиотеката включва енциклопедии, книги, документи, статии и проучвания на български, руски и английски език. Файловете са в .pdf, .doc или .djvu формат. Моля, при проблеми с тегленето, несъответстващи или несъществуващи връзки напишете коментар. Най-долу ще намерите списък с файловете.

НАТИСНЕТЕ ЗА ДА ВЛЕЗНЕТЕ В БИБЛИОТЕКАТА

 

1 German Tanks of World War Two, Encyclopedia of
2 Weapons of World War II, Encyclopedia of
3 F-16L Sufa in Israeli Air Force Service
4 Перелом в ходе войны – 1942-1943 – Курская Дуга, Сицилия, Япония, Энциклопедия Второй Мировой войны, 2007
5 Heavy Jagdpanzer Development, Production, Operations, W. J. Spielberger
6 Пехотное Оружие Третьего Райха – Часть 3 – Пистолеты-пулеметы
7 Пехотное оружие Третьего Райха – Часть 5 – Противотанковые оржужия Вермахта
8 Пехота Вермахта – Часть 1
9 Пехота Вермахта – Часть 2
10 Пехота Вермахта – Часть 3
11 Солдаты Райха – Войcка СС на фронтах войны часть 1
12 Солдаты Райха – Войcка СС на фронтах войны часть 2
13 Солдаты Райха – Войcка СС на фронтах войны часть 3
14 Солдаты Райха – Войcка СС на фронтах войны часть 4
15 Славянская броня Гитлера, Барятинский М.
16 Современная бронетанковая техника
17 Танки Блицкрига Pz.I и Pz.II, Барятинский М.Б.
18 Танковые войска Израиля – Часть 1
19 Танковые войска Израиля – Часть 2
20 Уникальная и парадоксальная Военная Техника
21 Ядерное оружие СССР, история
22 Espionage, Intelligence and Security, Encyclopedia of, Volume 1
23 Espionage, Intelligence and Security, Encyclopedia of, Volume 2
24 Espionage, Intelligence and Security, Encyclopedia of, Volume 3
25 Battles, An Encyclopedia of
26 Explosives and Related Items, Encyclopedia of
27 Terrorism, Encyclopedia of
28 U-Boats from 1904 to the Present, Encyclopedia of
29 Wehrmacht. The Illustrated history of the German Army in WWII
30 Газовое и пневматическое оружие
31 Оружие Вермахта
32 Расчет автоматичныи оружия
33 Солдат на Фронте Н8 Солдат Крайсной Амрии
34 Солдат на Фронте Н9 Пехота Крайсной Амрии
35 Солдат на Фронте Н46 Спецназ Израиля 1948-1988
36 Войната на Балканите 1941
37 Западна Тракия и договорът за миръ в Ньойи
38 Урокътъ отъ Добро Поле
39 The Vietnam War Alamanac – Air force statistics
40 US Navy MiG killers
41 History of the VMFA-112
42 Helicopter losses during the Vietnam War
43 The costs of Soviet involvment in Afghanistan
44 Human Capital and the Productivity of Suicide Bombers
45 Saudi publications on hate ideology invade american mosques
46 The role of Islamic Charities in international terrorist recruitmen and financing
47 United States Bureau of Justice Statistics BULLETIN 2008
48 Investigation results on the sinking of ROKS CHEONAN
49 Palestinian School Books report – PMW
50 Warlord, Inc.
51 Weapons File 2003-2004

НАТИСНЕТЕ ЗА ДА ВЛЕЗНЕТЕ В БИБЛИОТЕКАТА

Палестинските бежанци – друг поглед

Палестинските бежанци са една често спрягана група хора. Те наброяват по официални данни около 4.5 милиона души. Основно те са наследници на бежанци от войната през 1948-1949 (в по-малка степен – на тези от 1967). Едва ли има спор, че тази група от хора са жертва, но спорът затова чия жертва са е жив и до днес. Често се лансира идеята, че през 1948 израелски войски изгонват тези хора. Но има много неща, които подкопават тази теория. Нужно е да се даде малко историческа перспектива.

• Карта 1 – тази карта представлява плана на ООН за разделяне на остатъка от Британска Палестина (без Йордания) на две части – еврейска и палестинска.  Плана на ООН е включвал еврейска част (в сиво), палестинска част (в червено) и администрирания от ООН град Йерусалим и околията му (в жълто).
• Карта 2 – Израел през 1948-1967. В сиво пак е Израел, в червено са Западния Бряг на река Йордан и ивицата Газа, окупирани съответно от Йордания и Египет. Западния бряг е анексиран от Йордания. Газа на практика е анексирана от Египет, макар не и формално. Йерусалим бива поделен между Йордания и Израел.

Йордания също е част от Палестина (около 80%), но получава независимост по-рано. За сведение, 2/3 от населението на Йордания днес са палестинци, но хашемитската власт нееднократно се е борила с всякакви опити на палестинското мнозинство да наложи власт, включително и кървави сблъсъци.
В определената от ООН територия за бъдеща Палестина не е имало много евреи, но въпреки това са изгонени през 1948 година. Евреите от Източен Йерусалим (най-вече т.нар. „еврейски квартал“, съществуващ от хилядолетия) също са изгонени когато Йордания пленява част от града. Йерусалим и околните му селца е имал общо население от около 200,000 души, болшенството от които съсредоточени в самия град (като евреите там са мнозинство). Около 100,000 араби и 100,000 евреи са живеели в/около града. В територията определена за Израел е имало значително малцинство от палестинци – малко под 300,000 души, на фона на 500,000 евреи. Значителен брой е имало и от други етно-религиозни групи – гърци, арменци, друзи и бедуини.
В навечерието на 1948 и своята независимост, Израел разполага с една недобре въоръжена и малобройна армия, все още разделена на отделни групи. Болшенството от палестинското население на бъдещия Израел е съсредоточено в северната част на Британска Палестина – около Хайфа и около Кинерет (Галилейското езеро). Макар тези територии да са част от държавата Израел от 14-ти Май, 1948, едва в края на войната (1949) бива установен контрол над тях. Преди това те са управлявани от местната палестинска власт, бойни групи, феодални лидери и др. Над тях Израел не е имал никакъв контрол. Още по-малък контрол Израел е имал и над териториите, които реално пленява в самата война, но са оригинално част от определената за Палестина територия. Въпреки това болшенството от палестинските бежанци бягат от домовете си в момент, когато израелските войски не са били изобщо там. Месеци или година преди израелски войник да стъпи там. В някои случаи бягат от веста, върху които израелец стъпва чак след 20 години. Арабската пропаганда е насърчавала/притискала палестинското население да се махне от там, обещавайки бърза и светкавична победа над врага. Ето и интересни мнения от очевидците :

Превод на интервюто :

Тази снимка бе направена седмица преди да напуснем Еин-Карем през Юни 1948, пред нашата къща. Радиата на арабските режими ни повтаряха „Махнете се от военния фронт. Става дума за 10 дни или най-много 2 седмици, след което ще ви върнем в Еин-Карем.“ Ние си казахме „Това е твърде много време. Колко е това? Две седмици? Много е!“. Това си мислехме. А сега минаха повече от 50 години.“

7-ми Юли, 2009 година, ПА-ТВ (Фатах).

Джауад ал-Башити, палестински журналист от Йордания :

Причината за Палестинската Катастрофа (създаването на Израел и бежанския проблем) е същата като тази, която и до ден днешен създава нашата катастрофа. Първата война между арабите и Израел започна и Арабската Освободителна Армия каза на палестинците „Идваме при вас за да ликвидираме ционистите и тяхната държава. Оставате домовете и селата си, ще се върнете безопасно след няколко дена. Оставете домовете си за да можем да изпълним мисията си („ликвидирането“ на Израел) по най-добрия начин и без вие да бъдете наранени.“ Още тогава стана ясно, че подкрепата на арабските страни е една голяма илюзия.

Цитат от ал-Хаят ал-Джадида, официалния вестник на Палестинската Национална Власт.

Лидерите и елита обещаха на нас бежанците в началото на Катастрофата през 1948, че продължителността на изгнанието ни няма да е дълга. Няма да продължи повече от няколко дни или месеци. След което бежанците ще се приберат у дома. Нещо което болшенството от тях не направи (да напуснат домовете си) преди да бъдат подтикнати от онези безсмислени обещания на лидерите и политическия елит. Последваха дни, месеци и години, обещанията им се изгубиха.

Махмуд ал-Хабаш, палестински журналист, работещ за в-к ал-Хаят ал-Джадида.

Друг цитат от в-к ал-Хаят ал-Джадида от 19-ти Март, 2001 година :

До всички арабски крале и президенти – бедността ни убива, симптомите ни изтощават, а душите напускат телата ни. Въпреки това Вие все още се опитвате да ни окажете помощ, търсейки игла в купа сено. Както и армиите на вашите предшественици, които ни накараха да напуснем под претекст, че разчистват бойното поле от цивилни.

Превод на интервюто :

(зрител от ивицата Газа) Дядо ми и баща ми ми казаха, че по време на Катастрофата 1948 управникът на областта издаде заповед, че който остане в Палестина или Маждел (близо до Ашкелон, Южен Израел) е предател…е предател.

.
(Ибрахим Сарсур в отговор на зрителя)  Не искам да обвинявам този, които е причинил ситуацията, но ние сме принудени да се справяме с нея. Този, който издава заповедта, забраняваща им да останат там, носи вина в този живот, ще носи и в задгробния, и така до края на света.

Ибрахим Сарсур e бил водач на регионална фракция на организацията „Ислямско Движение“, понастоящем е депутат в израелски парламент (втори мандат).

Болшенството от арабските бежанци никога не виждат израелски войник, а се доверяват на арабските правителства. Някои села, от стратегическо значение (били са източник на атаки над еврейски селища, били са пункт в системата за доставки на бойците и подобни) са били разрушени от Израел.

След създаването си и войната Израел дава гражданство на абсолютно всички араби в държавата – палестинци, друзи, бедуини, като в онзи момент са представлявали около 20% от държавата. Арабския е един от официалните езици в Израел, днес в израелския парламент има 13 (от общо 120) арабски депутата от различни партии. Палестинците не са длъжни за служат в армията, за разлика от евреите, друзите и черкезите.  Има множество вестници, телевизии, радиа, списания, сайтове и прочее на арабски, като дори еврейските деца се задължават да го учат в училище. Арабските граждани в Израел значително по-високи доходи, по-дълга продължителност на живота, по-висок стандарт, по-високо образование, по-ниска детска смъртност, достъп до по-добро здравеопазване когато бъдат сравнени с арабите от всичко околни (арабски) държави. Не е случайно, че болшенството от израелските араби не иска да живее в Палестина ако утре това стане напълно независима и самостоятелна държава.

За сметка на това от арабския и мюсюлманския свят бягат близо 1,000,000 евреи след 1948, които не са били на пътя на никаква война, нито линии за доставки. Погромите срещу еврейските магазини, синагоги и къщи, публичните и масови екзекуции/линчове на евреи започват десетина години преди създаването на Израел. Кланета и погроми има в Сирия, Египет, Мароко, Либия, Йемен и най-вече Ирак. В Ирак са живяли 150,000 евреи (днес има 20-30). През 1941 след преврат идват на власт про-хитлеристки иракски военни. Следват погроми срещу евреите и анти-еврейски закони, подобни на германските.
1 милион евреи се махат от мюсюлманския свят след 1948, като днес вече никой не говори за тях, тъй като са напълно асимилирани. Палестинските бежанци умело биват използвани от всички арабски лидери (включително и палестинските такива), като им бива отказван подслон, не им бива дадено гражданство, държани са в бежански квартали (незнайно защо все още наричани „лагери“), целенасочено се образуват и натрапват палестински гета в арабските държави. Дори палестинските властти им отказват правото да гласуват, тъй като по техни думи те трябва да останат живо доказателство за палестинската кауза, поради което и се противопоставят на интегрирането им. Членове на UNRWA – агенцията на ООН за палестинските бежанци, се оплаква от отношението на местната власт. Не са и редки случаите на нападения над активисти на UNWRA – на 28-ми Юни, 2010 година въоръжени и маскирани мъже нападат и изгарят център на тази агенция за летни игри и забавление за децата на Газа. Този тип лагери отдръпват децата от  ислямистката индоктринация, на която иначе са подложени ежедневно от Хамас. Подобни атаки не са рядкост.

На палестинските бежанци и до днес бива отказвано гражданство и не са приемани в братските си арабски държави (с население от същия етнос). И до днес им биват общевани невъзможни неща, с които се оправдава положението им и действията на съответната управа. Днес вече никой не говори за 1 милион еврейски бежанци и едва ли Чехия и Полша са готови да приемат 15 милиона наследници на германски бежанци, изгонени от тези държави след Втората Световна Война. 80% от палестинските бежанци не искат да живеят заедно с евреи в Израел дори и теоретично утре да настъпи невиждан мир и разбирателство в Близкия Изток.

Митове за Виетнамската Война

Виетнамската война променя света. Не само начина, по който великите сили и партизаните водят война, но и начина, по който обикновения човек разбира за нея. Докато през Втората Световна Война американецът е чел единствено бляскавите заглавия във вестниците, през 60-те и 70-те години той вече е виждал с очите си какво реално става на бойното поле, какво става в тези бомбардирани градове, за които преди само е чел. Така се ражда и понятието „първата телевизионна война”. Това е и първата война, за която голяма част от американското общество протестира публично. Анти-военните настроения в страната променят и облика на изкуствата – филмите, пиесите и най-вече музиката. Анти-военните мотиви остават като символ на рок музиката в края на 60-те и началото на 70-те години. Но представата на обикновения човек често не отговаря на реалността, медийното отразяване изкривява реалния образ на ситуацията, както и отделни личности. Като всяка война и тази има своите митове, разликата е, че „виетнамските митове” се оказват по-устойчиви и до ден днешен присъстват в американски и чужди филми, песни, книги, както и в много суб-култури. Вероятно не съществува обаче конфликт в историята, за който обществото масово да има толкова погрешни представи.

.

.
МИТ: повечето американски войници са се връщали с някаква форма на наркотична зависимост.
РЕАЛНОСТ : вярно е, че много от американските момчета за първи път опитват наркотични вещества във Виетнам, най-вече марихуана и традиционния за тази част на света опиум. Но също така е вярно и че наркотиците са били съществена част от тогавашната младежка култура. Процентът на американските войници използвали наркотици и този на цивилните щатски граждани (от една и съща възрастова група) е приблизително равен.
.

.

МИТ : повечето щатски войници са изпитвали силни угризения за участието си във войната.
РЕАЛНОСТ : 91% от ветераните са доволни, че са служили, а 74% биха служили пак, дори да знаят изхода на войната.
.

.

МИТ : САЩ е демократична държава, но се е държала далеч по-варварски от комунистически Северен Виетнам.
РЕАЛНОСТ : изолирани случаи на военни престъпления са били обширно коментирани и излъчвани от телевизиите и радиата, но в действителност северно-виетнамските са били толкова много, че почти не им е обръщано внимание. По обясними причини Виетконг и СВА не са разрешавали на западни журналисти да ги снимат. По този начин пропагандата е била едностранна, което е било в тяхна стратегическа полза.
.

.

МИТ : много от ветераните отиват впоследствие в престъпни групировки и съответно в затвора.
РЕАЛНОСТ : едва 0.5% от ветераните от Виетнам са били в затвора по което и да е време.  САЩ е държавата с най-голямото затворническо население (по брой и процентно) – в момента около 1% от белите мъже в САЩ са в затвора, 9% от негрите и около 2.3 от латиноамериканците. Малко под 2% от американските мъже са в затвора. Тези статистики са за затвориниците, които в момента излежават присъда, докато 3% от цялото американско население е минало през затвора (дори и в момента да не е там). Този процент естествено е по-висок при мъжете (над 5%) и при чернокожото население (всеки 12-ти афроамериканец е в затвора, всеки трети минава през затвора поне веднъж в живота си). В заключение – вероятността ветеран от Виетнам да е в затвора или да е бил в затвора е 10 пъти по-малка от средното за американските мъже. (източник на информацията – Бюлетин за затворниците 2008 на Американското Бюро по Правосъдието).
.

.

МИТ : болшенството от ветераните не успяват да се интегрират обратно в американското общество.
РЕАЛНОСТ : за една и съща възрастова група средно ветеранът има 18% по-висок доход от средното ниво за страната. Безработицата сред ветераните също е значително по-ниска.
.

.

МИТ : повечето от американските войници във Виетнам са принудени да се бият (мобилизирани са).
РЕАЛНОСТ : в субкутлтурата от 60-те и 70-те години остава образът на 18-годишното момче, което насила бива натикано в далечен Виетнам. В много случаи млади момчета се женят само за да не бъдат зачислени. Това става във всяка война, през Втората Световна процентното съотношение е същото. В действителност обаче 2/3 от мъжете, служили във Виетнам са доброволци (професионални войници). За сравнение – точно обратното се случва през Втората Световна Война, когато 2/3 от мъжете са мобилизирани. По време на Виетнамската Война в САЩ все още е имало задължителна военна служба (мобилизацията е била при необходимост), но въпреки това болшенството са отишли там по свое желание.
.

.

МИТ : самоубийствата при ветераните са често срещани.
РЕАЛНОСТ : самоубийствата при ветераните са по-рядко срещани в сравнение със средното за страната. Има 9,000 случая.
.

.

МИТ : правителството е използвало войната за да потуши негърските движения за граждански права и много повече черни са умрели от бели.
РЕАЛНОСТ : едно от нещата, на които се гради този мит, е отказът на легендарния боксьор Мохамед Али (Касиус Клей) да мине военна служба. Заради отказът си е лишен от титлата си и правото на участие за известно време. Според него, а и според много други, Вашингтон праща повече черни за „пушечно месо” за да неутрализира евентуална заплаха за вътрешната си сигурност и статукво след войната. Това е далеч от истината. 86% от убитите американци в тази война са бели, 12.5% са черни, а останалите – от други раси. Това съответства и на процентното съотношение на черните в американското общество. Всъщност, смъртността сред черните войници във Виетнам е била по-ниска от смъртността на белите войници (пропорционално на изпратените).
.

.

МИТ : най-много жертви идват от току-що пристигнали 18 годишни младежи.
РЕАЛНОСТ : средната възраст на убитите войници е 22. Но във Втората Световна Война средната възраст е 26, като това отразява служилите, а не убитите. По правило по-младите имат по-висока смъртност, а парадоксално и по-образованите (смъртността при пилотите да речем е била много висока, а те традиционно са с по-високо образование от пехотинците да речем).

.

.

.

МИТ : „домино-теорията” се е доказала като грешна.
РЕАЛНОСТ : без намесата на Запада във Виетнам и Корея тези две държави, както и много други – Индонезия, Малайзия, Тайван, Тайланд и др. със силни комунистически движения или заплашени от комунизма, вероятно са щели да паднат в ръцето на комунистическите сили. Не бива да се забравят милионите умрели във Виетнам и Корея, но не бива и да се забравят също и милионите умрели в Корея през 90-те години от глад. Не причинен от война и бомбардировки глад. Заради некомпетентността на лидерите си, както и за фундаменталните грешки в комунистическата теория (противоречащи на природата на човешките общества) за 3 години през 90-те от глад умират 3 милиона севернокорейци, около 15% от населението. За сравнение Южна Корея днес има 50 милиона души население, 15% от които се равняват на 7.5 милиона души.
В края на 50-те и началото на 60-те за период от 3 години в Китай умират от глад 40 милиона души – близо 7 пъти повече отколкото умират по време на съветския геноцид в Украйна (Голодомор) през 30-те години. А докато жителите на Народна Република Китай и Северна Корея са умирали от глад, а и днес живеят далеч от „нормално”, то държави като Южна Корея и Република Китай (Тайван) просперират и се нареждат сред най-развитите и напреднали в технологично отношение държави. Българина може само да си мечтае да има същия стандарт като южнокорееца. Физическата разлика между севернокорейците и южнокорейците (които са от един народ, от една раса, с едни традиции) е потресава – разликите в средния ръст и тегло са около 10кг и 10см. Благодарение на нехумаността и глупостта в държавната идеология на Северна Корея, за 60 години са успели да спрат физиологическото развитие на цял един народ, да го осакатят и ослепят. Очевидно Южна Корея има за какво да е благодарна.

Мисля, че снимката илюстрира добре разликата между тези две нации.
..

Етиопските ВВС и Ми35 в Дарфур

Етиопските Национални Отбранителни Сили (ЕНОС) са изградили имиджа си на една от малкото действащи, организирани и ефективни (сравнително) войски в черна Африка според западните стандарти. В континент, където повечето от конфликтите се водят от партизани, Етиопия изпъква и прави впечатление на една стабилна държава, която може да си позволи да бъде фактор в останалата част от Африка. В последните години Етиопия е участвала в множество конфликти, най-показателни и важни са конвенционалната война с Еритрея от 1998 до 2000 и нахлуването в Сомалия преди 3 години3 (борба с партизани).  Еритрея е държава, започнала съществуването си като сепаратистка област от Етиопия. Гражданската война продължава около 30 години, като до ден днешен сблъсъците са почти ежедневие, а до взаимно-приемливо решение и съответно граница не се е стигнало. И двете страни използват етническото многообразие и географското разпределение на държавите за насаждане на омраза и фанатизъм сред подкрепящите ги, но де факто независимостта на Еритрея означава пълна загуба на мория излас за Етопия. Над хиляда километровата брегова ивица отива изцяло в новосъздадената държава през 1991, ключова причина за острата реакция на Адис Абеба.

В сблъсъците между двете войски и конкретно ВВС си проличава превъзходството на етиопските сили – със своите Сухой27 те свалят 7 (по етиопски твърдения, а 4 са потвърдените сваляния) еритрейски МиГ29. Това е голяма бройка за иначе малкия списък от самолети, свалени от Су27.
Ето списък с използваната от Етиопските ВВС техника (ударна авиация) :
МиГг21 – 21 броя  (3 от тях са Миг21У)
МиГ23 – 32 броя (4 от тях са МиГ23УМ)
Су-27 – 18 броя
Су25 – 4 броя
Ми24 – 15 броя
Ми35 – 5 броя

На снимката, етиопски Су27

Етиопските ВВС, както и други части от ЕНОС, участват и сравнително успешно във войната в Сомалия през 2007, когато те, Кения, Джибути, САЩ, Великобритания и др. се опитват да поставят на приетото от ООН преходно правителство. За съжаление все още нито една държава не е намерила ефективен начин за борба с партизани, поради което Сомалия все още е размирна територия, разделена на три региона, без централна власт, управляване от различни феодали ислямистки групировки (като ал-Шабаб, управляваща в област Сомалия, Сомалия, за повече информация Сомалия и радикалния ислямизъм). Но конфликта показва на западните й патрьори, че Етиопия е способна да участва в съвместни операции. Традиционно, Еритрея подкрепя с оръжия, пари и др. сомалийските ислямисти, докато гореспомената коалиция, освен с преки военни действия, подкрепя и местни главатари и феодали с оръжия и пари. Пунтланд, практически независима република в Сомалия, традиционно има про-етиопска и анти-Могадишу позиция.

Освен в Сомалия, етиопските войски са нарамени с нелеката задача да донесат мир на иначе размирен Дарфур, който буди като първа асоциация „геноцид” у всеки външен наблюдател (повече информация). Преди няколко месеца Етиопия изпрати 5 броя хеликотпери Ми35-Хинд-Е. Машината представлява практически Ми24, класификацията и името са НАТО-вски и означават „износен вариант”. На 25-ти Февруари т.г. във военна база в Нияла, южен Дарфур, Судан, бе извършена церемония по офциалното им приемане на служба в редиците на УНАМИД (UNAMID – African Union and United Nations Hybrid Operation in Darfur). На церемонията Ибрахим Гамбари увери присъстващите, че потенциалът на хеликоптерите ще бъде оползотворени до максимум. Генерал-лейтенант Патрик Ниямвумба, командир от УНАМИД заяви обаче, че операцията се нуждае от още 18 сервизни и трансортни хеликтоптера, за да може да се постигне поставената като цел мобилност и ефективност. Етиопските Ми-35 ще осигуряват близка поддръжка на международните сили, защита на цивилните при нападения, както и ще позволява на УНАМИД да разгърне военния си потенциал до иначе невъзможни или опасни за сухопътни войски райони. Годишните разходи по УНАМИД възлизат на около 1.3 милиарда долара, а към днешна дата операцията разполага с 20,000 души жива сила. Етиопските попълния са добре дошли.

На снимката, етиопски Ми35 Хинд-Е.

Враждуващите страни в Дарфур са основно две – партизаните-африканци, разделени на множество организации (често враждуващи и помежду си), а от другата страна са държавни войски (арабски) и техните паравоенни формирования. Сред черните групировки е и Движението за Справедливост и Равенство (Justice and Equality Movement – JEM). Властта в Хартум пък разполага и с вече закоравелите главорези и масови убийци от Джанджауийд – паравоенни формирования от судански араби, както и представители на много африкански племена, между които и арабо-говорящите негърски етнически групи. (Дарфур има мнозинство черно население). Тази организация обаче е по-скоро формална, става дума за пръснати групи с джипове, движещи се от село на село. Досега броят на жертвите на геноцида им в Дарфур се оценява на близо половин милион души.