Най-известните вземания на заложници част 2

Най-известните вземания на заложници

Част 1 :

• Кризата със заложниците в Иран

• Мюнхенското Клане

Част 2:

• Норд-Ост в Москва/Дубровка
• Операция Ентебе

Виж също :

Модерен американски тероризъм част 1

Абу Джихад и израелския рейд в Тунис

Норд-Ост в Москва/Дубровка

На 23-ти Октомври в Дома на Културата в Москва близо 50 терористи влизат по време на мюзикала „Норд-Ост”, вземайки почти 900 души за заложници. Ръководителят на операцията е Мовсар Барайев, един от лидерите на ИПОН – Исламский полк особого назначения (Ислямски полк със специално предназначение, наричан още „Чеченския спецназ”). Операцията е организирана от чеченския главатар и ветеран от 5 конфликта Шамил Басаев, убит от руските спец. служби 4 години по-късно.
В театъра са се намирали близо 900 души, 75 от които чуждестранни граждани. Мовсар Барайев отправя предложение към руските власти да освободи чуждите граждани, тъй като няма искания към техните държави. Москва отказва, първата от много грешки в този инцидент.
Мовсар Бараев и другите терористи излизат със следното послание по руската телевизия :

М.Б. : Ние идваме тук, в столицата на Русия за да спрем войната или да умрем в името на Аллах. Кълна се в Аллах – ние желаем да умрем повече, отколкото да живеем.  Аллаху Акбар (Аллах е велик).
?? : Това за нас е сбъдната мечта. Това е дар Аллах.
?? : Искам да кажа на нашите врагове, че желаем смъртта, по пътя на Аллах.

Терористите държат заложниците 3 дена. На 4-тия (26-ти Октомври) руските сили за сигурност щурмуват театъра. Тук е и един от най-противоречивите моменти по време на щурма – руските спец. части пускат упойващ газ чрез вентилационната система. За броени минути всички в залата (терористите и заложниците) заспиват, но руските командоси влизат едва час по-късно. От тактическа гледна точка операцията е успешна – терористите не изстрелват нито един патрон, не детонират нито един експлозив и не убиват нито един заложник. Мистериозният газ, който е използван от спецназ обаче е причината за смъртта на почти 200 заложници. Не е съобщено на медиите какъв газ е използвано, дори и на посолствата в Москва.

След месеци изследвания редица западни и руски учени стигат до извода, че е използван непознат до този момент дериват на фентинил, сам по себе си със 100 пъти по-мощно действие от морфина. Използваният негов производен газ се предполага, че е около 1000 пъти по-мощен от морфина. До ден днешен руското правителство не е съобщило какъв точно газ е използван. На заложниците е оказана лекарска помощ със закъснение, поради слаба координация. Освен това лекарските екипи са разполагали със средства, предназначени конкретно за фентинил, а не незнайния негов дериват. Внезапното заспиване на заложниците (повечето от които са седяли на седалките в театъра) е причинило накланяне на главата им, прекъсващо дихателния път. Смъртта на много от жертвите е причинена именно от задушаване. Останалите жертви са умрели по-късно в болниците, тъй като руските власти не съобщават какъв е използвания газ и лекарите не са могли да предприемат адекватни мерки. Факта, че хората са били в плен в продължение на 3 дена и са били подложени на жажда и глад ги е направил по-уязвими.
Паралелно с държавното разследване, независима комисия започва свое. В нея участват руски политици, журналисти, както и известнияг Александър Литвиненко (бивш агент на КГБ и ФСБ) и разследващия журналист Анна Политковская. Според тях руските власти не само са знаели за атентата, а са били и огранизатори на атентата, като се спекулира, че Барайев (чието тяло не е намерено) е агент на ФСБ (Федеральная служба безопасности).
През 2006 година Анна Политковская е убита в асансьора на блока си с 4 изстрела, един от които в главата. Месец по-късно в Лондон Александър Литвиненко е отровен, като това се установява малко след срещата му с бивши агенти на КГБ. След 25 дена в болница той умира, като след смъртта му е установено, че е отровен с радиоактивния елемент полоний. Малко преди смъртта си той излиза с официално заявление :

Може и да успеете да ме заглушите, но тази тишина има цена. Показахте се като безскрупулността и варварщината си, в която ви обвиняват най-настървените ви противници. Показахте, че нямате никакво уважение към човешкия живот, свободата или цивилизованите ценности. Показахте, че сте недостойни за постта, който заемате, незаслужаващи доверието на цивилизовани мъже и жени. Може и да успеете да заглушите един човек, но тътенът на протестите от целия свят ще ехти в ушите Ви до края на живота Ви, г-н Путин. Дано Бог ви прости за стореното, не само на мен, а и на и Русия и нейния народ.

.

Операция Ентебе

На 27-ми Юни, 1976 терористи пленяват самолет на ЕърФранс, пътуващ от Тел Авив до Париж с междинна спирка в Атина. След излитане и все още в гръцкото въздушно пространство терористите изваждат оръжията си, скрити в консерви. Една от причините за липсата на бдителност у гръцките проверяващи е стачката на летищните работници в Атина. Още от 1968 година израелското разузнаване следи всеки полет, в който има израелски граждани и нередности са установени много преди да се разбере, че самолетът е похитен от терористи.
След като самолетът минава под техен контрол се насочват към Либия за презареждане, след което в Ентебе, Уганда.
Похитителите са 4 (или 5) – германските комунисти Габриеле Крьош-Тидеман и Вилфред Бьозе от терористичната групировка „Революционните ядра” и двама (или трима) палестинци от комунистическата НФОП (народен фронт за освобождение на Палестина), един от които е Фаиз Абдул Рахим Джабер. Обявяват, че самолетът е овладян от група „Че Гевара” и „Батальона на Газа”, които са част от НФОП.
На летище Ентебе те разделят заложниците на евреи и неевреи (без значение от гражданството им), но в Либия една бременна заложничка е пусната на свобода и отлита за Лондон. Френските граждански (от нееврейски произход) са освободени впоследствие от самото летище в Ентебе и редица международни разузнавателни служби веднага започват да ги разпитват. Изпратен е и екип от психолози от израелското разузнаване МОСАД, които чрез хипноза успяват да научат подробности за помощенията на терминала на летището Ентебе, къде има щори, на коя страна се въртят вратите и т.н.
От 1971 до 1979 година на власт в Уганда е президентът Иди Амин Дада, прочул се освен с геноцидът над собствения си народ  и с самопровъзгласяването си за „последния цар на Шотландия”. Като такъв Амин е изпратил писмо на английската кралица, гласящо

Бих желал да уредите посещението ми в Шотландия, Ирландия и Уелс, за да мога да се срещна с ръководителите на революционните движения, борещи срещу вашето империалистическо подтисничество.

Склонността му да храни крокодили с враговете си и канибалските ритуали също са стряскаща илюстрация за този човек. Описван от всички като мегаломан, Иди Амин решава, че това е неговия златен шанс да получи световна слава и поема ролята на преговарящ от името на НФОП (с чиято униформа се появява по държавната телевизия). Игрален филм за Иди Амин Дада, завършващ с операция Ентебе.

Пенсиониран армейски офицер и бивше военно аташе на Израел в Уганда е използвано от разузнаването – обаждал на Иди Амин по няколко пъти на ден, убеждавайки го, че играе голяма роля и че от изхода на тази ситуация зависят световните събития. Това е и една от причините президентът да заповядва на похитителите да удължат ултиматума си с три дена.
Още в първия ден на похищението, израелския държавен и военен елит обсъжда военната опция. Като основен проблем се посочва дистанцията между двете държави – около 4000 километра. Израелските пилоти не са обучени за подобни операции, което е и сред основните причини терористите да избират Уганда, а не някоя сравнително близка до Израел арабска държава. Исканията на похитителите са освобождаването на осъдени престъпници и атентатори от Израел, Германия, Франция и др. На летището са изпратени стотици утандийски войници.
Цялата израелска военна и разузнавателна машина се заема с операцията по осбождаването. Прието е да се направи въздушен десант в Ентебе, от който по суша да се пратят войски и да бъде превзето летището. Сапьори на МОСАД са изпратени в авиобаза на угандийските ВВС, където залагат експлозиви на 12 изтребителя (в различните източници се посочват между 11 и 30 МиГ-а). В Кения, с която Израел е в добри отношения, са изпратени агенти на МОСАД, които са в готовност да превземат временно летището, ако властите в Найроби им откажат правото да презаредят на тяхна територия (до което не се стига). На летището в Ентебе са изпратени и диверсионно-разузнавателни екипи, които събират допълнително информация и минират част от пътищата. За самия десант са подготвени 4 транспортни самолета, един санитарен самолет (летяща болница) и един самолет за радиоелектронна борба, боядисан като цивилен. Освен БТР-и и джипове, израелските командоси разполагат и с черен мерцедес, точно копие на президентския. Преди идването на Иди Амин Тел Авив и Кемпала имат добри отношения и голяма част от угандийските войници са обучени от израелски експерти.
Макар да изминават дни от похищението нито ООН, нито западноевропейските държави или САЩ не осъждат терористичния акт. Главния секретар на ООН (където най-голям блок формират про-съветските и мюсюлманските държави) не желае да предприеме никакви действия и не осъжда действията нито на Иди Амин, нито на НФОП. Главния равинат на Израел се обръща към Ватикана, но Папата отказва да се намеси. За което има и конкретна причина – макар да са смята за католическа държава от идването на Иди Амин започва период на насилствена ислямизация. След като пада от власт Иди Амин бяга в изгнание в Саудитска Арабия, която още през 70-те години е сред водещите държави в арабската икономическа инвазия на черна Африка.
Щурмът на летището е успешен – по време на престрелките загиват 3 заложника и са убити похитителите и част от угандийските войници. По всяка вероятност дошлите от Сомалия (където е била квартирата на НФОП) Уади Хадад и Илич Рамирез Санчес (Карлос Чакала) са избягали от Ентебе преди идването на израелските командоси. За тяхното присъствие потвърждават самите заложници и разузнавателните служби. От израелските военни загива само един – Йонатан Нетаняху, брат на сегашния премиер Бенямин „Биби” Нетаняху. И двата са служили като командири в елитното израелско подразделение Сайерет Маткал.
Операцията е давана за пример във всяко военно училище в света при изучаването

Абу Джихад и израелския рейд в Тунис

ПРЕДИСТОРИЯ

През 1958 Ясер Арафат и негови съмишленици, с благословията на Египет и други араби страни основават организацията Фатах, една от водещите групи в израелско-палестинския конфликт. Самото име Фатах е акроним за палестинско национално-освободително движение и често лидерите му го определят като светско, националистическо движение. Самата дума обаче има и религиозен смисъл – препратка към първите години на Ислямските (арабските) завоевания. Силните на деня в 50-те години на 20-ти век са били СССР, поради което и на пръв поглед левите и комунистическите фракции обикновено са получавали хубави субсидии. На власт в много арабски държави по онова време са били току-що издигнали се (чрез преврат) социалистически диктатури.
През 1964 година се основа ООП – организацията за освобождение на Палестина, която служи за чадър или шапка, под която спадат множество палестински фракции. Основната е Фатах, но през годините НФОП – народния фронт за освобождение на Палестина, взема изключително важна роля. Днес НФОП отдавна не е сред „големите” играчи.

През 1964 ООП и арабската лига си поставят официална цел – „освобождението на Палестина чрез въоръжена съпротива”. По това време Западния Бряг и Газа са били окупирани и анексирани съответно от Йордания и Египет. Днес ООП твърди, че иска единствено тях, макар никакви усилия да не са положени за да сложат палестинска власт в тях преди 1967 година. В онези години една от най-широко приеманите идеологии в арабския свят е била пан-арабизма – идеята, че всички араби са един народ и трябва да живеят в една държава.

АБУ ДЖИХАД

Халил Ибрахим Махмуд ал-Вазир е роден на 10 Октомври, 1935г в Рамала. Още като тийнейджър и преди формирането на Фатах той се среща с бъдещия палестински лидер Ясер Арафат. В онези среди получава прякора Абу Джихад (бащата на джихада, ислямския дълг за борба според Корана), с който и става известен по цял свят.
Започва образованието си в престижния Александрийски Университет в Египет, но така и не завършва. Въпреки това е смятан и описван от редица анализатори, историци и близки като човек с изключителен ум, прецизен перфекционист, с хладнокръвна и аналитична интелигентност. Тези му качества вероятно са причината да са издигне в редиците на Фатах и да стане дясната ръка на Арафат или втория най-важен човек изобщо в редиците на палестинските групировки. Смятан е за персонално отговорен за редица нападения над израелски цели :
1974 – 4 убити и 2 ранени при нападение над селцето Нахария, Израел.

1975 – атаката над хотел Савой в Тел Авив, в която умират 10 израелци.

1978 – палестински терористи слизат на брега близо до Тел Авив и започват безразборна стрелба, пленяват автобус със заложиници, стрелят и хвърлят гранати по колите на пътия. В крайна сметка умират 38 души, 13 от които деца и още 71 души са ранени. В отговор Израел провежда операция и убива голяма част от терористите на ООП в южен Ливан, карайки ги да се оттеглят към северната част на страната. ООП са изгонени от Йордания след кървави сблъсъци известни като Черния Септември. Тогава, през 1970 година, по-крайните елементи в ООП се опитват да наложат палестинска власт в Хашемитска Йордания (която е част от областта Палестина и 2/3 от чието население са палестински араби), но държавата реагира сурово и прогонва ООП в Ливан. За няколко месеца умират повече хора, от колкото са умирали в целия палестинско-израелски конфликт.
Абу Джихад е персонално отговорен и за нападението над автобус през 1988, в което умират десетки цивилни и други терористични действия. Интересно е също и нападението през 1988 година, когато членове на Фатах вземат автобус със заложници и убиват две жени и шофьора на автобуса. Твърди се, че Абу Джихад лично е участвал в нападението, но е избягал преди идването на спец.частите и полицията.

ДЖИХАД В ТУНИС

ООП бива отблъснато от северен Ливан през 1982 година след израелското нападение и организация бяга в Тунис. Там става новата щаб-квартира на групата, организацията се ползва с държавни привилегии и охрана от държавните сили, включително и елитните части. Най-късото разстояние между Израел и Тунис е почти 2500км, което е вдъхвало сигурност у Абу Джихад и компания. Но Израелските Отбранителни Сили неведнъж доказват, че понякога невъзможните неща са просто трудни. Правителството решава да нанесе удар на щабквартирата на ООП в Тунис и да убие Абу Джихад. Започва масова подготовка за операцията, смятана от някои за невъзможна. Отиването и връщането от Израел до Тунис е почти 5000км, една от най-сериозните пречки.

РАЗУЗНАВАНЕ

Операцията отнема много ресурси и време – създадени са фирми-фантоми, издадени са редица фалшиви паспорти на несъществуващи хора, търсени са квартири и информатори в Тунис. Вербовките на израелското разузнаване са се „осъществявали от името на европейски или американски разузнавателни служби, тъй като не може да се очаква, че араби ще работят лоялно за Израел”. Военното разузнаване събира всякаква информация – снимки на местността, показания от вербовчици, информация за методите и разположението на полицията в Тунис. Генералния Щаб на Израел прави искане и получава сателитни снимки на местността от ЦРУ, като така успяват да направят детайлни образци на къщата, двора и околността. Вземат се предвид даже и как пада светлината от Луната в различните и фази според датата. Денонощно се подслушват радио и телефонния обмен на информация. Изследва се бреговата ивица и се търсят най-удобните места за десант. За да се предотврати случайно изтичане на инфромация за предстоящата операция, работата с агентурата в Тунис е прекратена неподсредтвено преди началото на активната й фаза.

ПОДГОТОВКА
Тъй като операцията не е била притисната от времето (каквато е Операция Ентебе да речем) е било възможно да се проведат множество учения за подготовката, а именно край средиземноморския израелски град Хайфа. Там е построено точно копие на вилата и квартала, в който се укрива Абу Джихад. За точното изграждане на моделите са използвани всички налични разузнавателни фотографии, включително и вътрешни снимки на постройката, дадени от МОСАД. Ученията се извършват когато няма поглед на американските и съветските сателити над страната. В тях участват части от Сайерет Маткал, както и вероятно и от ВМС и ВВС. В ученията на групите са били нужни 22 секунди са установяване на пълен контрол на вилата.

УЧАСТНИЦИ
Формира се организационна структура – в операцията са включени елементи от наземен, морски и въздушен компонент.
– Сухопътни войски

Главната цел (ликвидацията на Абу Джихад) се поставя на наземната част, съставена от щурмова и осигурителна групи. Щурмовата група наброява 20 души разделени в четири петчленни екипа, обозначени като Алеф, Бет, Гимел и Далет (първите 4 букви от азбуката на иврит). Четирите щурмови екипа са нарамени със задачата да ликвидират Абу Джихад, да неутрализират охраната и да подсигурят района.

.

– Военноморска част

Морският компонент включва група от спец-частите Командо-Ями, четири корвети, една подводница, две бързоходни лодки Кобра, пет гумени лодки Зодиак, хеликоптери Бел 206 и съответнити им екипажи. Катерите и хеликоптерът са натоварени на корветите и служат за огнева поддръжка, основна роля изобщо на морския компонент е транспорт на щурмовата група, огнева поддръжка и поддръжка при оттеглянето. На един от крабите е разположен командият пункт на силите, там се намира и командира на операцията, също и оперативния щаб. Подводницата има ролята да се доближи до брега преди идването на останалите и от подводно положение да води наблюдение.

– Военновъздушна част

Включва два Боинг 707, единия оборудван като въздушен команден пункт, а другия за радиоелектронно разузнаване и борба (РЕРБ). Първият има за цел да координира всички действия на осигуряващите елементи от рейда, а втория осигурява връзката и координатите при десанта на бреговата ивица след навлизане в териториалните води. Командния пункт организира и данните от електронните датчици за местоположение, с каквито са снабдени всичките командоси, прехвърлянето им на дигитална карта, както и подслушването на разговорите в реално време.
Охраната на двата Боинга се осъществява от 4 изтребителя Ф-15. Разстоянието в едната посока до Тунис от Израел е близо 2500км, поради което за осигуряване на изтребителите в операцията са включени и две летящи цистерни.

ОПЕРАЦИЯТА

Началото на активната част на операцията започва когато екип от 7 души, маскирани като ливански туристи пристига в столицата с различни полети. На следващия ден идва командира на Сайерет Маткал. За заблуда на врага транспортирането на основните сили по вода е маскирано като военноморско учение, което е обявено в официалната преса. Щурмовата група е натоварена на две корвети, които се срещат с други две корвети край Кипър два дена след отплаване. Групата кораби се отправя към централната част на Средиземно Море като на 16 Април достига териториалните води на Тунис. Две корвети продължават да се движат успоредно на морската граница, а другите две с щурмовата група на борда се отправят към брега. Кооридинацията е осигурена от самолета за РЕРБ, летящ на 30км от брега.
Щурмовата група десантира на пустия плаж Рауд, близо до Картаген и на 20км от обекта. В близост до него се разполага част от предната разузнавателна група от МОСАД и командира на Сайерет Маткал, които са взели под наем 3 автомобила и чакат колегите си.
На около 2км от брега корветите спират и спускат във водата четирима водолази с елестрически мини-подводници („подводен джет”). Четворката се насочва към мястото на десанта и установява контакт с предната разузнавателна група. Когато се уверяват, че всичко е наред подават сигнал и щурмовата група тръгва с гумени лодки към брега. Корветите се оттеглят в международни води. Щурмовата група и разузнавачите са качват на наетите автомобили и се отправят към Сиди Бусейд, където е вилата на обекта.
През цялото време от МОСАД извършват пряко наблюдение, като в 1ч през нощта съобщават, че Абу Джихад още не се прибрал. След половин част забелязват как се връща вкъщи с охраната си, а около 2 и 30 през нощта лампите в къщата се изгасват.
Екип Далет изолира района и прекъсва телефонните линии. Екип Гимел блокира вилата и неутрализира охраната. Екипите Алеф и Бет влизат през задния и предния вход, като Бет неутрализират охраната на първия етаж и установяват контрол. Екип Алеф отиват към втория етаж, където е спалнята на Абу Джихад. Влизат в спалнята му където е с жена си и изстрелват 70 куршума по него. Жена му остава невредима, както и петте му деца. Цялата операция отнема 13 секунди! Иззети са списъци с войнствени лидери, снимки и техни координати. Командосите се оттеглят и прибират в Израел благополучно. САЩ и ООН се обявяват против операцията, наричайки я политическо убийство. Без значение, че „политическата” жертва е персонално отговорен за десетки терористични актове и смъртта на стотици невинни граждани.

За съжаление на мястото на всеки един убит Абу Джихад се появяват двама по-лоши. Но тревата винаги трябва да се коси, независимо че расте все по-бързо.

България и танковите сражения около 9-ти Септември, 1944

Статията не обхваща цялостно историята на България и българските бронирани части в периода, а разглежда конкретни моменти през месец Септември, 1944.

Повече информация за бронираната техника, която България използва преди и по време на Втората Световна Война :
Българската Армия – танкове и бронирани машини от 1941 до 1944
Българската Армия – танкове и бронирани машини от 1934 до 1941

.

ПРЕДИСТОРИЯ
Във втората половина на 1944 изходът на войната отдавна е бил ясен за всички. Немските войски са били притиснати отвсякъде – настъпващите съветски танкови армии от Изток, съюзническите войски идващи от Нормандия, „мекото коремче на Европа” (Италия) е била наполовина окупирано от САЩ и Англия, Африканския фронт е отдавна загубен.
Българските въоръжени сили са участвали активно във войната и пред 9-ти Септември, 1944, основно в отбранителни акции срещу англо-американската авиация. Малко са българите, които не са чували за Димитър Списаревски и неговата самоубийствена мисия. Но българските бронирани формирования не вземат участие преди 09.09.44. В много източници се споменава, че бронираната техника на България е вземала активно участие срещу югославските партизани (България участва в тамошния окупационен корпус на Оста). Това е един от многото случаи в историографията на този период, в който военновременни митове са приемани впоследствие за факт. Обменът на безпристрастна историческа информация информация между българските и западните историци през Студената Война е бил нулев, поради което и гореспоменатия мит е жив и днес. В действителност БА и нейната бронетехника участва активно срещу партизани, но в България, в т.нар. „стари земи” (Южна Добруджа е анексирана от България, но Вардарска Македония и Беломорска Тракия така и не стават част от държавата). В акции срещу партизани участват и полицията и жандармерията. Последните получават лошо име, още тогава са смятани от мнозина за брутални. В известния като „Шестте ястребинчета“ случай жандармеристи екзекутират 6 деца по време на наказателна акция, отговор на партизански действия.

Линията "Метаксас"

Под влиянието на изградената френска отбранителна линия „Мажино“, но и с цел подсигуряване мобилизацията на гръцката армия, през 1936 година по българо-гръцката граница е започнато изграждането на така наречената линия „Метаксас“, кръстена на известния гръцки генерал Йоанасис Метаксас. Генералът е роден 1871 година и умира 1941. Служи в гръцката армия, той е назначен на Гърция през периода Април-Август, 1936. От 1936 година до смъртта си през 1941 година е лидерът на Четвъртоавгустския диктаторски режим. Режимът му е бил силно авторатиран, с много фашистки елементи, до един период Метаксас е търсил насока и пример в лицето на фашистка Италия на Бенито Мусолини и нацистка Германия на Адолф Хитлер. Линията на Метаксас е лично негово отроче, много от военните са имали разногласия по тази тема, но са се опасявали от пряка конфронтация с лидера.
Детайлна карта на линията Метаксас.

До началото на Втората Световна Война през 1941 година линията все още не е окончателно завършена.  Стойността и се оценява на 100.4 милиона драхми. Критиците на тази линия, макар и не особено гласно и явно противопоставящи се на ген. Метаксас, са били на мнение, че тези пари е по-хубаво да се похарчат за модерни самолети и танкове, а не купчина желязо и бетон. Самата доктрина за война, която линията Метаксас предполага, е сходна с френската и линията Мажино. През Втората Световна Война французите са възлагали големи надежди на Мажино, мислейки си, че тази линия е непревземаема, а Франция – безсмъртна. Германската армия смачква Франция за отрицателно време, подобен тип съоръжения доказват анахроничността си. И макар Франция да е разполагала с по-модерни, по-добри и повече танкове и самолети от Германия, начина по който са използвани е бил наполеоновски, френските генерали са били силно повлияни от Първата Световна Война. А от всички нации единствено СССР и Германия имат в началото на войната адекватна армейска доктрина за водене на модерно сражение. Това са и държавите въвели изцяло танкови подразделения, а книгите на Ханс Гудериан присъстват във всяка военна библиотека днес.

Основната задача на линията „Метаксас“ е била да спре или забави евентуално нашествие от север, което най-вероятно би било от страна на България (макар в крайна сметка да е немско), чиято силна армия гръцките генерали са научили да не подценяват. Идеята на линията е при изненадваща българска атака да даде на армията и държавата достатъчно време да мобилизира войски, а и да бъде опорна точка, от която да бъдат започване евентуални контранападения. По план линията е трябвало да бъде от град Питион на гръцко-турската граница, през Александруполис, до Хамилион на бреговете на Вардар. Главната и най-тежко подсигурената част от линията е била от усието на река Места (Нестос) до град Нестохорион, през Като Неврокопион, Цингели, Беласица. В зоната около река Места, или Местенската Зона, били разположени обекти от постоянен тип (300 бункера) и полеви тип. Неврокопския отсек бил широк около 40 километра, включвал укрепления (опорни точки) и позиции от полеви тип, предназначени да затварят пътя между Неврокоп и Сяр-Солун, и Драма- Кавала.  По другите точки от линията също се разполагат стотици бункери, укрепления гнезда. Било подготвено и евентуалното разрушаване на комуникацията при евентуална вражеска победа, като на много мостове и пътища били поставени мини и експлозиви. В околността на Александруполис било изгаредно предмостово укрепление от полеви тип, подсилено с малко под 100 бункера от армиран бетон и няколко от местни материали (дърво, камъни).  Общо между Местенската Зона и Александруполис е имало 34 комплексни укрепления от постоянен тип и над 600 бункера. Лявото крило в полите на Беласица е било слабо, съществувала реална възможност да бъде заобиколено от запад. По тази причина са изгаредени 200 бункера, които затварят местността между планината Крусия, Дойранското езеро и Хамилион. До Ехтинос и Нимфеон (на изток, до турската граница) имало по един самостоятелен отбранителен и укрепен район, подсилени с над 100 армирани бункера. Ролята им е била да затворят пътя от Смолян до Ксанти и от Кърджали до Комотини, става дума за предимно планински местности все пак. Предмостовото укрепление в Питион на гръцко-турската граница е било предвидено като опорна точка за действията на турската армия, която по онова време е считана за турски съюзник, марак Анкара да остава неутрална през цялата война. Около Питион е имало над 100 частично-бетонни бункера.
Целият проект е стопил огромни финанси, поради което и не е закупена качествена техника. Не само танкове и самолети, но дори отбранителна техника като оръдия за ПВО (противовъздушна отбрана) и оръдия за танкове (АТ) са били в рязък недостиг по цялата ивица. През ВСВ Метаксас изиграва лош номер на гърците. Към началота на войната с Италия през 1940 година и малкото модерни АТ и ПВО оръдия биват изпратени на албанския фронт, където се сражават с дивизиите на Мусолини. Едно от предимствата на гръцката армия била добрата комуникация – телефонните линии са били дълбоко вкопани и добре организирани. По албанската граница бързо са импровизирани и т.нар. змееви или драконови зъби (dragon’s teeth). Те представлявали комбинация от бетонни отливки във формата на огромни зъби, железопътни релси, бодлива тел и други. Подобни съоръжения са може би най-известно използвани в линията Мажино и срещуположната и немска линия Зигфрид.

Към началото на Април, 1941 година, на линията Метаксас има 8600 души териториални част, три дивизии, две бригади – една трето от предвиденото за линията. За атаката си немците използват 12-а армия под командването на фелдмаршал Лист, състояща се от :

XVIII Планински Корпус (XVIII Gebirgsaarmekorps) под командването на генерал Франц Беме. 2-ра бронирана дивизия, 5-та и 6-та планински дивизии, 72-ра пехотна дивиция и 152-ри подсилен пехотен полк.

XXX Армейски корпус (XXX Armeekorps) под командването на генерал Ото Хартман. 50-та и 164-та пехотни дивизии.

XL Брониран Корпус (XL Panzekorps) под командването на генерал Георг Щум. 9-та бронирана дивизия, 73-та пехотна дивизия и първи подсилен СС-полк (от дивизията Leibstandarte SS-Adolf Hitler).

Първоначално немците решават да преминат през линията, но срещат яростна съпротива от гръцка страна и се отказват. Решават да се доверят на опита си от Франция и линията Мажино и заобикалят линията, минавайки през югославско-гръцката граница. Два дена след подписването на примирието все още е имало части от линията, които не са искали да се предадат. В някои случаи, в които не е имало престрелки, немците са използвали сълзотворен газ, за да ги накарат да се предадат. Фелдмаршал Лист поздравява враговете си за храбростта, с която са се били и им разрешава да си тръгнат, даже със знамето си. Нарежда също така на своите войници да козируват на гръцките войници.

Повече информация за Гръцките ВВС през ВСВ.
Повече за Битката за Гърция.

Газа – Хамас, ракети, Израел, къде е решението?

За повече информация за типа и моделите използвани самоделни ракети Касам, и единични варианти на ракетни системи за залпов огън БМ21 Град и УейШи1, виж темата  “Ракети над Палестина и Юдея”

Ежеднвено от ивицата Газа се изстрелват ракети и мини по израелска територия от организациите Хамас, Фатах и Движeнието за Ислямски Джихад-Палестина и съответно въоръжените им крила – Бригадите Изз ал-Дин ал-Касам, Бригадите на Мъчениците от ал-Акса и Бригадите ал-Кудс, както и от организациите Комитети на Народната Съпротива(близки връзки с ливанската организация Хизбула), Демократичен Фронт за Освобождение на Палестина и Народен Фронт за Освобождение на Палестина.

Ето сумарно колко проектила(самоделни ракети, пускови ракети от РСЗО, минохвъргачен огън) са изстреляни по територията на Израел от Газа

2001: 249
2002: 292
2003: 420
2004: 1157
2005: 417
2006: 968
2007: 1645
2008: 3278
2009: 765

В темата “Ракети над Палестина и Юдея” http://bernardsidi.wordpress.com/2010/01/08/rockets-palestine-judea/ има данни за ракетите Касам, техните вариации и единичните варианти на ракетните системи за залпов огън(РСЗО) БМ-21 Град(произход – СССР) и УейШи-1(призход Китай, модернизиран вариант на БМ-21).

Минохвъргачките, които повечето организации споменати горе използват са най-вече иранските 120мм системи Хадид, тежащи около 138(250)кг и струващи(официална цена за износ) 18 хиляди долара. Минометът е копие на израелски модел, с който Тел Авив е зареждал Иран преди падането на шах Пахлави и Ислямската Революция от 1979 година. Минохвъргачката е разработена от израелската фирма СОЛТАМ СИСТЕМС, създадена в Хайфа през 1950 година. Въпросната минохвъргачка освен в ИДФ е и на служба в американската армия(механизирани и пехотни варианти) и е взела успешно участие в Войната в Ирак, 2003 година. Самата система е на въоръжение в САЩ от 1991 година, а освен това е и в армейските и полицейските редици на Египет,  Мексико, Мароко, Китай(Тайван), Словения и Шри Ланка. Армията на Ирак има поръчка за 565 броя М120.
Повече информация за системата на СОЛТАМ.
През 70-те години множество такива системи биват пратени от Израел в Иран(отношенията между двете страни са били добри, имали са и много съвместни оръжейни разработки), а по-късно (след 1979) новата ислямска република прави свое копие – Хадид. Иранската класификация на модела е Хадид 120мм ХМ16(Hadid 120mm HM16).
Характеристики

Ползват се различни видове амуниции – ВЕ, осколъчни и др. Освен ирански минохвъргачки, палестински ракети Касам(няколко модела), съветски БМ-21 Град и китайски Уей-Ши1, Хамас ползват и иранските ракети Фаджр(Фаджир).
.

Фаджр 3 Ра’ад (Fajr-3 / Ra’ad)

Иранска ракета е с дължина 5.2 метра, диаметър 240мм, ефективна далекобойност 45км, тегло 407кг. Може да носи до 90кг (45) бойна глава. Използва се от Иран, Хамас(Газа) и Хизбула(Ливан). Произвежда се в Иран от 1996 година, върху проекта Техеран получава и теническата помощ на Китай и Северна Корея(почти всички модели ирански ракети от всякакъв тип са силно повлияни от Северна Корея, Китай и Русия).

Фаджир 3 на служба при Хизбула, Ливан, 2006

Фаджр-3 на служба в иранската армия. Уточнение – те използват система за залпов огън, докато Хизбула и Хамас монтират единичния вариант върху джипове и камиони.

.

.

.

.

Фаджр 5

Това е също иранска ракета, естествено продължение на Фаджр 3, отново с помощ от Северна Корея и Китай. Фаджр 5 е силно повлияна от китайската серия УейШи(модел 1 от серията УейШи също се използва от Хамас). Ракетата е дълга 6.49 метра, тежи 915 килограма, може да носи бойна глава 175(90) килограма, калибър 333мм, максимална далекобойност – 70-75километра. Това е обсег, напълно достатъчен за поразяване дори на най-крайните квартали на Тел Авив. Израелското разузнаване е открило няколко опита за внасяне на ракети, не се знае общия брой, които вече са в ръцете на Хамас.

Фаджр5 на парад на иранските въоръжени сили, 12 установки върху влекач, РСЗО.  Уточнение – Хамас използва единичен вариант, не РЗСО

Наскоро се съобщи, че е проведен успешен тест на Израелската система Iron Dome. Това система за противоракетна отбрана(ПРО), която се разработва от години. Системата  e на Rafael Advanced Defense Systems, използва ракета на същата фирма – Тамир. Цената е сравнително скъпа, предположенията варират между 50 и 100 хиляди долара за една ракета Тамир. Системата е ефективна от 4 до 70км, което ще рече, че много от самоделните ракети Касам няма да бъдат възпрепиатсвани. 120мм минохвъргачки също няма да са постижима цел за Iron Dome. За 4км радиус около Газа отдавна са построени специални прегради и укрития, но въпреки това хората не са напълно защитени.
Новата система ичислява дали изтреляната от терористите ракета ще попадне в населено или съответно ненаселено място. След изчисление на траекторията преценява дали трябва да се изстреля Тамир.
Преди няколко дена(18 януари) беше съобщено, че до 2 години ще бъдат създадени 7 батареи на Iron Dome, като цената е 250 милиона долара. Освен Рафаел, над проекта работят и Israel Aerospace Industries Elta, които проектират и произвеждат радарната система. Първата батарея трябва да се появи около Газа през лятото на 2010, според офицалното изявление.

Теоретично конкернт ПРО системата Iron Dome е американо-израелския проект SkyGuard или Nautilus laser system. Системата използва лазер, който изгаря бойната глава на проектила в движение. На тестове са сваляни 5 артилерийски снаряда и 28 ракети от РСЗО. Постепенно израелската подкрепа за проекта намалява, макар след войната през 2006 много хора във военното командване на ИДФ да изразиха желание за по-интензивна работа. Системата би изисквала около 2000 долара на всеки проектил, докато Iron Dome изисква между 50 и 100 хиляди за всяка ракета Тамир. Критиците на SkyGuard обаче казват, че Iron Dome е в по-напреднала фаза, а пък срещу лазера могат да се въведат различни евтини мерки от страна на терористите, като отразителни или термоустойчиви кожуси на ракетите.