„За“ и „против“ иранската ядрена програма

    Който забравя историята, е обречен да я повтаря…

Иранската ядрена програма, нейните цели и развитие, са сред най-обсъжданите в масовите медии теми, взимат челно място във външнополитическите приоритети на редица големи държави и са сред  основните фактори, които оформят настоящето и бъдещето на Близкия Изток. Предвид очевидния интерес към темата, не е учудващо, че често се изпада в крайности при оценяването на рисковете и последствията, било то преувеличение или омаловажаване. Точно предвиждане на алтернативните сценарии на развитие е невъзможно, но историята може да ни насочи в правилната посока.

Аятолах Али Хаменей, върховен лидер на Ислямска република Иран

Режимът

За да съдим за иранската ядрена програма е редно първо да погледнем самия режим. В основата си режимът в Техеран, както и повечето диктаторски режими в света, е рационален и цели да просъществува, въпреки фанатичната си реторика и революционен плам. Пределно ясно е, че ако иранската ядрена програма, теоретично, осъществи първия си ядрен взрив с успех, то вторият няма да бъде насочен срещу някои от враговете на режима. Твърдения за противното са нелогични, нереалистични и несериозни. Но някои политически и академични среди, които в никакъв случай не можем да наречем про-ирански, защитават идеята, че ядрен Иран всъщност би спомогнал за мира в Близкия Изток. Тезата се гради върху сегашното участие на Техеран на близкоизточната карта – режимът на аятоласите подкрепя редица революционни, сепаратистки и ислямистки движения в региона. Сред тях са Хамас и Движението за Ислямски Джихад в Палестина, шиитската групировка Хизбула в Ливан, различни шиитски организации в Ирак и др. Също така спецподразделението „Кудс” (бел. – от арабски, Йерусалим), част от елитната Революционна Гвардия, осъществява редица нападения над американски, израелски и еврейски цели, самостоятелно или със съдействите на Хизбула. Примери за това са нападението над еврейски културен център в Аржентина през 1994 г., множество взривове в Ирак, най-вероятно и атентата на летище Сарафово в Бургас през 2012 г. и други. Тези действия на Техеран донякъде се обясняват с нуждата на режима да покаже, че е способен да се противопостави на „злите сили”, както и да създаде допълнителни пречки за враговете си, измествайки по този начин фокуса от самия Иран.

Парад на шиитската групировка Хизбула, подкрепяна от Иран

Ролята на Иран в региона

Според защитниците на тезата, че ядрен Иран би имал положителен ефект върху Близкия Изток, тези действия са по-скоро защитни, създавайки буфурен обръч около Иран. Притежанието на атомен арсенал би променило представите на Техеран за собствената му стабилност, би създало гаранция за оцеляване на режима и би накарало аятоласите да загърбят или намалят тези си действия, с цел да не причиняват излишни конфронтации и кризи. Подобна теза на пръв поглед звучи логично, но се забравя един ключов фактор, а именно естеството на иранската външна политика, която се гради на експанзивните имперски амбиции. Режимът в Техеран в никакъв случай не е привърженик на статуквото. Отчасти чрез гореспоменатата подкрепа за редица групировки, властта в Иран се опитва да разшири влиянието си в Близкия Изток и да заеме челно място в Ислямския свят, като водеща сила срещу САЩ, Европа и Израел, лансирайки своя вариант на ислямистко управление. Имайки предвид размера на Иран, огромните природни ресурси, военната и икономическата мощ, както и изключително богатата история и култура – подобни стремежи не са чужди за много иранци. Своето желание да промени статуквото пост-революционен ислямистки Иран е демонстрирал неведнъж – това е държавната политика, с думи и действия. Именно заради тези си черти, иранският режим едва ли би станал по-пасивен ако се сдобие с ядрено оръжие, напротив – по всяка вероятност вътрешната сигурност, която тези оръжия биха създали, би окуражила иранското управление да преследва тези си цели по-яростно и агресивно.

Ирански балистични ракети по време на военен парад, Техеран

Имунитет

Големите държави като САЩ, Русия, Франция, Англия и Китай, неведнъж са нападали, окупирали и сменяли режима в множество страни по света през 20-ти и 21-ви век. Но директен военен удар по ядрена държава е съвсем различен проблем. Притежанието на атомен арсенал до известна степен създава имунитет за държавата, който макар и непълен, позволява на властта да се впуска в често необмислени и рисковани авантюри, с убеждението, че ако войната се придържа в дадени нискоинтензивни граници, то ядрена ескалация не е на дневен ред. В случая това би увеличило значително възможностите на Иран – терористичните групировки Хизбула и Хамас могат да бъдат снабдени с по-ефективни, разрушителни и далекобойни оръжия (бел. спекулира се, че, страхувайки се от ескалация на конфликта, Техеран забранява на ливанската групировка Хизбула да използва най-модерното си въоръжение по време на войната през 2006 г. с Израел). Същият ядрен „полу-имунитет” би дал възможност на Иранската Революционна Гвардия да извършва по-често нападения върху европейски и американски граждански и военни цели, да показва с по-голяма увереност военна мощ в Средиземно море, да засили още повече влиянието си в Ливан, да налага по-агресивно позициите си в Персийския залив и Ормузкия проток. Пред Техеран ще се открие възможността да заплашва, че ще се притече „с всички налични средства” на помощ на Хамас, Хизбула и режима на Башар ал-Асад в Сирия (макар съдбата на последния да е под въпрос), предоставяйки им също ограничен имунитет. Също така – ако иранската ядрена програма пожъне успех, то не е изключено другите регионални сили да се опитат да направят същото. Редом с Иран, Турция и Саудитска Арабия също се борят за своето място на близкоизточната карта и също имат амбиции да разширят своето влияние.

План Б?

Протести в Иран, 2009 г.

Режимът в Техеран е в основата си рационален и цели да оцелее, което обезсмисля до голяма степен използването на атомно оръжие. Но притежанието на такъв арсенал създава риск от размяна на ядрени удари, било то заради лоша преценка, неоторизирано изстрелване, инцидент или погрешна информация. Макар в бъдеще такъв риск да би бил малък, редно е да се отбележе, че в момента той изцяло липсва. Трябва да се вземе предвид и нестабилността в региона – в състояние на криза, преврат или революция (неща, които не са чужди на близкоизточните диктатури) не е ясно дали ядреното оръжие няма да попадне в ръцете на далеч по-безотговорна от иранскот правителство групировка.

Иран…Ирак

Саддам Хюсеин, лидер на Ирак от 1979 до 2003

Сегашното положение на Иран е до голяма степен сходно с това на Ирак по времето на Саддам Хюсеин – безскрупулен лидер, чиито агресивност, решителност и имперски амбиции са сред причините за не една война в Близкия Изток. Иракската ядрена програма бележи началото си през 60-те години, като основен партньор е СССР, а по-късно, през 70-те години – Франция. През 1981 година израелските ВВС нанасят изненадващ удар на иракския реактор „Осирак” по време на операция Опера/Вавилон. ООН и редица държави остро осъждат атаката, но операцията спира иракската ядрена програма. Какво са щели да бъдат последствията ако режимът на Саддам притежаваше атомно оръжие в тези случаи :

•  по време на Ирано-Иракската война (1980-1988 г.), която отнема живота на над 1 000 000 души, Саддам Хюсеин провежда кампания, известна като Анфал, насочена срещу кюрдското малцинство в страната. Кампанията коства живота на близо 200 000 цивилни;
•  през 1988 г. в малкото северноиракско кюрдско село Халабджа иракската армия използва химически оръжия, които причиняват смъртта на 4 000-5 000 души;
• от иранска страна жертвите на иракски химически оръжия са десетки хиляди;
• в последните години от войната Ирак изстрелва над 200 балистични ракети по Иран;
•  по време на войната в залива, 1991 г., Ирак изстрелва 46 балистични ракети по Саудитска Арабия (където има съсредоточени американски войски) и 42 балистични ракети по Израел (който не участва във войната);
• по време на войната през 2003 г. иракската армия отново изстрелва СКЪД-ове. Който забравя историята, е обречен да я повтаря

Всички тези неща Саддам Хюсеин прави без да се ползва със защитна стена от ядрено оръжие…какво биха били последствията ако ядрената му планове не бяха спрени през 1981 г.? За щастие можем само да гадаем.

Сирия – арабската пролет или ислямистката зима?

Преди близо две години в арабския свят започнаха бурни демонстрации, които прерастнаха в революции и граждански войни. Основните причини, които протестиращите изтъкваха, бяха липсата на свобода на словото, липсата на свободни демократични избори, високите нива на безработица, бедност и липса на адекватно образование. Като „лице на революцията” светът виждаше млади, модерно облечени момчета без бради и незабулени момичета. Доводът на светските диктаторски  режими, че именно те са единствената защита срещу ислямизма, беше отхъврлен от революцията.

Виж също :
Протестите в Сирия
Египетските протести
Развитие на войната в Либия
Либийския фронт – противоречиви сигнали
Либия и Запада – а сега накъде?
Турция – нова Османска империя или следващият член на ЕС?
Реформите в арабския свят

Сирия

След площад Тахрир, гражданската война в Либия и Йемен, днес светът наблюдава внимателно случващото се в Сирия. Държавната цензура и отказът да бъдат допуснати журналисти в повечето точки в страната е причина да има неясното около събитията. Но за да се разбере по-добре сегашното положение е нужно да се разгледат няколко аспекта от сирийското общество, както и заобикалящите страни.

Израел=апартейд?

В про-палестинската и изобщо про-арабската преса често се сравнява държавата Израел (и арабското й малцинство) с белия апартейд в Южна Африка (и съответно статута на черното мнозинство). За хората, посещавали някога Израел тези твърдения звучат абсурдно. Още по-абсурдно е когато израелски депутати от арабски произход излагат подобни теории от подуима на парламента.

Апартейда в ЮАР

Макар населението на ЮАР да е съставено от едва 10% наследници на бели колониалисти, от 1948 до 1994 властващият режим е налагал несправедливи, недемократични и нехуманни мерки за опазване на господството на бялото малцинство над черното мнозинство. Централно място в идеологията на апартейда заемат расите и разделението между тях. Най-високо е поставена бялата раса, наследниците на холандските и английските колониалисти. След тях са поставени т.нар. цветнокожи – макар тази дума да се използва като обида за небели (африканци, китайци, латиноамериканци и т.н.) в САЩ, в контекста на ЮАР „цветнокожи” се наричат хора от смесен (бял, черен и друг) произход, неотговарящи на другите категории (в този смисъл черните не са цветнокожи). Най-долу, според апартейдската идеология, се намират черните африканци, съставляващи 80% от населението на страната, които страдат най-много и от режима.

Израел и ЮАР

Еврейска раса?

Докато в ЮАР расата е била най-важния разделителен фактор между хората, в израелския контекст „расата” няма никакво значение. 20% от населението на Израел е от арабски произход. Но в исторически план арабите и евреите имат общо – семитски произход. Въпросът дали евреите са религиозна или етническа група е колкото стар, толкова и спорен – на света има бели евреи, черни евреи, евреи-азиатци и т.н. Както и в самия Израел. Над 1,000,000 евреи са прогонени или бягат от арабските и мюсюлмански държави през 20-ти век. Днес голяма част от техните наследници живеят в Израел – около половината еврейско население има един прародител или повече от арабския свят, наричани още „мизрахим” (идващи от Изток). Визуалната разлика между един евреин-мизрах и един израелски арабин често е невъзможна. За разделение на „расите” не може и да става дума.
Освен това в Израел живеят и голям брой черни-евреи (бета-Израел), живяли в Етиопия в продължение на векове. Както във всяка държава и както към всеки етнос има дискриминация и към тях. Има дискриминация и към арабите, и към белите евреи. Както и в САЩ, както и в много европейски държави, включително и България, някои хора са на принципа „всеки срещу всеки и всеки за себе си”.
Повечето бели, живеещи в ЮАР са наследници на колониалисти, дошли от Британската (чиято колония е била ЮАР) и други империи. Абсурдно е обаче да се говори за европейските евреи като колониалисти – това са бежанци, бягали от погромите в царска Русия, Холокоста и подобни. Не са идвали от ничие име, на са сложили ничие знаме. За да се говори за колония трябва да има метрополия (каквато е Англия за ЮАР, Франция за Алжир и т.н.).

Израелските араби

Израелски арабин в армията

В Израел около 20% от населението е от арабски произход, макар това да не е хомогенна група. Около 84% от тях изповядват Исляма, а останалите 16% са почти равно поделени между християните и друзите. Последните, подобно на евреите, са етно-религиозна група, изповядваща своя монотеистична религия и имащи арабския за майчин език. Голяма част (близо 200,000) от мюсюлманското арабско население на Израел се състои от бедуини – арабски номади, спазващи свои собствени традиции. Единственото законово различие между израелските граждани от еврейски и арабски произход е задължението за военна служба – такова има за повечете евреи (без някои религиозни секти), черкезите и арабите друзи, чиито лидери преди десетилетия са настоявали техните дъщери и синове да служат в израелската армия, редом с евреите. В друзската идеология челно място заема лоялността към държавата, в която живеят – друзите в Израел са лоялни израелци, в Сирия – лоялни сирийци, в Ливан – лоялни ливанци. Сред арабите-бедуини има много доброволци.

Арабите, които не ходят в армията, имат 2-3 години преднина пред тези, които служат (евреи, араби-друзи, черкези, бедуини), през които могат да завършат висшето си образование или да почнат работа.

Демократични избори

Израел е демократична държава, в която властта бива избирана от всички граждани. Арабите-израелци не правят изключение – те имат и най-високата избирателна активност. В Южна Африка по времето на апартейда чернокожото население не е имало право на глас.
В Израел нищо не спира арабите да се кандидатират и бъдат избирани на политически постове – 12% от депутатите в парламента са от арабски произход, включително и Хамад Амар, депутат от националистката партия „Израел е наш дом” на Авигдор Либерман. Днес има 4 парламентарно-представени арабски партии, чиито членове често говорят за неровнопоставеност в държавата (макар и от депутатски подиум).

Свобода на словото

Едно от необходимите за демокрацията условия присъства и в Израел – всеки може да каже каквото си поиска, срещу когото си поиска и където си поиска. Малко са държавите по света, в които толкова яростно се защитава свободата на словото и печата. Има цели вестници, телевизии, радиа, блогове и т.н., изключително посветени на анти-израелска дейност. Тяхно право, което държавата гарантира. Има и редица арабски медии, насочени изцяло към малцинството в държавата. Парадоксално е, че противниците на Израел, говорейки за липсата на свобода на словото, най-често цитират именно израелски (по произход, но анти-израелски по нагласа) източници – вестник Аарец, историка Илан Паппе, израелската НПО Бецелем, израелския депутат Мохамед Бараке и др.
Ежегодно, в деня на Независимост, се провеждат демонстрации, в които хора отъждествяват създаването на държавата си с катастрофа (ал-Накба). Този анти-държавен акт е разрешен от държавата, придружен от охрана и т.н. Не е рядкост да се видят и знамената на Фатах, Хамас, Хизбула, ал-Кайда и подобни в центъра на Тел Авив. Израелско знаме в Газа, Дамаск, Техеран или Бейрут не може да се види (освен ако не е запалено).
Чернокожото население в ЮАР не е имало право на глас. Нещо повече – бели граждани на ЮАР, които са се противопостявали на статуквото и репресиите срещу черните също са били репресирани и пращани в затвора.

Арабски език

Арабския език е официален за държавата Израел и се изучава в училищата редом с иврит, както от арабските деца, така и от еврейските. Повечето ТВ имат програми на арабски, а почти всички предавания на иврит имат и арабски субтитри. Има както държавни, така и частни арабски вестници, ТВ и радиа. В училищата еврейските деца изучават арабска история и обратно. В парламента много от депутатите говорят помежду си на арабски. Уличните надписи на почти всички места са на три езика – иврит, арабски и английски.

Бедуините и позитивната дискриминация

Т.нар. позитивна дискриминация (или английското affirmative action) е термин, за първи път използван в САЩ преди повече от половин век в контекста на негърските движения права. В Израел този подход се прилага към бедуините – номадските арабски племена, които поддържат традициите си от векове. Именно за да ги приобщи към модерния начин на живот правителството създава специални квоти за тях в редица университети – ако не успеят да се класират по стандартния начин получават втори шанс. Привилегия, която не се полага на останалите араби, нито пък на евреите. Бедуините са и единствения етнос, който получава преференциални цени на държавно построени имоти (най-вече в пустинята Негев), тъй като голяма част от тези хора живеят в самоделни къщи, направени от подръчни материали насред пясъка.

Палестинските араби в Ливан

Близо 400,000 палестинци се намират в 4-милионен Ливан и макар да живеят там от над 60 години (в следствие на войната 1948-1949, повече информация – Палестинските бежанци – друг поглед), те са третирани като чужденци. Липсата им на права и ливанската национална сигурност са близко свързани. Ефект, който е описан от International Crisis Group като „бомба със закъснител”. На палестинците в Ливан е забранено да работят като лекари, адвокати, да взимат държавнически или административни постове, а до скоро бе забранено да работят като таксиджии и строителни работници. Общо 25 професии са им забранени със закон. Малко от тях получават гражданство, на практика единствено християните, тъй като Ливан е арабската държава с най-голям процент християни, които традиционни имат и голяма сила в политическия живот. Болшинството от палестинците-мюсюлмани обаче са принудени да живеят в определените от държавата лагери/села/квартали. Безработицата сред тях е 2-3 пъти по-висока от тази сред мнозинството. Средния доход на палестинско домакинство в страната е 300$ на месец. При 5-членно семейство това прави по 60$ на месец, докато средната месечна заплата в Ливан е между 500 и 600$ на човек. Статистиката сочи, че палестинците в Ливан получават до 10 пъти по-малко от средното за страната (10% от средното). За сравнение, средната заплата в Израел е 2000$, а средната заплата на израелските араби е 1400$ (според данни на ИЦБ). Което е 70% от средното. Освен това, израелските палестински араби се радват на по-малка детска смъртност, по-дълъг живот, по-висок жизнен стандарт, по-високо и добро образование не само спрямо палестинците в Ливан, но и спрямо всички околни държави. Но въпреки това бедността и отчаянието на палестинците в Ливан рядко намират място в ефира на големите медии.

Абд ал-Мажид Хидр

Абд ал-Мажид Хидр (или Амос Яркони) е национален герой на Израел от арабски произход, служил вярно на родината си през три войни (1948, 1956 и 1967). Удостоен е с едно от най-високите военни отличия в страната. Макар да умира като пенсионирал се военен (и противно на протокола за бивши армейци) е погребан във военно гробище, по искане генерал Рехаваам Зееви, негов близък приятел и ледир на една от националистките партии в Израел. Противно на традицията, ковчегът му е носен от висшестоящи на Хидр – шестима бригадни генерали. На погребението присъства тогавашният президент на Израел, както и редица политически и военни лидери.

Като демократична държава Израел предлага на своето арабско малцинство повече права, отколкото в която и да е друга арабска държава.

Палестинската държава и ООН

Този месец (Септември, 2011) държавите-членки на ООН ще гласуват върху статута на държавата Палестина. Ход, следващ години неуспешни преговори между израелските правителства и палестинската национална власт. Според последната това е в интерес и на двете страни, докато Йерусалим счита това за стъпка назад.

Виж още :
Териториални аспекти на израелско-арабския конфликт

Докладът „Голдстоун” понася още един удар

Най-известните вземания на заложници част 2
Израелско-арабската война 1948-1949
Тихия палестински проблем – Ливан и Йордания

Ракетна атака-уникат „пропуска“ Израел

Смъртта на Абу Дауд от „Черния Септември“

Палестинската държава

Макар Йордания да е арабска държава, с мнозинство палестинско население и част от историческа Палестина, властта е спирала всички опити на палестинското мнозинство да превърне хашемитската монархия в палестинска република. Палестинците се нуждаят от своя държава и не е преувеличение да се каже, че те са най-голямата жертва от целия израелско-арабски конфликт (чия е друга тема). Вътрешно арабските междудържавни борби са станали причина палестинските араби да бъдат гонени от Либия и Кувейт, без да са отговорни за случващото се на хиляди километри от тях. На никого не би се харесало да живее под военна власт. Светът е единодушен в това, че палестинска държава трябва да има, първата проява в историята на която е създадената с помощта на Израел палестинска национална власт. Но теория и практика са две различни неща – идеализма за независима държава не трябва да се обърква с опитите на Фатах (пък и Хамас, Движението за Ислямски Джихад в Палестина и др.) за получаване на повече власт. Освен стратегически удобна позиция за палестинската политическа върхушка, гласуването в ООН след седмица не може да донесе облаги на никого (лек по-смъртоносен от болестта). Съществуването на двама палестински президенти и двама министър-председатели, по един от двете групировки и географското разделение на сферите им на влияние (Газа/ЗБ), позволява на ръководствата да оправдават всичките си действия и бездействия. Хората са равни и всеки е продукт на заобикалящата го среда – палестинците трябва да се освободят от сегашните си господари и да изберат лидери, ценящи своя живот повече от смъртта на другите.

Предистория

След няколко неуспешни опита на международната общност и Лондон да въдворят ред и постигнат мир, ООН приема през 1947г. резолюция 181, с която се разделя остатъка от британския мандат в Палестина на две части – еврейска и арабска държава. Специален административен статут е даден на Йерусалим и околните селища, с което ООН поема отговорността върху него.
Резолюцията е приета от еврейската власт (еврейската агенция), но отхвърлена от палестинските арабски лидери, които отначало обявяват стачки против решението. В края на годината се слага начало и на партизанска война, след като арабски група започва серия от нападения по еврейски автобуси и пазари, довело до постепенна ескалация на напрежението и нападения от двете страни.
На 14-ти Май, 1948, еврейските лидери, начело с Давид Бен Гурион обявяват независимостта на Израел, а след броени часове арабски армии нахлуват в британския мандат ( който официално изтича ден по-късно). Срещу Израел се изправят палестинските бойци от Джаиш ал-Джихад ал-Мукадас (Армия на Джихада) и Арабската освободителна армия, Египет, Сирия, Ливан, Саудитска Арабия, Йемен, Ирак и други доброволци от арабските страни, за повече информация виж Израелско-арабската война 1948-1949.
След края на войната израелската армия пленява част от териториите, предназначени за бъдещата палестинска държава, а болшинството биват окупирани от Египет (ивицата Газа) и Йордания (Западния бряг). Положение, което се запазва до 1967, когато арабските държави отнова са разбити и тези земи са окупирани от Израел. За повече информация виж Териториални аспекти на израелско-арабския конфликт.

Емблемата на ООП (обърнете внимание на изобразената карта)

Месеци по-късно на конференция в Хартум, Судан, Арабската лига излиза с пословичното си изявление на „трите НЕ-та” – не на мира с Израел, не на признавате на Израел и не на преговорите. Също на среща на Арабската лига обаче (през 1964 в Кайро) бива създадена Организацията за Освобождение на Палестина (ООП), целяща „освобождение чрез въоръжена съпротива”.
Ако погледнем исканията на ООП днес за палестинска държава в Западния бряг и ивицата Газа позицията им през 1964г. (когато тези територии са под египетска и йорданска окупация) изглежда повече от странна.
След години на терористични атаки и израелски ответни удари (вкл. и в Тунис, за повече информация виж Абу Джихад и израелския рейд в Тунис) се стига за първи път до мирно споразумение в Осло, 1993 година, с което се създава Палестинската национална власт (ПНВ), администрирана от ООП (доминираща фракция в която е групировката Фатах, водена от Ясер Арафат).
Изтеглянето на израелската армия от някои от териториите създава вакуум, който ООП бързо запълва. Според статистиката обаче следващата година става най-кървавата в историята на терористичните атентати срещу Израел. Ако до този момент ООП е действала отвън като терористична групировка, то след 1993 палестинската власт създава вестници (официалния ал-Хаят ал-Джадида), телевизии и др.

Бригадите на мъчениците от ал-Акса, въоръженото крило на Фатах

Официално Ясер Арафат и ООП се дистанцират от тероризма пред международната публика, но едновременно с това през 1995 година се създава Танзим, въоръжено крило изключително под властта на Фатах (не ООП). Танзим е отговорно за множество въоръжени нападения и пращане на камикадзета, а в навечерието на Втората Интифада (2000г) създават Бригадите на мъчениците от ал-Акса, отговорни за около 25% от самоубийствените атентати. В много от случаите едни и същи хора са в ръководството на Бригадите на мъчениците от ал-Акса, Танзим, Фатах, ООП и ПНВ (пример – Маруан Баргути). По време на втората интифада Танзим и изобщо Фатах си сътрудничат с бъдещия си враг Хамас и съответно въоръженото крило – Бригадите ал-Касам, описано от личната гледна точка на Мосаб Хасан Юсуф, син на един от основателите на Хамас и неин член в книгата му „Син на Хамас”. Документален филм за М.Х. Юсуф, част 1 от 6 :
. .

Хамас изстрелват ракета от гъсто населените жилищни райони на Газа

През 2005 година израелското правителство решава едностранно и безусловно да се изтегли от ивицата Газа, както и да разруши всички еврейски селища в тази окупирана територия, като не са поставени никакви условия и изисквания към палестинската власт. Още от 2001 година различните групировки прибавят ракетите в своя арсенал, но в годината след изтеглянето на израелската армия от Газа броя на изстреляните ракети нараства 4.3 пъти. През 2006 година се провеждат първите демократични палестински избори, считани за честни, без сериозни злоупотреби и измами. Провеждането на изборите идва след силен американски натиск, но резултатът не е това, на което Вашингтон, Брюксел, Йерусалим или ООН  се надяват – ислямистката групировка Хамас взима повече гласове от националистите Фатах/ООП. Последните обаче не искат да се разделят с властта си, която неизбрани налагат почти 20 години и се стига до гражданска война в крайбрежната ивица, в които Хамас надделяват и изгонват опонентите си. Сходно е и положението в Западния бряг, където Фатах правят всичко възможно, за да запазят статуквото си.

Жените в Газа

Талибаноидният режим (по думите на арабския журналист Халед Абу Тоамех), ноложен от Хамас в Газа се характеризира с ясно отричане на светските ценности и връщане към ислямските канони. Създава се религиозна полиция, „предотвратяваща порочността” по улиците на ивицата, на жените е забранено да ходят по улиците незабулени, да пушат, танцуват и е силно ограничено движението им без доверен мъж (съпруг, баща, брат). Изгаряни са книги, феновете на модерна (но „неислямска”) музика са бити по улиците, сватбени тържества, в които се слуша „музиката на врага” са разбивани от полицията, забранена е откритата продажба на сутиени, водни паркове и басейни биват затворени, тъй като допускат едновременно и мъже, и жени. Тези и много други обезпокоителни факти карат много хора в демократичния свят да се притесняват от създаването на т.нар. „Хамастан”. Тези притеснения не остават без отговор :

Трябва да бъде Хамастан. Защо не?

Махмуд ал-Захар, един от основателите и днешни лидери на Хамас.

КАРИН А

Много преди Хамас да станат силните на деня (и малко или много да изместят Фатах от челното място), палестинската власт се е занимавала с много повече от „градене на нова държава“. На 3-ти Януари, 2002г., израелската флота прихваща търговския кораб „Карин-А“, закупен няколко години по-рано от палестинската национална власт с капита Омар Акауи (Фатах). На борда е превозвана комерсиална стока на стойност милиони долари, зад която са прикрити оръжия. Намерени са преносими зенитно-ракетни комплекси „Стрела-2“, противотанкови управляеми раективни снаряди „Малютка“, 107мм ракети и пускови у-ва за тях, 122мм ракети и пускови у-ва за тях, 60мм, 81мм и 120мм минохвъргачки, както и мини за тях, РПГ-18, РПГ-7, както и амуниции за тях, осколъчни гранти ОГ-7, амуниции за РПГ-3, противотанкови мини ТМА5, ТМА3, ЙМ3 и ЙМ1, автомати АК-47, снайперски пушки Драгунов и картечници ПК, както и пълнители и амуниции за тях и над 2 тона и половина пластични експлозиви Ц-4 и ТНТ. Една снимка струва колкото хиляда думи :

Виктория

За съжаление това не е изолиран случай, а практика. Преди няколко месеца (15.03.2011г.) израелските военноморски сили прихващат търговски кораб, плаващ под либерийски флаг, пренасящ иранска пратка оръжия за Газа. На борда са намерени над 50 тона оръжия – десетки хиляди патрони, хиляди мини, минохвъргачки, ракети, пускови устройства за тях, дори и противокорабни ракети. Ръководствата за употреба на някои от оръжията са на фарси/персийски (Иран), а много от опаковъчните и др. материали са със сирийски произход.

50 тона оръжия, иззети от кораба „Виктория“, плаващ под либерийски флаг за Газа :

4.11.2009 – израелската армия прихваща кораб, превозващ 500 тона оръжия от Иран за Сирия (крайна дестинация – Хизбула).

Индоктринация

Преди 1993 (Осло) ООП е действала отвън, провеждала атентати и т.н., но след създаването на ПНВ се създават вестници, телевизии др., създава се министерство на образованието, което издава собствени учебници. Въпреки наличието на мирни споразумения, мирът не е най-обсъжданата тема, напротив.

Момиче пее песен за мъченичеството в името на Аллах. Текстът на песента :

Когато станем мъченици ще отидем в Рая.
Не казвайте, че сме малки.
Този начин на живот ни е направил възрастни.
……
Без Палестина какъв смисъл има от детство?
Деца, вие изпълнихте своето (религиозно) задължение и Суна (ислямска традиция) :
Няма друг Бог освен Аллах и шахидът (мъченикът) е любимец на Аллах.
Вие ни показахте значението на героизма.
……
Дори и да ни дадад света с всичките му богатства, не, няма да ни накара да забравим Палестина. Изобщо.
Това е страната ми и давам кръвта си за нея.

Майка на терорист, убит от армията :

Винаги  сме се надявали за неговата Шахада (мъченичество), знаейки че той искаше да умре като мъченик (шахид). Всеки път когато излизаше му казвахме „дано Аллах е с теб“. Знаехме, че той искаше да умре като мъченик. Слава на Аллах – синът ми търсеше мъченичество и го постигна. Моят призив към всяка майка е да жертва детето си за Палестина.
Друга жена : В името на Аллах, приветстваме всеки мъченик все едно е младоженец сред нас„.

.

3.12.2010г – Ал-Акса ТВ (Хамас)

Аллах, о, наш господар, заличи враговете си, враговете на религията на всички места.
Аллах, срази евреите и техните симпатизанти,
Християните и техните поддръжници
Комунистите и техните последователи
Аллах, преброй ги и ги убий до последния, не оставяй нито един

22.01.2010 – Ал-Акса ТВ

Водещ : Как се чувстваше по време на войната в Газа през 2009? Страхуваше ли се, че ще умреш, че ще напуснеш този свят?
Момиче (обадило се по телефона) : Не, не се страхувах. Мечтаех си за Шахада (мъченичество) – Шахада за Аллах.
Водещия : Колко прекрасно! Дори това малко момиче – на колко години си?
Момиче : На 10.
Водеща : Тя не е на повече от 10 и иска да умре като Шахида (мъченичка) за Аллах. Всички мечтаем за това. 

Виж още – видео, призоваващо дъщерята на атентаторка-камикадзе да последва стъпките на майка си.

Архив от клипове, статии във вестници и списания, речи на духовни и политически лидери, извадки от учебници и други можете да намерите на страницата на Palestinian media watch.

Протестите в Сирия

Вече близо половин година огънят на т.нар. Арабска пролет бушува в Близкия Изток и северна Африка. На 5-ти Януари, 2011, тунизийският уличен търговец Мохамед Буазизи от отчаяние се залива с бензин, запалвайки не само себе си, но и целия регион. 9 дни по-късно 23-годишното авторитарно управление на президента на Тунис Бен Али приключва, а цената е над 200 убити. След по-малко от месец същата съдба спохожда и Хосни Мубарак – спиращите дъха многомилионни демонстрации на площад Тахрир, сблъсъците между протестиращите и органите на реда (убитите са над 800) и идването на армията прекратяват 30-годишното управление на диктатора в страната на фараоните. Домино-ефектът достига и Либия, намираща се вече 42-години под властта на най-ексцентричния от всички арабски диктатори – Муамар Кадафи, най-дълго служилия държавен глава днес. Но заразлика от Египет и Тунис проблемите не се ограничават до улични сблъсъци и стачки, а за отрицателно време страната изпада в състояние на гражданска война, която до днес е отнела живота на около 15,000 души. Протестите се разпростират до Бахрейн, Саудитска Арабия, Йордания и др., навсякъде със своите различия, но и общи черти. Но освен Либия, единствено в Йемен и Сирия прерастват в нещо повече. Виж също Египетските протести.

Населението на Сирия

карта на религиозните групи в Сирия

Сирия е арабска държава, но със значителен брой малцинства, най-голямото от които са кюрдите, представляващи 10% от населението, но мнозинство в някои северни райони на страна (част от Кюрдистан). По-силно е религиозното разделение в страната – мюсюлманите сунити, не всички от които са араби, представляват около ¾ от страната. Мюсюлманите алавити, често описвани като секта на шиитския Ислям, представляват 10-15% от населението, а християните – около 10%. Заразлика от своите съседи Ливан и Ирак, в Сирия традиционно има относително разбирателство между отделните религии и народи, с някои изключения. Но макар страната да бе рекламирана като пример за толерантност, етническите и религиозните различия и вражди се използват в сегашната криза.

Династията Асад

През 1963 година в Ирак и в Сирия на власт идват Баас, арабската националистическа, социалистическа партия. По-късно след вътрешнопартийни преврати начело на двете нации застават Саддам Хюсеин и Хафез ал-Асад. Властта на втория в Сирия продължава до смъртта му през 2000 година, след което е наследен от сина си Башар ал-Асад, сегашен президент на страната. Макар да управлява страна от 40 години, „династията” Асад спада към малцинствената религиозна група на алавитите, традиционно заемащи по-ниско положение в обществото. С идването на власт управляващата фамилия започва да слага алавити в повечето висши държавнически и военни постове. От самото си начало социалистическата власт се опитва да се справи с ислямистките терористи, водещи открита война срещу правителството и светските му устои. Кулминацията идва през 1982 в гр. Хама – над 30,000 души са убити, с което правителството слага край не само на ислямистката опозиция, използвана често като плашило, но и на всякакво открито инакомислие и несъгласие с думата на Баас. .

През 1970-1971 йорданската власт води военна кампания срещу водената от Ясер Арафат Организация за Освобождение на Палестина (ООП), която атакува оттам Израел, създава „държава в държавата” и се опитва да свали властта в Аман. Сирийските войски нахлуват в Йордания на помощ на ООП, като Хафез ал-Асад взема ключова роля във военната операция. Виждайки огромна заплаха за властта си, йорданският крал Хюсеин се обръща към САЩ, молейки за израелска военна интервенция – прелитащите над сирийските танкове израелски самолети успяват да сплашат тогавашния сирийски президент и армията се изтегля, а Йордания успява да изтласка ООП в Ливан. Хафез ал-Асад, ръководил военната операция и настоявал за разширяване на фронта, идва на власт след вътрешнопартиен преврат след няколко месеца.

През 1973 Сирия (вече с Асад на президенския пост) и Египет нападат изненадващо Израел в деня на Йом Кипур, еврейския празник на прошката (виж също : документален филм за войната на Йом Кипур). Макар войната да завършва с военен провал на арабската инициатива, египетския президент Ануар Садат става първия арабски лидер, който започва преговори с Израел, посещава Тел Авив и подписва мирен договор. Страната му си връща Синайския п-ов, богат на петрол, три пъти по-голям на площ от Израел и разположен стратегически между Суецкия канал и Червено море. Сирия обаче не приема мирния договор, продължава враждебната си политика спрямо Израел, а отношенията между Дамаск и Кайро охладняват.

Ливански протест против сирийската окупация, Кедровата революция, 2005

Изтласкани от йорданците, ООП се установяват в Ливан, където също се опитват да създадат „държава в държавата”. Това довежда през 1975 до началото на Ливанската гражданска война, продължила 25 години. Година по-късно Хафез ал-Асад изпраща войски в Ливан. Сирийската окупация продължава близо 30 години и отнема живота на десетки хиляди ливанци. През 2005 в бомбен атентат е убит ливанският държавен глава Рафик Харири, смятан от мнозина за ключова фигура във възстановяването на Ливан и сближаването на страната със Запада. Все още не е ясно дали сирийското правителство или поддържаната от тях и Иран терористична групировка Хизбула са организирали атентата, но след убийството има масови протести (т.нар. Кедрова революция, виж документален филм), които успяват в крайна сметка да накарат сирийските войски да напуснат страната, слагайки край на 30-годишната окупация. Атентатите срещу анти-сирийски политици продължават и след това, а половината от управляващата клика все още е под диктовката на Дамаск. Преди гражданската война и сирийската окупация Ливан е считан за „малкия Париж на Близкия Изток“ или „средиземноморския Лас Вегас“. Конкурсите „Мис Европа“ 8 пъти са провеждани в Бейрут, а в сферата на киното, музиката, туризма и спорта, Ливан е бил първенецът на арабския свят.

Репресивността и бруталността на сирийския режим днес нямат аналог в арабския свят, с изключение на „лудото куче на Близкия Изток“ – Муамар Кадафи.  За сметка на това социалистическата политика на страната носи и голяма модернизация. През управлението на партия Баас се вижда значителен напредък в сферата на образованието, медицината, социалното осигуряване; Асад е „сирийският Насър”. Постепенно обаче интензивността на реформите намалява и на преден план отново идват репресиите и липсата на каквито и да е свободи. След смъртта на Хафез ал-Асад неговият син Башар поема властта, а брат му Махер поема командването на Републиканската Гвардия. Следва кратък период на либерализация, в който властта гарантира свобода на словото и печата, а дисиденти се завръщат в страна. Използвайки похватите на съветския лидер Никита Хрушчов, Башар ал-Асад бързо праща старите и новите си политически опоненти в затвора, слагайки край на свободата и либерализацията. Следващите 10 години от управлението му са белязани от непрекъснато обещания за реформи.

Протестите през 2011

анти-правителствени протести в Сирия, Март, 2011

Протестите в Сирия започват още през Януари, но интензивността им е малка, сравнена с Тунис, Египет, Бахрейн и особено Либия. Башар ал-Асад уверява света, че народът му го обича, как той е единствения гарант за мир в страната, а правителствения апарат и държавните медии непрекъснато обвиняват Израел, САЩ и Европа за протестите в страната. Бързо обаче демонстрациите и стачките прерастват във въстание срещу властта, отнело засега живота на около 1,700 сирийци, което е повече от жертвите на всички арабски протести взети заедно, с изключение на Йемен и Либия. Половинчатите обещания на президента не само не успокояват страстите, а разгневяват допълнително населението. Режимът прибягва до изпитани тактики – „спонтанни” про-правителствени протести в столицата, каквито света видя и в Либия, и Египет. „Спонтанни” протести на израелско-сирийската граница, които се превърнаха в опит за нахлуване в Израел. Интересно е, че същия ден сирийската държавна ТВ предложи на зрителите си 24ч покритие на „спонтанните протести”, но репортажи за убитите в сирийските градове и села отсъстваха. Държавните медии продължиха да обвиняват ционистките, капиталистическите и империалистическите врагове на страната в подклаждане на протести в иначе спокойна и безгрижна Сирия.

сирийски бежански лагери, южна Турция

Про-правителствени сирийски блогъри в цял свят бяха и още са активизирани да отразяват щателно всички про-правителствени демонстрации, „манипулации на западните медии” и речи на президента, поставяйки в статиите си знак за равенство между сирийския патриотизъм и Башар ал-Асад. За сметка на това, както и в сирийските държавни медии, така и в тези блогове на десетките хиляди убити, ранени, арестувани или избягали в съседна Турция (по последни данни бежанците от Сирия са 10,000-15,000) почти не се отделя внимание. И ако това се беше случило преди 10 години нямаше да има особено значение, но блоговете, Фейсбук, Туитър и Скайп са основното оръжие на Арабската пролет. Идващото поколение ще даде оценка.

ПР-похватите на властта обаче нямаха желания ефект, а даже и допълнително разяриха част от обществото, чиито искания бяха окачествени като „чуждестранен заговор”. Именно заради това Дамаск започна да въоръжава редица алавитски (шиитската секта, към която управляващата фамилия принадлежи) села като предупреждение към сунитското мнозинство. Бяха използвани и услугите на Шабиха – управлявана от роднини на президента тежковъоръжена милиция, действаща като криминален синдикат. Основните й дейстности са рекет, грабежи, контрабанда на оръжия и наркотици. Бабаити от Шабиха заедно с армията и полицията потушават протестите, като най-явно бе присъствието им в потушаването на протестите в Латакия, област в Сирия с голям брой алавити и родно място на управляващата фамилия. По данни на посланника на САЩ към ООН Сюзън Райс, Дамаск се ползва с помощта на иранското правителство, което е изпратило войски от Армията на Пазителите на Ислямската Революция, което Техеран отрича.

Шабиха – правителствена мафия

Хама

протести в Хама, Юни, 2011

Градът Хама винаги е имал слава на по-консервативен и религиозен. Именно там през 1982 е и центърът на Мюсюлманското братство, чиито атентати срещу правителството довеждат до брутално потушаване на въстанието, отнело живота на 30,000 само в Хама. Макар опозицията да е смазана, лоялността на Хама винаги е била под въпрос. Когато Хафез ал-Асад умира през 2000 година единствено от правителствените сгради в града биват издигнати черни знамена. През 2011 именно в Хама са организирани най-мащабните демонстрации, довели до уволняването на губернатора на провинцията, обграждане на града от армията и множество жертви (само на 3-ти и 4-ти Юли са убити над 75 души в града). Но при сравнение с други градове се вижда ясна разлика в държавната тактика – голяма част от армейските части остават в периферията на Хама, а според някои активисти сред 3-ти Юли Дамаск изтегля някои от по-известните и агресивни членове на службите за сигурност, ход, тълкуван като опит да се избегне символично повторение на събитията от 1982.

Вероятно правителството се надява да спечели войната на изтощение – в момента в града не работят банки, служителите на водо- и електроснабдителните администрации са спрели да ходят на работа, регулировчиците са изчезнали от града, сметосъбиранети е прекратено, а армията е блокирала пътищата към града. Активистите се надяват, че ще успеят да последват примера на няколко либийски града, които след като излизат извън контрола на Кадафи започват да организират сами администрацията си, осигурявайки нощни патрули, почистващи групи и др. за населението. Сирийските протестиращи разполагат контролни пунктове в града, изисквайки документи за самоличност на шофьорите, но в опит да се дистанцират от властта и да демонстрират добрите си намерения се извиняват за проверките и често черпят водачите с бонбони. Човешки жест, показващ че въстанието се изразява не само на политическата сцена.

Реакциите

Сирия разчита на добрите си отношения с Русия и Китай, които защитават арабската държава с правото си на вето в ООН. Но ЕС, най-големия търговски партньор на страната, налага икономически санкции на режима, допълнително усложнявайки ситуацията за управляващата клика. От региона единствено ислямистката групировка Хизбула в Ливан и правителството на Иран подкрепят сирийския режим, обвинявайки „външните фактори” за ескалиране на напрежението. Редно е да се спомене, че при сравнение с Египет и Тунис, в Сирия относително голям брой от жертвите (няколко стотин души) са войници и полицаи. Властта непрекъснато излъчва кадри от убити свои служители, наричайки протестиращите „въоръжени банди” и терорести, платени от Вашингтон и Тел Авив. Според скорошните публикации САЩ са финансирали някои анти-правителствени организации и медии, но няма сериозни доказателства, които да сочат за връзка между въоръжените сблъсъци и други държави. От демографска гледна точка основните опоненти на властта са арабите-сунити. Християните действат по-плахо, опасявайки се, че предупрежденията на правителството, че ислямисти могат да завземат властта ще се окажат верни. Кюрдите, макар и мюсюлмани, се опасяват техните протести за равни права, гражданство и положение в страната да не бъдат тълкувани като сепаратистко движение, поради което дори в изцяло кюрдските градове и села лозунгите са внимателно подбрани.

Изход

Активистите днес гарантират, че дните на Асад са преброени, но властта му успява да се задържи, до голяма степен благодарение на елитните армейски части и Републиканската Гвардия, намиращи се под контрола на семейството. Засега опозицията отхвърля предложенията за диалог от правителството, настоявайки атаките срещу населението да спрат. Малко са и хората, които свободно подкрепят Асад, извън столицата, алавитските и държаните под контрол райони. Макар правителство да използва вечно дебнещия зад ъгъла ислямизъм, в Сирия Мюсюлманското братство (МБ) никога не е имало тази подкрепа, която има в Египет. В страната на фараоните, дори в контролираните от Хосни Мубарак избори, МБ успява да вземе 25-30% от гласовете на избори. По различни оценки в Сирия МБ би имало подкрепата на 5-10% от населението. Не е ясно и дали Дамаск няма да прибегне до война с Израел директно или чрез сателита си Хизбула, използвайки „стария враг” като обединяващ фактор. Вероятно би имало известен ефект, но би създало съвсем реалната заплаха от война с превъзхождащата израелска армия – също опасност за Асад. Основната причина за многото жертви е, че заразлика от Египет и Тунис, в Сирия армията не застана настраната на народа. Има дезертьори, но все още силовите структури са под контрола на властта. Сирия има и далеч по-добър контрол върху средствата за масова комуникация – Фейсбук, Скайп, Туитър, информационната инфраструктура на въстанието. Неслучайно събитията в Египет бяха наречени „Фейсбук революцията”. Но докато дългогодишния съюзник на властта в Кайро – САЩ, застана на страната на протестиращите и имаше немалка роля в свалянето на Хосни Мубарак, отношенията между Вашингтон и Дамаск са повече от студени. Големият брат на Сирия – Русия, застава твърдо зад своя съюзник, както и азиатския гигант Китай, военен и политически партньор на режима на Асад. В различните арабски държави резултатът от протестите бе различен, в някои все още продължават, в трети – прерастват във въоръжени сблъсъци. Времето ще покаже каква ще бъде съдбата на Сирия.

Виж също

Либия :

Призрачния Ездач и бомбардировките над Либия, 1986

Либия и Запада – а сега накъде?

Либийския фронт – противоречиви сигнали

Развитие на войната в Либия

Синът на Кадафи умира след бомбардировка на НАТО

също :

Египетските протести

WikiLeaks – дипломатическата бомба в Близкия Изток

Тихия палестински проблем – Ливан и Йордания

Реформите в арабския свят

Абу Джихад и израелския рейд в Тунис